МЕТАМОРФОЗИ / СЕГА ЖИВЕЯ, ЗА ДА МИСЛЯ И ПИША...

Хиперфокус. Вчера попаднах на тази дума, спомената бе в статия на тема: дефицит на вниманието и хиперактивност. Заради себе си, не заради детето си хвърлих око на статията... Защото проявявам напоследък някои симптоми. Но това не е страшно, и не, няма да пия лекарства пак (макар че биха ми предписали навярно, ако се оплача на лекар), просто се замислих - и по тази тема...

Всъщност, когато човек има т.нар. "хиперфокус", или "фикс идея" може да се каже също, струва ми се - значи, че е погълнат много от едно нещо, съсредоточен е в Едно и е трудно да се "разсейва" с други, тоест върши всичко останало, което изисква човешкият живот (а той изисква много!) с нежелание...

Човек не си избира тези неща. Почти нищо не избира човек... В крайна сметка така се оказва. Душата работи чрез мозъка и сърцето, чрез ума (мислите) и чувствата, и така съзнанието контролира и насочва нашия живот, самите нас, доколкото може и в каквато посока прецени.
И прави периодично промени, корекции "на курса"...

Промяната е неизбежна.
Гледам снимки от миналото понякога. (Имам си архиви, поне за момента, като много от нас.) И от далечното, и от близкото...
Всеки от нас се променя много през годините. Един път излъчваме едно (особено очите, погледа, лицето, позата на тялото), друг път - съвсем друго, трети път - съвсем трето...

И тъгуваме, понякога. Защото се привързваме - съвсем по човешки, съвсем нормално - към свои близки Души, с които през част от Времето вървим заедно по Пътя (винаги само през част от Времето, никога през Цялото време! Колкото и да копнеем за това, понякога...), към свой образ, който харесваме, "тук и сега" и не искаме да се променя(ме)...

Но Колелото на Живота (и на Смъртта) постоянно ни заставя да търпим, дори да търсим сами промени, разруха дори и ново съзидание, несъзнателна (подсъзнателна или свръхсъзнателна) програма е това в нас, в Човека въобще.

И нямаме избор пред това. Няма измъкване... От промените.

Трябва да сме смели. Силни. Борбени... Смиряващи се... Всичко! Всичко се изисква от един човек! Противоречиви понякога неща. А е "притиснат" Човека и от мисълта за смъртта, нерядко... Своята и на ближните...

Всичко това, наред с болките, които може да изпитат Душата и тялото - аз го виждам, чувствам и зная, още от дете. И изпитвам дълбоко, пределно искрено, голямо Състрадание към хората, към Човека, към човечеството въобще...
А състраданието е и Любов, прегръдка, разбиране... Дълбоко разбиране. Съ-чувстване...

И се чувствам като дете или Душа, която стои пред една Врата. Затворена. Или заключена.
И очаквам. С много упоритост, търпение, воля... да се открехне Вратата, да разбера нещо (повече), което би помогнало на хората, би ги лекувало от (общо)човешката драма, би ги направило по-добри... Послание. Смисъл. Състояние... Думи! Трябва и мога, и се усъвършенствам през годините в това да го изразя с Думи, когато го съзра с Душата си...

Имало е време - отблъскваха ме думите. Несъвършено средство... Голямо усилие изисква. Да се съсредоточиш, да изразиш възможно най-точно, най-добре чувството и/или мисълта си, или чувствата и мислите, защото са няколко обикновено, много понякога... И да те разберат. Добре. Точно. Както трябва... Да няма конфликти. Да не си самотен. "Заключен" в съзнанието си, без истинска връзка... Без телепатия. Без... душевно общуване.

Накрая ме привлякоха Думите. "Ластикът" се върна обратно, махалото се залюля и в тази посока и аз сега неуморно Търся, живея, за да Търся и да Намирам точните думи, за точното послание, за посланията, които спасяват или биха спасили... И това ми е по-важно от всичко. ! По-важно от тялото, от здравето, от прегръдката с детето или с любимия човек дори, по-важно от пари, известност, интервюта, от пътувания, от подреждане и уют у дома, от всичко.... Защото те зове това, което има най-много нужда от Теб, някак. И мястото, където има най-много нужда от Теб. Сега...

