За "ДЕТСТВО" - една наистина специална възраст и също така специална книга

В сборника „Детство” ще откриете разказите на няколко съвременни български автори за тяхното детство. Или по-точно за ярък момент и спомен от него. Книгата е много ценна поне по две причини.

Първата е, че чрез тези разкази можем да надникнем директно в детската душа, макар че са написани от възрастни. /Всички сме били деца... Но някои от нас не са забравили това./ Можем да почувстваме, да разберем какво наистина оказва най-силно влияние и оставя най-трайна следа у едно дете, докато то расте и се развива. Какво от всичко онова, което правим или пък пропускаме, за съжаление, да направим за децата, е наистина важно за тях. Затова тази книга и шансът, който дава на читателя, е безценна за родителите – особено за тези, които имат малки деца и от тях все още зависи много. Да бъдеш родител е едно от най-отговорните неща на света, а да бъдеш дете... може да бъде истинска приказка.

Това, което лично аз прозрях чрез тези разкази (и прозрението истински ме развълнува и надявам се – промени към по-добро!) е, че най-важното за децата е времето, което прекарваме с тях истински. Времето, в което общуваме с тях пълноценно, като с равни и споделяме с тях нещо важно за живота и света около нас. Или просто сме до тях, но без да ги притискаме с условия или изисквания. Времето, в което им разказваме нови и интересни за тях неща. Те помнят и се вълнуват от това внимание, повярвайте... В техния свят времето не тече като в нашия и такива моменти сякаш се „разтеглят” до безкрай в душата им и остават там като красив и важен спомен, завинаги. Разбрах също така, че за децата е много важно общуването и с други близки родственици, а не само с майката и бащата, макар те да са незаменими, разбира се. Разбрах и че от огромно значение за тяхното развитие и щастие е това да ги оставяме свободни, поне от време на време – да изучават света необезпокоявани от заповеди и забрани, или да правят каквото радва сърцето им в даден момент... Докато се наситят. Зная, че времената, в които живеем са тревожни и за жалост, дори да го осъзнаваме, много от родителите просто не можем да им дадем тази свобода. Това ме натъжи много, наистина... Ние се тревожим безкрайно, ако се наранят, поради невнимателна игра или ако се изгубят за малко, но за тях понякога това е незначителна цена за свободата, която са имали и радостта, която им е донесла тя. Два различни свята обитаваме децата и възрастните... Поне можем да се опитваме да ги разбираме и да уважаваме техните чувства и желания. Защото светът на децата е така крехък... Детството е възрастта, която е белязана от най-голяма чистота и невинност, но и уязвимост. Това я прави така специална. Поне за онези, които могат „да повървят отново в обувките” на дете, макар да са вече пораснали. За това се изисква фина чувствителност. И много обич към детето...

Втората причина, поради която този сборник е така специален, се състои в това, че той е създаден заради благородна (и благотворителна) кауза и е посветен изцяло на нея. Инициативата за него принадлежи на една майка със силен дух и добра воля – Доротея Луканова. Нейният син има диабет и с помощта на тази книга тя има за цел да помогне на детското отделение, в което той е бил преди време. Средствата от продажбите на книгата ще бъдат предоставени за закупуване на най-необходими за отделението неща, по списък, съставен от работещите в него хора. 

Третата причина, поради която си струва да си купите и да прочетете този сборник е простичка, но също важна за всеки един уважаващ себе си читател – разказите в нея са написани наистина вдъхновено и притежават много хубав стил и изказ, макар да са от различни автори. Четат се с лекота. Може би каузата, както и безкрайната красота и невинност на темата: ДЕТСТВО, са допринесли за това... А и имаме много талантливи автори в нашата малка България! Каквито и да са причините за това сборникът да звучи така цялостно и хубаво, така искрено и смислено – най-важното е, че го има! Без съмнение, най-голям принос за така стойностната книга има Доротея, по чиято инициатива е създадена. Тя е и редактор на разказите, и съставител на сборника. А стилното оформление е дело на Елена Кръстева.

Сборникът е отпечатан от издателство „Изток-Запад” през юли 2016 г. в София – тоест съвсем нов е. :)

Можете да го поръчате от сайта на самото издателство, например:

http://iztok-zapad.eu/books

И както ми написа Доротея на моя екземпляр от книгата:

„Приятно четене!”

