ЗА ВИСОКОТО НАПРЕЖЕНИЕ, ГРАФИТА, ДИАМАНТА... И ЧОВЕКА 💙

Видно е за всички - напоследък сме подложени на по-високо напрежение - нашето общество, а и човечеството като цяло. От 2020-та насам - нова такава вълна се надигна и ни застига... И така живеем, какво друго да сторим...

Колкото и да е странно и трудно на моменти - правилото е, че при високо напрежение се превръщат в нещо друго, по-висше - елементите, а и Душите...

Всички велики хора са били подложени на високо напрежение и такъв живот са живели. Всички до един! Биографиите им го показват ясно, ако човек си направи труда да се зачете... И да помисли. Може ли повтарящите се неща да са все "по случайност"? Или има някаква закономерност...

Сетих се за това стихотворение сега и го споделям отново:

"ГРАФИТ И ДИАМАНТ

Веднъж графитът проговорил

на диаманта с тъжен глас:

– От един и същи елемент сме

сътворени, а има тъй огромна

разлика при нас.

Аз лесно съм чуплив и мек съм,

а ти, аз няма думи да пестя.

Показваш тъй завидна твърдост,

режеш и стоманени листа.

В какво се крие тайната кажи ми?

Нали сме от един и същи род?

Разликата, моля посочи ми.

И двамата сме уж от въглерод.

Тогаз отвърнал диамантът:

– Да, вярно е, приятелю, така е.

Съставът ни със теб – един и същ.

Ала чуй ме ти,

във крайна сметка,

различна е кристалната решетка.

Аморфен си и тъй ти е удобно.

Приемаш чужди форми ти,

А моята решетка тъй е твърда,

защото всичко в мен се сгорещи.

При температура стапящо гореща

знай снагата ми се закали.

Налягането тъй ужасно тежко

допълнително ме утвърди.

Затуй аз режа и желязо.

Трепери камъкът от мен.

Защото знай, след страшни мъки

вече аз съм закален.

И нищо, знай, не идва даром.

Цената трябва да платиш.

Щом през огъня преминеш,

вярвай ще се закалиш.

Затуй недей да плачеш вече.

Мислите си промени, човече.

Да не се превръщаш в сажди, прах,

бягай от компромис и от грях."

***

Не зная кой е авторът, иначе щях да го напиша тук, но споделям стихотворението, защото е наистина ценно. За първи път го прочетох в блога за психотерапия на Орлин Баев - orlinbaev.blogspot.com ...

А картината, която добавям към тази днешна публикация е от незабравимия Калин Терзийски...

"Напрежението ще спаси света"... Нова фраза

По-точно - промяната, която идва с него, ще ни спаси...

За добро е.

ЛЮБОВТА - ВЕЧНИЯТ ВТОРИ ШАНС В ЖИВОТА (НИ)... 💙✍

Преди 14-ти февруари и донякъде по повод празника на Влюбените, исках да напиша нещичко... За Любовта. Отново...

В моя живот, а и в много други, предполагам, идването ѝ, изгряването ѝ на хоризонта, поетично казано, е като Новораждане за човека. Като прераждане... В рамките на същия този живот.

Аз се научих от Човека до мен да живея, полагайки усилия, ден след ден - за да се случва нещо Ново и красиво, и добро. За да се усъвършенстваме... А също и живота ни, като цяло.

Научих се да бъда майка. Станах... Свикнах С постоянните усилия...

Не съжалявам за тях. Те ме облагородиха! Тоест Душата ми облагородиха... Тя иначе залинява - без никакви усилия - разбрах... Нашата душа... И нашият живот покрай нея...

Аз се родих отново, раждайки. Толкова различен е животът "преди и след"... Детето ни

Преживяхме немалко. Не и твърде много...

Слава Богу!