Хиперфокус. Детето ми бе за мен това, преди. И това имаше смисъл. Винаги има определен, различен Смисъл. 
Сега е друго. Отново...
Ние не си избираме сами. Промените идват... Сами.
Желани или не... Етапи от Живота. Метаморфози.
Няма как, няма друг начин...
И да тъгуваме, и да сме щастливи, и да страдаме дълбоко, и да сме безразлични, и да сме уплашени - Колелото на Живота не спира да се върти...
Тук и Отвъд.
Мисля, че онази Врата, за която споменах, крие нещо, което е Отвъд. Стремя се да узная нещо повече за Него, за всички ни е важно, зная... Рано или късно... Да разбираме повече.
Да виждаме повече...

ДА ЖИВЕЕМ ПОВЕЧЕ...

Това са сутрешните ми размисли днес.
Благословен човек съм, че мога да ги напиша и споделя.
Има пречки понякога, най-различни, и могат да останат заключени в съзнанието... Някой път мои мисли и чувства са оставали така "заключени".
Радвам се, че сега - с риск от "хиперфокус" върху това - мога да споделям много неща, да пиша, да мисля...
И това да дава плодове. Надявам се искрено - добри, красиви и нужни Плодове...

Всъщност ненужен плод няма.



* Снимката не е нова, от двора на манастира "Света Троица", край село Мърчаево, южната страна на Витоша...

фотография - моят мил Васил (Йорданов) или детето ни - Любомир...  

НЯКОЙ ДЕН...

 НЯКОЙ ДЕН

Някой ден ще бъдем

напълно свободни

от мисълта за смъртта,

напълно живи,

завинаги влюбени,

безсмъртни вестители на Любовта...

И този ден,

повярвай, като мен,

този ден не е

чак толкова далече...

Дори е може би - не днес,

но утре,

ако не утре,

то скоро, скоро...

Толкова скоро,

колкото е едно мигване

на окото на Бога,

око на Вечността,

която търси в нас

своя Образ и подобие,

за да заспи спокойно,

в късен час,

след като отразила се е

обратно към Него

Любовта,

божествена

и вечна...

Тъй вечна,

както е капката роса

(или нечия сълза,

родена от Душа)

всяко красиво утро,

на тази

и на всяка друга

Земя.

(* снимката е "уловила" миг, случил се преди 10-на години тъкмо, в Западния парк на София )

РАЗКАЯНИЕ, СЪСТРАДАНИЕ, ЛЮБОВ /ново стихотворение/

Разкаяние е първото ми име.

Не помня кога ми го дадоха,

нито кой...

Само помня, че болеше,

като разкъсване от вълк, отвътре,

като вой...

Разкаяние се казвам - от глава до пети,

плюс Душа...

Състрадание е второто ми име.

Него аз си го дадох.

Започнах да чувствам и мисля -

тъй, сякаш съм на мястото на Другите,

и никога това чувство не предадох,

дори да не ми личи - аз съм за Задругата*,

защото със самота - по човешки - "преядох"...

Любов е третото ми име.

Тя е необятна, като на Бога Сърцето,

като поля, звезди, долини,

и на реката на Живота - дефилето... **

Любов се казвам - от глава до пети,

плюс Душа...

Една от тези, които спасяват Света.

В едно - Земя и Небеса...

9.03.2025

Аз

* Задруга - славянска родова община

** Дефиле - планински проход, пролом (едно от значенията на думата)

(Снимката ми е отдавна правена, преди 20 години...)

ЖИВОТЪТ Е СЪН, ЛЮБОВТА Е ПОЕЗИЯТА В НЕГО...

При раждането си и дори при осъзнаването си като човек не знаех, че Душата ми е така поетична... 

Подали са ми кислород, в родилното, за малко... А после разбрах, че Поезията е другото име на Любовта, а и на Бога дори, и макар облечена понякога в проза - за някои Души, сред които и моята, тя е истинският (чист) въздух, кислород, Съдба, слънчева топлина и градина с цветя... Градина, която да направи Живота ми цветен. Като облаците при залез, които също много обичам...

Разбрах, че не е нужно да си чел много Поезия, за да я чувстваш в Душата си. Достатъчно е да си обичал, да си чувствал Любов, именно по залез слънце...

Говорим си у дома, привечер... Разказват ми моите любими хора - някакви интересни неща, прелюбопитни наистина - за история, география, политика, храната, цените, реколтата, зимата, лятото, мира, войните... Човешка Съдба... Колко сложно е всичко това, за мен поне!

Улавям се, че се отнасям - в мислите си отново... Мисля си... Колко ли време заедно още ни остава? Нужно ли е наистина присъствието ми тук, наоколо? Достатъчно чиста и дълбока ли е Любовта ми? Че да пребъде... Къде ще бъдем утре? И как? Ще се срещнем ли пак, някога, някъде? Щом се обичаме, щом свързват Душите ни нишките на Любовта, която е и свобода, и копнеж, и топлина - ще се срещаме ли вечно? И къде "обитава" Вечността?....