Ще си припомните за детето в себе си... А това е особено важно за децата около нас!

 

СЪТВОРЕНИЕ

КРАТКА ИСТОРИЯ ЗА СЪТВОРЕНИЕ НА ЕДИН НОВ СВЯТ.

И НА ЕДНО ДЕТЕ...

"Любовта е хармония на Духа. Тя е създала всички организми, всички същества. Тя е родила слънцата. Когато говорим за Слънцето, за звездите, аз гледам на тях като на резултат от дейността на разумни Същества, които са живели преди 25 милиона години или преди 2500 милиона години." 

Учителя Петър Дънов

НОЩТА НА СЪТВОРЕНИЕТО

Слънцето и трите луни на тази далечна планета, наричана най-често Планетата на сътворениет, а също и Алфа, отново се бяха подредили по дългоочаквания от всички в галактиката начин. Този, който позволяваше истинско Сътворение в безкрайни мащаби. Това се случваше много рядко – на около хиляда светлинни години веднъж – да има такава подредба на луните и тамошното Слънце, която да е благословена от Създателя на Всичко – Всетворецът.

Легендата, която обясняваше прочутото явление в галактиката Тринити, бе следната. В един определен момент, който се случваше достатъчно рядко, за да бъде забележителен (и забелязван от всички), централното Слънце на Тринити се подреждаше по такъв начин спрямо другите слънца в галактиката и спрямо луните на една специална планета – Планетата на сътворението, че онези, които бяха на нея в този момент можеха да излъчат импулси – мечти за Сътворение, част от които наистина се осъществяваха, защото биваха благославяни от Всетвореца – сякаш точно тогава Сърцето му се отваряше за мечтите, излъчени от тази планета и чрез Него заживяваха свой истински, собствен Живот. В този рядък и забележителен за цялата галактика момент – Нощта на сътворението – се раждаха нови светове и нови създания, нови видове разум дори... Като семена, носени на крилете на въображението на онези, които ги „виждаха” в сърцата си, те политаха и се разпръскваха из далечните простори на галактиката, носейки нов Живот там, където оставаха и започваха да се развиват. Но това се случваше само с най-чистите пориви на най-искрените сърца... И само на онези, които носеха в съзнанието си най-яркия копнеж за Хармония, Любов и Живот. На онези, които се обичаха и помежду си, отвъд Времето и Пространството. В измеренията на Духа.

 ЛЮБОВТА Е ПЪРВАТА СТЪПКА

КЪМ ЖИВОТА

„Йон и Ана бяха застанали на ръба на огромна черна скала.
- Какво е това под нас? - попита тя.
- Това са световете, Ана - отговори той - Ето, виждаш ли, всичко се върти кръгообразно под нас.
...

- Чуй ме Ана - ти знаеш че ние отчитаме времето и реалността по това, което си спомняме за нас. За всичко, което се е случило ние бъркаме назад в спомените си. Ако не бяха те, ние нямаше да знаем кои сме, следователно, нямаше да ни има. Но след като ние си спомняме всичко,което ни се е случило и можем със същата сила и въздействие да си представим различни неща и случки, които са измислени чрез нашия разум, то тогава къде е разликата между това, което ни се е случило и това, което си представяме. Няма разлика. ...

 - Ана, ела! Аз виждам отвъд смъртта - извика Йон.
Ана скочи и разтвори крилата си. Направи един кръг и потъна надолу. Последното, което се чу беше:
- Почакай! Не мога без теб в нощта.”

Димитър Воев

~

Повърхността на Алфа бе осеяна с току-що кацнали кораби, пристигнали от най-различни краища на познатия и непознатия Космос. В навечерието на Нощта на сътворението тази планета гъмжеше от всякакви създания, на различни нива на еволюция и доста отличаващи се едно от друго, дори по външен вид. Но това не правеше впечатление на никого. Бе напълно обичайно за този свещен момент...

~

...Тя чакаше и се оглеждаше малко неспокойно наоколо. Очите й се усмихнаха, когато видя как Той слезе от един кораб и застина в очакване да я срещне. И двамата бяха очаквали този момент много дълго... Сякаш от векове. Дали се познаваха? Или се виждаха сега за първи път и просто се разпознаха по нещо в погледа, в очите?...

