"АЗ СЪМ ТИ..."
Важно ми е да напиша и тези редове... Без да зная какво точно ще е началото и какъв ще е краят им...
Аз се стремях да живея с Любов. С Душа... И все още се стремя към това.
Допуснах грешки, много... навярно. Наистина. Но Огънят в Душата си се стараех винаги да въозбновявам, ако тръгнеше да гасне и усещах това... С отчаяние в сърцето...
Благословен човек бях! И съм... И пожелавам благословение! Защото сбъднатата, съкровена Мечта носи Мир... в душата, мир на Духа.
Доста общувах, в някои периоди, както и сега... Трудно е това. При повече взаимоотношения - нараства риска от горчивина, дори от една дума причинена... И човек се оттегля. Ако е като мен.
Разбрах, че ако не обидя/нараня някого, мога да си тръгна с чисто сърце, без излишни угризения. Тъй да се каже... Ако усетя, че зейва пропаст... Неясно по каква причина. Просто - съдба. Не с всички можем дълго да вървим по Пътя... Даже с малцина можем. Това просто е така. Писано...
Не съм човек, който "гори мостове" зад гърба си, но... разбрах, че с времето те сами се разрушават... От самата тежест на Времето. Само най-здравите връзки между Душите оцеляват... сякаш... Не е по нечия вина, просто се случва така... От само себе си... Такъв е този свят. Затова мнозина чувстват тежестта на разочарования и раздели, които се натрупват с Времето... В този живот... Надявам се и вярвам, че въпреки това оставаме чисти. В Душата си. Стига да сме наранили нарочно... Има разлика между нарочно и неволно, наистина....
Разбрах, че хората, помогнали да излезе от печат моя книга - са помогнали всъщност на Цялото, на бъдещите читатели... Не толкова на мен. Не съм център, отказвам да бъда... (Нищо, че споделям много от и за себе си. Просто вярвам, че това е най-искреният начин да споделяш. Имаме право най-вече на него... Така мисля.)
Радвам се, че станах майка именно, когато в Душата ми гореше Огън за това... И аз просто влязох в тази "жарава"... като нестинарите. Без страх, че ще се изгоря... Тоест мечтата бе по-силна от страха... И го пожелавам на всекиго! Мечтата да бъде по-силна от страха... Ако е писано
И преживях с пълна (пълноценна) всеотдайност майчинството... Така си струва да се преживее! Именно така... А не като нещо "между другото"... Друга Душа е това. Тя има нужда от много топлота и отдаденост, за да расте добре... В този свят.
В този свят има толкова липси сякаш... Нека бъдат запълнени от Ангелите и Бога, по-скоро, за да имат хората по-пълноценен Живот... Най-сетне!
Пожелавам на всички това, което е най-доброто!
Бог с нас... И напред...
P.S. А когато се обръщаме назад... да виждаме красиви спомени, "прожектирани" на вътрешния ни екран... Този на съзнанието. Затова е добре да сме ДОБРИ.
Нищо не може да замени това... Все има Кой да го оцени, повярвайте ми!
Един от милите спомени, които имам е този:
Детето ми, Любчо, е вече натежал... На три или четири години е. И последният път, май, когато го носих на ръце, в обятията си, бе по пътя от метростанция "Сливница" или "Люлин" към вкъщи - тогавашният ни дом бе на около 20 минути пеша от метрото. Той бе уморен след разходка до центъра... И знаеше, че вече ми тежи. И ме помоли така (много разумно, в негов стил) - малко да го нося, да си почине, а после да върви сам, до мен, хванат за ръка, за да си почина аз... от носенето... И така минахме онези 20 минути и около километър навярно... Бавно. Но по мил, трогателен начин. Погледнато отстрани...
Сега няма да споделям някоя от многото ни снимки за спомен... Спящи или будни... Един до друг, или поотделно... Но добавям една моя "рисунка"...
БОГ Е ЛЮБОВ.
Амин.
Нека бди над децата на света!... Където и да са....
Няма коментари:
Публикуване на коментар