Страхът е нещо общочовешко.
Страхове, по-малки или по-големи, съзнателни или не, овладяни или не, имаме
всички ние. И нещо повече – страхът преминава през човешкия живот като тънка
червена линия – от детския страх от тъмното до страха на възрастните от смъртта.
Все един и същи страх всъщност – страхът от неизвестното. От онова, което не
можем да видим и да опознаем. Но някак долавяме с някакво шесто свое сетиво или
чувство, че все пак съществува. Всъщност ние, хората, сме свикнали да живеем
със страховете си и считаме това за нормално. Малцина са онези щастливци, които
със силата на духа си са успелида се измъкнат от здравата хватка на страха. Но
има и хора, които, за жалост, „изтървават“ страховете си от контрола на
съзнанието и започват да живеят в известна степен на лудост. В илюзорен
свят-капан. Те започват да сънуват кошмари. И вече не знаем какво да очакваме
от тях...
Такива хора са сред главните
герои в книгите на Тео Буковски (псевдоним
на добросъвестен лекар и много приятен човек) – „Убийства 4D“ и „Часът на кошмара: 4:50“, и двете с
подзаглавие: „Измерения на страха“ (изд.
„Весела Люцканова“).
Трябва
да призная, че засега съм прочела само втората и затова мога да напиша отзив
сега предимно за нея. Но от
прелистването на първата и след разговори с автора, имам основания да
предположа, че двете книги всъщност доста си приличат и макар да могат да бъдат
четени съвсем самостоятелно, те се и преливат една в друга. Те, също така, са
писани и публикувани близо една до друга във времето.
Ще споделя с вас един цитат от
книгата („Часът
на кошмара: 4:50“), който
ми е любим, за да добиете представа за нея:
„- Даниел, как изглежда един
убиец?
Той дойде и се разположи срещу
мен. Наведе се напред, така че усетих дъха му.
-
Има моята коса, моите устни и твоите очи. Излезе
ли от тази стая, той става невидим, неразличим за хората.
-
Толкова ли е непоправимо страшно?
-
Повече...
Даниел
спокойно се изправи и се приближи до прозореца.
...
На
изпотеното стъкло нарисува нещо... Сърце.
-
Сърце на убиец. Нима е различно от сърцата на
другите?
С
показалеца си през средата спусна разделителна линия.
-
Две половини. Едната е твоята – добрата, а
другата – моята, страшната.
После
на кръст хоризонтално начерта втора линия. В горния ляв ъгъл сложи точка.
-
Лора, тук сте вие, свободните, целият свят е
ваш. Ти познаваш този свят и другите го познават. Поетите го наричат сцена. А
може би е арена за боеве. И много гладиатори ще умрат на нея. Величествено, под
овациите на гладните за зрелища.
...
Третата
точка постави в десния горен ъгъл на сърцето.
-
Тунел без изход. Дотам май стигнахме.
-
Не може да няма изход.
-
Не знаеш, а предполагаш. Защо не попиташ
другите? Някой, който е влизал вътре.“
Да, това са книги, принадлежащи
на криминалния жанр. Но са написани наистина интелигентно, с много мярка и
поетични препратки – много от отделните глави, например, започват със стихове.
И притежават особена мекота, неприсъща на криминалетата по принцип. Само на
най-добрите... Мисля, че е защото са пронизани от човешката топлота и
разбирането, което проявява авторът към хората. Има съчувствие в тях сякаш.
Навярно, защото Тео (с истинско име – Анастас) е практикуващ лекар. Познавам го
вече и разбрах, че е лекар и по призвание, не само по диплома. А отношението на
лекарите (и лечителите) към хората винаги е по-дълбоко и специално от
обичайното...
Надникнете в света, който ни
предлага този автор на хартия - особено, ако обичате този жанр. Авторът е умел
водач из дебрите на човешкото съзнание и подсъзнание, из сънищата и кошмарите,
и води читателя из виртуален лабиринт от наистина неочаквани образи и обрати. Излизайки
от него, човек винаги е научил нещо повече за другите хора, а и за самия себе
си понякога. Освен това може да се
зарадва, че не живее в подобен сън. Може да се почувства дори щастлив и
благодарен, че е свободен от кошмари.