Аз се страхувах... че ще го загубя... По пътищата ни... Много пътуваше. А знаете нашите пътища какви са... Колко катастрофи стават, уви... От това се боях най-много! От дете, всъщност, имам такива страхове - от внезапна смърт и загуба на близък човек... Бях готова, почти, заради тези страхове - да бъда и самотна майка... Не изоставена, но сама. Слава на Бога - запазени бяха нашите Животи. И ето, днес, мога да виждам как расте детето ми и общува с баща си, как заедно се справят с ежедневието в нашия свят... Как измисляме заедно начини да се справяме (по-добре). Не е лесно... Но е красиво, когато сме НА ЕДНО МЯСТО, И В ЕДНО ВРЕМЕ!...

БлагоДаря! Присъствието е повече от всички цветя на света... Колкото и да са красиви!... По-нужна е Любовта. Истинската... Оставащата... Остаряващата, дори... Но жива.

В ХРАМА...

Понякога се питам - защо и дали наистина обичам хората... Невинаги изпитвам това свещено чувство, но от един момент нататък... ме посещава, периодично. И най-вече това се случва, заради Душите на творци, които толкова обичам, така добре (раз)познавам...
Същото раздвоение, същите грехове или грешки, или много подобни, същото усилие, същото безумно съчетание между смъртност и безсмъртие... Та нали и аз съм човек! И ето, казват - обичай Отца на първо място, и аз Го обичам, но не по-малко, а понякога сякаш дори повече обичам сродните Души... Защото ние минаваме по един и същи Път, и сякаш сме Една същност, с много и различни тела и животи, и аз познавам пътя като всяка една от тези Души, до болка.
...
И благоговея, почитам и сякаш стоя в храм - на създаденото от човека изкуство и прегръщам колона в този храм, притихнала... Както бих прегръщала дърво, сред природата, създадена от Бога и Архангелите...

И любовта е толкова лична, толкова съкровена, а я изпитват мнозина. И това е чудо за мен, близко и далечно едновременно! Мъка и радост в едно... Общ път. И те са мои братя и сестри, всички в храма, всички обичащи... Това, което обичам и аз. Или този, който обичам... Платонично. Пределно истински...

И... Всяко кафе си е струвало, всяка чашка... Топлота или горчивина. Всяка минута безсъние... За да сме заедно в Рая на изкуството. В този божествено-човешки храм.

 ...

ВЕЛИКОДУШИЕ...

Моята цел, заради която съм тук, на Земята сега - е една основна - и тя е: да допринеса със своята Душа за повече Великодушие в света... На това се опитвам да "уча" и другите. Пишейки... И не само. С целия си живот - като пример. Доколкото мога...

Думата "великодушие" идва от Велика Душа, не е трудно да се види това

Това е тъй нужно в света ни, днес и винаги! И особено в трудни, тежки времена, каквито са и настоящите, впрочем, по един или друг начин, по една или друга причина, или по ред причини...

Да си великодушен значи:

да се стремиш да прощаваш, дори когато това е трудно,

да се стремиш да дадеш нещо добро и красиво от себе си, дори когато си бил "обезкървен", отслабнал - дори само добра дума...;

да се стремиш към развитие, към изпълняване на някакви задачи, душевни, дори когато животът те е тласкал към това да се отчаеш и да легнеш като болен...;

да се стремиш към равновесие, за да бъдеш опора някому, а и на себе си, дори да си го губил хиляда пъти, и даже милион...;

да се стремиш да вярваш в нещо възвишено и чисто, и в себе си, и в другите, дори да се е срутвала вярата ти като при земетресение и свлачище, като при цунами или буря...;

да се стремиш... да възраждаш себе си от Нищото сякаш, от пепелта, от отломките на този свят - Душата си да видиш като Феникс, да съхраняваш пламъчето ѝ дори при пороен дъжд...;

да се стремиш да си широко-скроен и щедър, да не гледаш "на дребно", а с размах да раздаваш топлотата си... където и когато имаш сили и виждаш, че е нужно;

да се стремиш... да не спираш тези свои стремежи, дори да изглеждат понякога обречени, безсмислени...

Защото...

Просто защото имаш Душа.

И в нея има нещо Велико...

!

И в тази Душа не може да няма Смисъл - нейният Живот е винаги велик и възвишен.