По повод 35-я ми рожден ден...

КРАТКА „РЕВИЗИЯ” ПО ПОВОД 35-Я МИ РОЖДЕН ДЕН

Мечти? Имам! Имам и сбъднати, за щастие, имам и за сбъдване... Най-голямата ми мечта тъкмо сега е... за вътрешен мир.

Сърце? Гледам да ме води повече то, отколкото умът ми. Резултатите са по-добри...

Сила? Макар да е променлива величина сякаш при мен – имам. Иначе нямаше да ме има днес, със сигурност!

Работа? Повече вътрешна, отколкото външна е... Но вече се уравновесяват везните на „кантара” на живота ми. 

Усилия? Полагам. Мой навик е, явно.

Противоречия? Рядко липсват. /Всъщност хич не ми липсват, като ги нямам.../

Особеност? Имам сетиво, чувствителност за другите. За болките и страстите, и душите им... Това не е лек път за мен /или за който и да е/, но е мой избор – да бъда открита, а не затворена в себе си душа... Това е голямо изпитание понякога!...

Красота? Важно е за мен да я има наоколо, доколкото е "в очите на гледащия". Тоест в моите очи, когато обичам...

Призвание? Общо взето – намерено. Поне отчасти!

Вяра? Въпреки моментите на колебание и отчаяние, в крайна сметка мисля, че имам достатъчно, за да продължавам истински, пълноценно напред.

Обич? Слава на Бога, има я наистина в сърцето и в живота ми! 

Знание? Общо взето - аз знам, че нищо не знам :)

Толкоз засега. 35 лета...

<3

 

ИЗБРАНИ МОИ МИСЛИ

Човек се чувства цялостен, когато душата му е сита.

~

Красотата може да трае само миг на този свят, но душата може да я помни цяла вечност.

~

Най-доброто отношение към нещо е отношението като към нещо свято.

Човек е и толкова голям, колкото са били големи раните, които е надживял...

~

За живите, като за мъртвите - или добро, или нищо!

~

Един буден човек, стремящ се към съзнателен и съзидателен живот, е същество, протегнало ръце към Безкрая...

Слънчогледите се прераждат в Слънца.

С тази мисъл имам предвид старата истина, че каквото наблюдаваме най-много, към каквото е насочено вниманието ни през повечето време – в него се превръщаме един ден. И посланието й е - нека бъдем мъдри, подобно на цветята, и нека следваме нещо истинско, красиво и велико, както слънчогледите следват Слънцето... 

~

„Той я гледаше през илюминатора- нашата пра-майка, синята прелестна планета Земя, побрала в себе си, като в кутийка за скъпоценности, безкрая на човешките емоции и ум, радост и тъга, щастие и мъка, униние и скука дори... Побрала в себе си този уникален и безценен дар – Живота, в така разнообразните му проявления... И изглеждаше така безнадеждно самотна след черната бездна на Космоса, която я обграждаше отвсякъде.

В очите му тя изглеждаше като едно безценно съкровище, което сякаш бе забравено или изоставено сред студения вакуумен безкрай от незнаен собственик... Или от своя Създател... Приличаше му на някакво красиво бижу, украсяващо “ревера” на Вселената... Или пък на пеперуда, забодена с невидима карфица върху кадифения Безкрай, за да го краси... И опознава.”

/откъс от „Планетата Земя е тъжно-синя”/

~

Има едно общо нещо между хората и вещите. И едните, и другите трябва да тежат на мястото си и да бъдат полезни. На своето си място под Слънцето. Иначе са изгубени. Дори и да знаеш къде са...

~

Животът не ни е даден, за да го слагаме в рамка. И то отрано. Просто го живей и следвай сърцето си, пък рамката сама ще се сложи накрая, така да се каже. Като види цялата картина завършена...

Човек е най-силен, когато има нещо хубаво да даде от себе си, осъзнава това и има волята да го направи. Тогава утрешния ден значи: "имам нещо да дам..." и като всяка сутрин се събуждаш с тази мисъл, все имаш чувството, че животът ти на този свят ще е хубав... Само не се страхувай от живота. Никога не се страхувай от живота...

~

Човек винаги има какво да даде, стига да има желание и сърце за това. Дори и най-бедния и изпадналия в беда сред нас, пак има нещичко, което може да даде на другите... Дори и само да е време и внимание, или една усмивка... Хората повече мислят какво да получат, а то е Божа работа. Трябва да мислим за онова, което можем да дадем от себе си – само то е наша работа...

~

Вярата е като врата, през която от една малка и тъмна стаичка, подобна на затвор, прекрачваш в истинския, светъл и широк свят - без граници, с безброй възможности и един безкраен хоризонт напред...