Моята глава (по-скоро Душа) си е такава. С рояк въпроси - пчели в градина сякаш...

Летят,

стремейки се медени отговори да съберат...

"Душата винаги таи повече, отколкото може да се изрази с думи, багри или звукове. 

Търсете любовта и събирайте любов в сърцата си."
- Достоевски
(И все пак ние, хората, творците, опитваме!)
*
„Да бъдеш смел означава да обичаш някого безрезервно и да не очакваш нищо в замяна.“
- Мадона
*
„Любовта е живот. И ако ти липсва любовта, ти липсваш живот.“
- Лео Бускалия
*
„Съдбата на любовта е, че тя винаги изглежда твърде малко или твърде много.“
- Амелия Бар
*
„Любовта е изпратена от Рая, за да ви притесни до смърт!“
- Доли Партън
*
„Да обичаш не е нищо. Да бъдеш обичан е нещо. Но да обичаш и да бъдеш обичан, това е всичко."
- Т. Толис
*
„Най-големият дар на любовта е способността ѝ да прави всичко, до което се докосне, свещено.“
- Барбара де Анджелис
*
„Любовта не е нещо, което намираш. Любовта е нещо, което те намира.“
- Лорета Янг
*
„Всеки, който обича, търси липсваща частичка от себе си. За това всеки влюбен се натъжава при мисълта за своя любим. То е като да влезеш в стая пълна със спомени. Такива, за които не си се сещал от дълго време.“
- Харуки Мураками
*
„Любовта сваля маски, за които се страхуваме, че не можем да живеем без и знаем, че не можем да живеем със.“
- Джеймс Болдуин
*
„Любовта е, когато щастието на другия човек е по-важно от твоето.“
- Х. Джексън Браун
*
„Ние обичаме, защото това е единственото истинско приключение.“
- Ники Джовани
*
„По-добре е да сте обичали и да сте изгубили, отколкото никога изобщо да не сте обичали.“
- Алфред Тенисън
*
„Когато любовта не е лудост, тя не е любов.“
- Педро Калдерон де ла Барса

*

„Не обичате някого заради вида, дрехите или скъпата му кола. Обичате го, защото душата му пее песен, която само вие разбирате!“

- Оскар Уайлд

*

„С докосването до любовта всеки става поет“

– Платон

(Тези няколко мисли, освен първата, на Достоевски, взех от тук:
https://www.vesti.bg/galerii/foto/govori-mi-za-liubov-25-citata-za-naj-krasivoto-chuvstvo-na-sveta
Има още прекрасни мисли там... И на много други места! Вселената е пълна с поетични мисли, това е моят извод... Или поне нашият днешен свят, какъвто и да е иначе, и въпреки пороците в него...)
***

Тук, впрочем, можете да намерите и при желание да поръчате новата ми книга (от есента на 2024-та) -
"Memento Amoris / Помни Любовта":
begood.today/dobrodetelnitsa/

***

Следват няколко нови реда, написани от мен и вдъхновени от тази картина, която споделям тук също... Не зная кой е авторът, но много ми харесва 
Събужда Поезията в Душата ми...

КАРТИНА ОТ ГЛУХАРЧЕТА

В полята, сред тревите -
вие се пътека,
стара или млада - не зная това,
но е красива и играе на криеница,
с отраженията в моите очи...
Вижда, аз зная, че вижда моите сълзи...

Къде води този Път?
Нима към Рая?
Има ли някога последен Кръстопът?
Или не се вижда никога Края...

По пътеката тръгвам,
вдишвайки аромат на цветя,
нарисувани от вдъхновена ръка,
и по пътя си зървам -
цветята будят с аромата си
чак горе, в Небесата, звезди...
И всичко тук и там блести,
упойващо блести...
И роса, и звезди,
и сълзи...

И нима, когато трябва да си тръгнем,
когато вземе ни смъртта -
нима няма да зърнем -
подобно глухарчета, духнати от вятъра
са Душата ни -
посяват себе си в този миг
на много незнайни места,
сред поля, звезди и цветя...

В нови тайни градини
прераждат се
и с Любовта, която приживе са познали
и изпитали - с нея обграждат се.
Това е Градината
на Вечността.
В Небеса...
Глухарчето-Душа за нея копнее,
за нея Живее...
И когато се събуди - Отвъд,
само това желае - да помни Любовта,
почувствана в Съня...