Може би бяха изживели хиляди животи заедно, един до друг – и в добро, и в зло. А може и да бяха живели винаги в различни времена и тела, на различни планети и в най-различни краища на Вселената. Или дори в различни, паралелни вселени и реалности...

И все пак се разпознаха по нещо. По някакъв невидим знак и белег, за който и двамата се взираха внимателно около себе си и търсеха. Може би той бе в очите. Най-вероятно... „Прозорците” на душата. Не само в нашия свят, но и навсякъде другаде, където душа живее в тяло за определено време. Във всеки случай имаха нещо общо помежду си. Бяха се раждали и бяха умирали много пъти. И на Земята, и в други светове. Бяха обичали, бяха губили най-ценното в живота си, бяха изживявали бездни от мрак, но се бяха връщали към светлината отново, за да се преродят в по-силни, хармонични и мъдри същества. Бяха усетили изцяло какво е плът и кръв, и какво е Дух, и бяха разбрали как те могат да раждат заедно Живот. Не само телесен, и не само духовен, а пълноценен, смислен, истински живот, какъвто Душата може да живее с хилядолетия, без да се умори от това...

Любовта и съзидателният им копнеж ги свързваха. И още – вярата и мъдростта. Това бе достатъчно. Те можеха да творят заедно – по невидимия белег познаха това. Да обикнеш живота в тяло е най-голямото предизвикателство за една Душа въобще, но те се бяха справили отлично с тази задача. Затова не се бяха върнали при  Всетвореца и не се бяха „разтворили” в Неговата безкрайна Душа, а бяха започнали сами да създават.

Седнаха един до друг и се хванаха за ръце. Започнаха да мечтаят за Сътворение. И да си го представят ясно. Край тях имаше и други такива двойки – много при това. Но коя от тях щеше да създаде  един напълно нов свят и ново същество, което да го обитава – невиждано от Всетвореца и Вселената до този момент – това те не знаеха. А и нямаше да узнаят със сигурност. Щяха да усетят само в най-съкровеното ядро на душите си, ако имаха успех. Щяха да познаят, че наистина са станали Създатели, ако от сърцата им тръгнеше през светове и вселени една нова невидима нишка, която да ги свързва с тяхното Дете.

А Детето е копнеж по Живота. Всяко новородено създание носи белега на Любовта и Мъдростта, които са съществували преди него и са били нужното условие, за да се роди то. Всяко дете носи изначалната невинност на Вселената. И на Бога – нейния Всетворец. Всяко дете носи душа, бистра като утринна роса и сияйна като усмивката на влюбен, който върви към олтара и към своя нов живот и своето щастие. Като всичко най-светло и добро, което не само нашата, но и всички останали Вселени са виждали.

~

...Те бяха затворили очите си. Бяха преплели дланите си. А някъде много далеч от тях, на светлинни години разстояние, потоци космическа енергия и материя започнаха да се събират, уплътняват и сякаш да танцуват заедно. Раждаше се Нов свят. Те призоваваха цялата си сила и мъдрост, най-добрите си намерения и дарби, опитът си от безброй жизнени цикли, както и цялата си Любов и изпращаха мисълта и чувството си, дори цялата си душа към онова далечно и незнайно място, което те сътворяваха сега, само с копнежа си за нов живот и нова обич. За ново утро. И ново Съзидание. Мисълта им летеше и оставяше огнена диря през космическия мрак и вакуум, през Пространствата на различните светове и паралелни реалности – те нямаше да я пуснат да мине през тях, ако не бе кристално чиста. Тя танцуваше в Космоса и следвайки я танцуваха с нея всички онези миниатюрни частици материя, които щяха да оформят Новия свят. Както зародиш се оформя в майчина утроба. Но утробата бе самият Космос. Танцуваха мислите им и копнежа им да бъде създадена нова форма, по-съвършена от предишните, танцуваха и частиците, зареяни в безкрая и отдавна чакащи своя час – да бъдат призовани и да послужат за Сътворение. В себе си те  носеха памет за старите светове и вселени, в чието изграждане и живот бяха участвали преди безброй много години. Но сега бе дошъл момент за раждане на нов свят и за ново начало... Самите частици – клетките на  Космоса - носеха копнежа по съвършенството в себе си, подобно на Душата. Тази красива магия бе вложена в тях от Всетвореца, разбира се.

