За "Лудост" или за раждането на един писател

За романа „Лудост” или за раждането на един писател

Някога запитвали ли сте се как се ражда един творец? Очевидно, това е раждане, случващо се в някакъв момент или период от живота, по някаква причина и не съвпада с биологичното раждане на човек. Можем да кажем така: Човек сам себе си ражда като творец. Независимо дали става дума за художник, скулптор, певец, музикант, композитор, актьор, режисьор или писател... Независимо дали става дума за Ван Гог, Достоевски, Микеланджело, Вазов, Елин Пелин, Йовков или Калин Терзийски...

И така. Как се ражда един писател? Тази книга, наречена „Лудост” (публикувана след романа „Алкохол”) разказва и за това. И за още много неща. Разказва за любовта, за вината, за болезненото усещане за пропадане в един човек, развиващ зависимост към алкохола, изгубващ пътя и семейството си... И намиращ нови. Нов път и ново семейство... Или по-точна нова любов. И ново призвание.  Не са малко лекарите (а и психиатрите конкретно), които пишат, но малцина може би се отдават единствено на писането от един определен момент нататък (далеч преди пенсионната възраст), отказвайки се от практикуване на медицина, въпреки предхождащите години солидно образование в тази сфера, за което всички знаем, че е най-продължително. 

В романа се разказва и за лудостта. И за една истинска болница – в Искърското дефиле, известна в цяла България. Болница, в която Калин е работил действително. Преди да роди себе си като писател. И да започне новия си живот – на свободен творец. Преди да се събере окончателно със своята любима. Преди и след... лудостта. След опознаването на някои неща, след виждането, чуването, чувстването им – човек никога повече не може да бъде същия. Знаете го и сами, нали? И Калин го знае. И го описва изключително въздействащо – на моменти хирургически-реалистично, на моменти – красиво-поетично, като в унес, какъвто той познава, заради привързаността си в онзи период към алкохола. Тежки неща е видял и преживял несъмнено, като много други българи впрочем. Мрачни неща. Трудни за смилане... За осмисляне. Но е избрал този Път – да роди себе си като творец. Всъщност не само като писател, но и като художник. /Рисува прекрасно!/ Не всеки избира този път. Не всеки се досеща може би, че може да го избере. И не всеки събира сили за това. Защото... Защото този път е Празнота. Бял лист, на който трябва сам да напишеш или нарисуваш нещо. Нещо смислено. Въпреки и насред лудостта на света. В опит да съхраниш себе си, любовта си, душата си.Човешкото...

Най-много обикнах финала на тази книга – толкова искрен, толкова човешки... Описана е така красиво и вярно, и точно, уязвимостта – на твореца, на човека. На всеки творец, на всеки човек... Мислещ и чувстващ. И опитващ се да продължи нататък, въпреки всичко.

Ето го, ще го цитирам целия, защото – както вече казах – обикнах  тези последни редове на романа „Лудост”. За мен са трогателни... /В тях прозира онова „човешко, твърде човешко”, за което пише Ницше./ Ето ги:

ЕПИЛОГ

И така. Беше сутрин и аз бях свободен. Свободен от Болницата, от работата си, от семейството си, от повечето си ангажименти и от повечето си връзки със света.

Лежах си.

Слънцето чудно и меко огряваше оранжево-кафеникавата и топла стая в новия ми дом. Домът на Ив, на нашата любов и на моя нов живот.

Страх ме беше. Беше ми и много приятно, и уютно, и това безкрайно чувство за свобода ме носеше като хартийка в бурен и топъл майски вятър. Страх ме беше толкова много, че сгънах краката си към корема като дете, което иска да се сгуши, за да намали досега си с плашещия външен свят. Страхът явно първо те сграбчва за краката. Затова ги свих. Тая безгрижност носи тонове страх – казах си. Под безгрижието плува тревогата от празнотата и бъдещето. Плува като опасен кит под тънък топъл лед. Да, да. Страх.

Миналото ми беше зад мен и усещах, че повечето ми сили занапред ще отиват в усилията да го забравя. Лудостта оставаше в миналото ми. Не я бях разбрал.

Макар че...

Все още ми се иска да разбера някои неща...

Някои неща.

/ аз съм автор на тези снимки на Калин /