4.03.2025,

гр. София

изображение - интернет

НИЕ ВСИЧКИ... ПО VIA DOLOROSA ВЪРВИМ...

Съзнателно или не. Доброволно или не...

Аз не мисля, че има от какво да се лекувам. Нося в сърцето си раните и Даровете, които получих по Пътя си... От хората, от други Души... Това е Живот, не е нещо, което подлежи на лечение. Вярвам в това. Моят опит, моят "багаж", моят кръст...

И знаете - всеки си има... Свой.

Въпросът е другаде - самата Земя, самата среда, в която живеем и сме потопени да не е болна, да оздравее, да се промени към по-добро, да се излекува в крайна сметка - не толкова отделните същества, които са на нея сега... При излекувана Земя - всяка Душа ще се излекува, от само себе си. От общата Честота... На Любов и Доброта. На Мир и Хармония... Но това е Божа работа, наистина - работа на Господ. Аз зная... Благословение насила не се дава и получава, всичко хубаво и смислено е Дар/ом/... 

Та... Очаквам Бог да благослови Земята, това ми е молитвата към Него най-вече, сега. През 2025-та... За себе си нищо не искам, вече, наистина. Но за Живота тук, за детето си, за... Всички. И всичко...

*

Допускам, отдавна вече, че може да нося не човешка, а ангелска Душа... (Може пък да е човешка, превръщаща се в Ангелска...) Има някои признаци... Ако наистина е така - не мога да очаквам хората да ме разбират (напълно), повечето хора... Дори при добро желание... То е все едно малко дете да разбира по-голям човек, с друг опит, с по-дълъг Път, изминат вече, с друга Същност дори... Учителя - Беинса Дуно - казва, че Пътя на Ангелите и Този на Хората са различни - първият е Път на Любовта, а вторият - по-болезнен, труден, мъчителен, по-тесен - Пътят на Мъдростта. Не казвам аз това... Но мисля, че е Истина.

Аз... пожелах да бъда тук, по свое желание съм на Земята и пак мога да дойда, имам сякаш такова желание - тогава ще бъде съвсем различно, разбира се... Не че ми е най-любимото място във Вселената, но някак исках - и успях! - да прегърна Човечеството и Земята... С Душата си. Да ги разбера успях, да вникна... И желанието да помогна остана, дори се усили с времето...

Докато има страдание - ще има и Състрадание. И така е нормално, така е редно да бъде. В реда на нещата е...

Затова не искам да ми е леко, още повече сега. Само да мога да нося тежестта... Когато не мога - моля се на Господ да ми помага, само тогава... Само да ми помага да я нося, не да я махне от мене тежестта, тя е доброволна. Ако ще я маха - нека е от всички, от Човечеството, от Земята, тогава и аз се съгласявам на лекота, да ми е леко... Най-сетне... Един ден и това... ще стане. Вярвам.

Дотогава - аз вървя по Via Dolorosa, също като всички вас, и призовавам - да си носим кръстовете, с усмивка дори, с кротост, с благост, когато може... Ако някой падне под тежестта - да му помогнем да се изправи и пак да носи, да вървим заедно... Не да се крием, не да крием кръстовете в някой ъгъл, засрамени... Засрамени от какво? От страданието. Че то е "предписано" от Бог, за мен това е ясно. Свята истина...

Нека с достойнство го понасяме.

Да си помагаме... Вместо да се замеряме с камъни, дори само словесни...

Нека вдигаме счупените, ранените криле на другите Души... Така се става Човек! И Ангел също...

Само чистата Любов, от Душа към Душа лекува истински - да помним това!

И към дадено място също...

...

Заедно!... Това е Любовта за мене - ЗаЕдно.

А когато Бог реши, че няма нужда вече от Кръстове и всички уроци са научени и добре усвоени, и ще бъдат приложени...

Каква радост ще бъде тогава за всички! За всички свободни, освободени!... От тежестта...

Та - тук съм. Нося. По своя воля. Помагам... По своя Воля.

Заедно сме...

По Пътя...

Аз не съжалявам. В крайна сметка...

Пак бих... Пак Душата ми би прегърнала Човека, пак би тръгнала с Него по този трънлив Път...

Не се страхувам. Не искам лекота. Не и преди Бог да я дари.

Само да ни дава сили... И Мъдрост, и Любов. Само за тях се моля.

Това е "моята философия".

Благодаря на прочелите докрай.

* Фотография - Автопортрет