 ЛЮБОВТА КЪМ ЖИВОТА

Е ПЪРВАТА СТЪПКА КЪМ БЕЗКРАЯ...

... Детето рисуваше някакви знаци и картини по пясъка. Бе вглъбено в себе си... От време на време вдигаше очи и гледаше вълните, които идваха към него, а после се оттегляха... Като всички вълни. Във всички светове. Но светът, на който то се намираше сега, бе един Нов свят. Съвсем нов. Току-що сътворен. Като самото дете... Но макар да бе само, то не се чувстваше самотно. Усещаше с Духа си присъствието на своите Майка и Баща. Едно фино, невидимо присъствие... Те бяха много Далеч, а То бе тук. Но разстоянието нямаше значение, защото То знаеше, че Те ще бдят над него винаги. Просто знаеше това. И спокойно изучаваше света около себе си. Новия свят... Душата му бе така светла и чиста - като всичко около него. Красотата, която струеше и от детето, и от неговия свят, бе сравнима само със зора - зората на Пътя към съвършенството... Мирът и красотата на Началото са всепоглъщащи. Сякаш безкрайни... И голямата надежда е, че ще останат и ще присъстват и в бъдещия живот, който току-що се е родил. И който има нужда от мир и красота, за да се развива. Майката, Бащата и Детето, впрочем, са също един нов, отделен свят – сам по себе си. Съвършен свят. Както е съвършена светата Троица...

Детето остави рисунките зад гърба си и тръгна по брега. Вълните заличаваха стъпките му в пясъка, малко след като отминеше... То просто вървеше напред. Пясъкът бе приятен за нозете му... От време на време поглеждаше надолу и веднъж видя една мида. Наведе се, взе я в ръце и я отвори. А вътре сияеше бисер. Толкова красив... сякаш събрал в себе си, в миниатюрен вид, паметта на целия океан, и дори на Небето... Детето вдигна поглед нагоре и се усмихна. А после върна бисера на морето и продължи напред.

Цял един нов свят  го очакваше. Животът го очакваше... А вълните все така идваха към нозете му и се оттегляха... Заличаваха стъпките му в пясъка. Но не и неговите първи рисунки. Не и неговата усмивка... Тя озаряваше очите му, защото в сърцето си детето чувстваше как до него вървят и изучават Новия свят неговите Родители. Една невидима нишка ги свързваше. Невидима, но по-здрава от всичко познато. Нишката на Любовта. Която единствена води към Безкрая... Защото Пътят към съвършенството, който Всетворецът разкрива пред някои Души, които изберат да го следват, е именно такъв – безкраен.

...

Тази история може би вече се е случвала. Или пък предстои да се случи... Някъде, някога.

Може би така се е родило човечеството. Или пък това предстои да преживеят някои човешки души в бъдеще...

И всъщност всяко дете е един такъв Нов свят и Нов живот... Детето е една велика Надежда за бъдещето. То е олицетворение на Вярата в Живота.

И първо трябва да е родено от Любовта. В мислите и мечтите на двама.

В копнежа за Сътворение. В копнежа за Безкрай...

Кристина Митева

София, 2015 г.

Това е разказът, с който завършва втората ми книга "Слънчогледите се прераждат в слънца" - ако желаете, можете да си я купите от тук.
А тук можете да намерите линкове към други текстове от книгата, която е доста разнообразна като съдържание, макар и само 116 страници... 

За "СЛЪНЧОГЛЕДИТЕ СЕ ПРЕРАЖДАТ В СЛЪНЦА"

Днес искам да споделя с вас, скъпи приятели и читатели, два отзива за втората ми книга "Слънчогледите се прераждат в слънца", които са ми особено скъпи и за които сърдечно благодаря на Дани и Васко, защото са отделили наистина от времето си, за да напишат тези прекрасни думи за книгата и да ме подкрепят... <3

~

Впрочем с тази своя книга участвам в класацията "ЛЮБИМИ БЪЛГАРСКИ КНИГИ" на фондация "Буквите" за книги, публикувани през последните 12 месеца - ето къде може да гласувате за "Слънчогледите...", ако имате желание: bukvite.bg/clas/book.php?id=21 

/Гласуването става много лесно - през Фейсбук-профила ви./
Тук можете да намерите връзки към откъси от книгата, публикувани в интернет - candysays.blog.bg

 

 ~

Ето и двата отзива, за които стана дума в началото на тази публикация :)

Скъпоценният живот...