Никога не гледайте някой друг отгоре или отдолу... Не се поставяйте или чувствайте по-ниско или по-високо. Когато нещо ви смущава - погледнете другите, право в очите, като напълно равни, и е много вероятно да усетите и да разберете и самите вие... Човек е простил истински, не когато си мисли, че всичко, което му се случва е за негово добро,  а когато - поглеждайки в очите, в душата на другия - може да си каже: "...Разбирам те. И ти си човек, като мен, и затова и ти грешиш... Не с моите, а със своите грешки, заради своите си преживявания, мисли и причини..."

~

Музиката на Живота.

Чува я чистото човешко сърце, когато е притихнало...

/от разказа „Музиката на живота”/

~

„Колкото по-дълбоко дълбае скръбта в душата ви, толкова повече радост може да вмести тя”, е казал Халил Джубран. Мисля, че е прав. Иначе не би имало смисъл. И кой знае - може би вече е достатъчно издълбана от скръб душата на човечеството. Много от болките и бедите си ги причиняваме сами, един на друг, или дори на себе си, и ако престанем да живеем така може би някой ден, докато все още има Земя и на нея човечество, Слънцето ще изгрее и ще види, че тя е пак „Синята планета”, но вече без да е оцветена така от сълзите на хората, а само от синьото на океаните... 

(от моя предговор към първата ми книга)

~

 Светът е голям и вдъхновение дебне навсякъде... 
/по "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" на Илия Троянов/

~

Пътят иска винаги да направим още една крачка по-напред по него... За да открием неговия смисъл. 

~

Любовта е първата стъпка към Живота. Любовта към Живота е първата стъпка към Безкрая...

Кристина Митева

снимки: личен архив

За новата книга "Отхвърлени" на Стелла

„Отхвърлени” се нарича най-новата книга  на Стела Илиева – Стелла, която е трета поред в творческата й биография, след "В очакване на утре", 2012, и "42 дни живот", 2014.

Нека ви разкажа накратко какво можете да очаквате от тази повест (или кратък роман). Авторката разказва наистина много сладкодумно за отминали времена, за Истанбул и едно малко българско село, което не назовава... Историите се преплитат, преливат се едни в други и звучат много зряло и достоверно, макар да не претендират да са по действителни събития, а образите са пълнокръвни и наситени с красноречиви детайли, до такава степен, че сякаш оживяват пред погледа на читателя... Ничия съдба не е изтъкната пред другите, всички имат своето място в повестта и образуват едно монолитно цяло, което приканва да бъде прочетено наведнъж. Авторовият глас само разказва сякаш безпристрастно, липсват дълги философски размисли и изводи, и все пак – чувства се вплетената фино и ненатрапчиво съпричастност, на места - състрадание и дори обич към героите, което безмерно обогатява разказа... Изказът е впечатляващо точен и оригинален, и историята като цяло ухае на подправки и билки – не само овкусяващи гозбите в българския дом в миналото и днес, но и лечебни... 

И аз почувствах същото, което описва в предговора Юлий Йорданов – литературен критик: „Ей така се озовах лице в  лице с основния персонаж на повестта – Майка А’ида. Фактически тя ме сграбчи със съсухрената си ръка и ме отведе век и половина назад във времето...”

Ако искате да прекарате няколко часа, с наистина увлекателно четиво, откъсващо ви от действителността наоколо  – вземете си тази книга. Стелла е като една съвременна Шехерезада и неусетно ще ви увлече в драмите на герои, живеещи на село, но приличащи на всички останали хора – със своята (споделена или несподелена) любов, мъка, доброта, молитви, ревност, раждане, живот и смърт... В повестта ще намерите всички (или поне повечето) универсални човешки преживявания. 

Отхвърлените сред героите в тази книга са всъщност онези, които са дълбоко нещастни, но имат претенции към другите и не дават обич, а само очакват такава... Ето с какви мъдри и добри думи утешава Майка А’ида една нещастна и несмирена жена: 
"- Винаги помни дете, че лошото се случва, когато имаш лоши мисли. Свикни да мислиш за хубавото, да го намираш в нежните ухания, в летните капки дъжд по прозореца, в извивките на цветята. Така полека-лека ще се научиш да си мислиш за приятни неща. - Утешаваше я бабичката и не спираше да й бае." 

Премиерата на „Отхвърлени” предстои! Стелла ще ви очаква на 18 ноември, от 19 ч. в театрален салон "Славянска беседа" в София, бул. "Раковски" 127 - покана за събитието има и във Фейсбук.

Интервю с нея можете да прочетете тук –www.oneofusshares.com

А това е официалната й страница във Фейсбук -www.facebook.com/Thepresentwriter