Слънчогледи, които оживяват, подават ни ръка, и с благи и изящни, но и решителни слова възраждат оптимизма и жизнелюбието в душите ни и ни помагат да насочим взор към всеобхватната светлина на слънцето, на доброто.

Така бих нарекла творбите на Кристина Митева от новата й книга „Слънчогледите се прераждат в слънца”, така ме накараха да се почувствам. Създадени с проникновение, богати на поезия, те са призвани да вливат живителни сили в душите ни, да превръщат тъгите в радости, да дават смисъл. И са храна за размисъл – защото човек освен че чете, неминуемо малко или повече прави и свой нов прочит на обхванатите важни теми, преоткрива ги, а това е нещо много ценно.

Тук е мястото да кажа, че ми се иска никой читател да не се поддаде на риска да възприеме книгата на Кристина като сборник с постулати. Тя е сборник с красиви знания, които подкрепят духа и предразполагат към размисли и осмисляне! Тъй като познавам Кристина, нямам съмнение, че именно това я е водило!

Темите в творбите са общочовешки, а прочитът на Кристина Митева е оригинален и вълнуващ, изпълнен с прозрения, с разбиране и внимание и с онази неподправена смела мъдрост, която спохожда хората с много фина чувствителност. Книгата е толкова съдържателна, че трябва да се чете бавно. И да се прочете отново. Много бавно и внимателно, защото всяка творба, дори всяко изречение носи смисъл, до който трябва да се достигне, да се вникне.

Може би някой ще си помисли, че разлиствайки страниците, ще се потопи в розов възторжен свят, обгърнал единствено добрата страна на човека и загърбил реалността. Ще бъдете изненадани, дори стъписани: Още в първото си есе „Ти си човек” Кристина изважда наяве тежката противоречивост на човешката природа, която може да наранява и обижда, но и да се грижи. Може да реже с нож, но и да рисува с всички цветове, със същите ръце.

И сякаш прегръщайки ни, със загриженост, а не с назидание, Кристина ни прошепва: Мисли и избирай внимателно!

Изборът ни харесва, когато ни носи щастие или чувство за лично достойнство или нещо друго, което е ценно за нас – ни казва авторката в есето „Сами избираме какви да бъдем”, посветено също на избора.

Всички есета ме развълнуваха, но най-силно ме докосна „Река, музика, душа...”. Аз съм любителка на планинските езера, в буквалния смисъл на думата. В моите очи те одухотворяват планините, омайват ме със спокойните си бистри води.

Кристина обаче ме накара да преоткрия красотата на реката. В прекрасната й творба реката оживява, говори. Отмива и отнася горчилките. Носи и предава силата на Живота, ласката на Мъдростта, радостта на Музиката. И човек започва да усеща така жадуваното облекчение на споделената болка.

Затова авторката ни насърчава: „Когато сте тъжни и отчаяни – идете и седнете на брега на някоя река. Просто поседете край нея. Ако трябва – поплачете, мислете, гледайте я, слушайте я или спете край нея...” 

Книгата включва и интересни отзиви на Кристина за други книги на други писатели-личности – за Радослав Гизгинджиев и романа му „Рай”, за Людмила Филипова и нейната красива книга „Където се раждат ангелите”, за Калин Терзийски, за поредицата „Ням свят” на Стефан Кръстев, за Иво Иванов и „Кривата на щастието”. Мисля, че това, което свързва всички тези хора и тези книги, е голямата човещина, толкова жадувана и толкова недостигаща ни.

Кристина не е пропуснала да посвети добри думи на своите любими автори, от които черпи вдъхновение и опора – Достоевски и Вонегът.

Следва разделът „Автопортрети, нарисувани с думи”. Откровения, които пленяват и ни помагат още по-добре да опознаем авторката, нейната душа и търсенията й, любовта и красотата, които носи в себе си. „Аз пазя като скъпоценност всяка добра дума, която някой някога ми е казал, за да имам сили, когато са ми нужни”. Нима тези искрени думи на Кристина не са лек за всеки?

Много приятна изненада са стиховете, събрани в частта „Душата ми е поле от слънчогледи”. Леят се с невероятна лекота, пресъздават светове, превръщат сълзи в надежда.

„Вятър гони листата” е стихотворението, което най-много ме очарова. С поетичния си танц, претворяващ сякаш целия живот. Вятърът – това са годините, времето. Листата – това е случилото се в живота, спомените, мислите, хората, местата, музиката, изгледаните филми, прочетените книги, любовта, болките и настроенията и най-трудните решения.

„И миналото,

когато трябва,

отронва се меко от душата, както от дърво

се отронват през есента листата...”   

Книгата завършва с разказа „Сътворение”. Той е една магия, скъпоценен кристал.

По вълшебен начин Кристина е успяла да види и да изрази сякаш целия живот, целия смисъл на света, на вселената, на човека, на Всичко. И да предаде своите послания и прозрения.

Много фино е съчетала описателните разяснения, разсъждения и изводи с разказа за конкретни действия на конкретни хора.

Има приказно обаяние в умението на Кристина да преплете безкрая на космоса, планетите, галактиките и времето със земното, човешкото, познатото, сегашното. Движението и спокойствието. И Красотата.

В желанието си да представя по-точно впечатленията си от книгата, реших да изброя някои цитати:

„Не сме наказани с Живот, а сме дарени с такъв”

„Поемете дълбоко въздух, простете си някак миналите си погрешни избори и с вяра и усмивка посрещнете Новия ден!

„Да бъдем в хармония с различните неща у себе си, колкото и да са противоречиви понякога”

„Никога не позволявайте на някой да ви „смали”. А и вие се старайте да не „смалявате” другите...”

„Телата ни са ограничени, но душите – не”

„..ние имаме трески за дялане – макар едни повече, други – по-малко”

„Въздържанието от злословене върши чудеса в човешкия живот”

„Отучването също е вид учене.”

„А колко е хубаво, когато се научим да живеем по-добре, усвоявайки определени неща, когато смъкнем от плещите си поне част от товара, който мъкнем неизбежно със себе си през живота... Колко е хубаво! И леко...

„Човек е призван да преодолява себе си.”

„Ако се чувстваме по-добре, отколкото сме се чувствали, ако сме по-полезни и спокойни в отношенията си... – то това е безпогрешен ориентир, че сме на прав път.”

„Душите... почти винаги имат нужда от тези две неща едновременно – да се усъвършенстват, научавайки и усвоявайки нови умения, знания и уроци, както и да бъдат излекувани от стари рани, травми, погрешни схващания и модели.”

„Научаваме, че можем да бъдем „ние”, вместо „аз” и „ти”.”

„...някои хора с нежно сърце крият любовта си от очите на света. И носят черни очила, за да не разпознае някой в очите им нежността...”

„Знаех, че любовта не е в страстта, във високите токчета и гримовете на жените, нито в парите на мъжете, нито в игрите на онези, които се преструват на влюбени, за да бъдат с някого за малко...”

„Но вече зная, че живота не е просто пъстър, а безкрайно дълбок. Неизчерпаем...”

„ Лесно е да обичаме или мразим живота, според временните обстоятелства. Но аз мисля, че сме призвани да се научим да го ценим, уважаваме и разбираме в дълбочина...”

„Според мен най-добре правят хората, които изграждат и възпитават в себе си известна дисциплина и уравновесеност на отношението си към Живота.”

„...нишките на истинския живот – този, в който не си вече само „Аз”, а нещо повече.”

„Есенцията на Любовта е грижата за Другия.”

 

В заключение бих казала, че творбите и личността на Кристина са необходимият голям плюс, който балансира душата ми и ме кара да се чувствам по-пълноценно. Тя е толкова крехка и нежна, и толкова силна! И книгата й е такава –  фина и силна!

Даниела Василева

Човечеството е поле със слънчогледи...

Още преди да знам кога издателят ще се обади, че книгата вече е отпечатана, бях решил веднага да отида и да взема тиража.

Не защото авторът е моето момиче и спътница в живота.

Не защото имам някакви семейни или други битови задължения.

Не защото отпечатването се позабави и срещна доста трудности от различно естество.

Не защото я прочетох на телефона си в метрото, на път за работа и обратно.

Не.

А защото я прочетох на един дъх и с риск да пропусна спирките си.

Защото пътуването докато четях, траеше само миг и думите от текста се стелеха в съзнанието ми и заглушаваха записа, съобщаващ коя спирка следва. Сякаш влакът не пътуваше към крайната станция, а возеше всички нас – пътниците, към един свят, изпълнен с много истина, много доброта и много смисъл.

Всеки творец, бил той художник, музикант, писател или друг, изразява себе си чрез своето творчество. Същото важи и за Кристина Митева, автор на „Слънчогледите се прераждат в слънца“. Аз имам рядката възможност, не просто да наблюдавам от първия ред развитието ѝ като творец, но и да участвам в него на сцената, на която животът ни е поставил да сме заедно. Самият аз разбирам чудесно огънят и тръпката на преживяването, наречено създаване на словесна творба. Това по естествен начин ме направи съпреживяващ участник в пътя и вдъхновението на Криси, докато тя събираше своите мисли, вдъхновение и просветление, пишейки настоящата книга.

Имах възможността да видя лутанията на твореца, търсещ понякога и слепешката, верния път към сякаш винаги далечната точка светлина в мрака на човешката съдба. Път изстрадан, но изпитан, разбран и споделен, защото доброто е наистина Добро, само когато е споделено с търсещите. Защото водата утолява жаждата, само когато е споделена със жадния. Защото плодовете на душата са свещен дар към Бог, само когато са споделени с бедните духом.

Това разбиране, което е и естествена същност на Криси, доведе в крайна сметка до раждането на „Слънчогледите се прераждат в слънца“. Защото творецът не може да остане затворен в себе си, в своя свят на откровение и изследване. Творецът трябва да сподели своя път към светлината и доброто с другите, за да намери смисъл преливащата му душа. Този път често е осеян с различни трудности и изпитания, но да видиш, че друг е успял означава да вървиш по-уверено по стъпките, оформящи твоя път.

Книгата е сбор от разнообразни по жанр и изказ текстове – стихове, есета, разкази. Всички те са изградени от изразени с думи картини от душата на Криси, които тя грижливо е оформила и подредила в поредица от текстове. Тези картини рисуват живите образи на съзнанието, търсещо смисъла на доброто и злото в нашия свят и мястото на човешката съдба, приклещена между тях. Отгръщайки страниците една по една, читателят не един и два пъти ще открие между тях своите болки, страдания, радости и откровения и ще се почувства герой на една сцена, споделена с цялото човечество. Читателят ще открие и съпреживее отново своя собствен криволичещ и несигурен път между доброто и злото, което се нарича ЧОВЕШКИ ЖИВОТ. Защото животът се ражда там, между бреговете на двете изначални сили, между напрежението, породено от вечния напор на светлината и мрака в душата на всеки един от нас.

Какво от това ли?

За някои – нищо. То е ясно.

Но който открие себе си като герой в страниците на книгата, който разпознае собствените си стъпки в пресъздадените истории, той ще знае със сигурност – има поне още един като мен. Това е преломният момент, когато в тъмнината на несигурността и самотата просветва първият лъч споделеност. Това е моментът, в който душата намира смисъла на всичко, за което се е борила и страдала. Тогава страданието се превръща в благодатни плодове, отгледани със изстрадан труд и поднесени на олтара човечеството. Тогава сълзите избликват златни направо от душата, защото тя най-после е стъпила на пътя към дома, както Криси казва в едно свое стихотворение, включено в книгата:

“Да позлатиш...

...сълзите си,

и пътя си,

живота си,

сърцето си

да позлатиш...

И не в прах,

а в светлина

да се превърнеш

един ден...

У дома да се завърнеш.

Позлатен.”

Защото така или иначе, всички ние се завръщаме в своя дом, откъдето сме излезли преди време.

Защото тази книга описва едно от многото завръщания, преплитащи се и преливащи в магията на ЖИВОТА.

Защото това завръщане е изписано в книгата с много Чистота, Любов и Вдъхновение.

Васил Йорданов