За "РАЙ" на Радослав Гизгинджиев

За свързаността помежду ни, която е истинският "Рай"

През есента на 2012-та на книжния пазар се появи една необичайна книга. За пръв път чувах името на автора й - Радослав Гизгинджиев. Или Hemiceratoides hieroglyphica, т.е. "нощна пеперуда".
Начинът, по който книгата бе представена в store.bg - чрез трейлър, като за филм - наистина ме впечатли и си я поръчах. Зачетох я... И дни наред се събуждах и заспивах с мисълта за историите в нея. За начина, по който са разказани. Рядко биват писани и публикувани такива книги. Затова сега споделям с вас за тази - романа "Рай". Който наистина заслужава представянето и отзвука, които виждам, че получава... Толкова зряла творба от толкова млад автор! Удивително е...

Чрез тази книга са осъществени няколко много оригинални и необичайни идеи, една от които е начинът - много директен, откровен, но и съкровен в същото време - по който авторът й заговаря читателя. И неговото Сърце... Това е отношение най-вече на доверие към читателя, от което мисля, че могат да вземат пример много от нашите популярни съвременни писатели, защото само талантът не е достатъчен, за да стигнеш до сърцата на хората. Успехът на "Рай" го доказва.

В романа става дума за много неща, и все истински, от Живота на всеки от нас. Историите в "Рай" са като рани, отворени отново, за да бъдат почистени и по този начин - най-сетне излекувани...

Става дума за рая /или иначе казано щастието/, който вечно търсим и можем да изживеем само чрез другия (или другите), но не и сами.
За това, че когато го намерим и сме най-щастливи, пълноценни и завършени, ние, бидейки човешки същества в един така крехък свят, живеещи един крехък живот, можем само за един миг, заради едно погрешно решение, да го загубим и да потънем в най-дълбоката скръб и безизходица.
И тогава именно заставаме на ръба на пропастта, на Бездната, наречена човешко битие и човешка душа. И оттам отправяме най-отчаяния, но и най-дълбок и пълен с човешкото в нас поглед към света и към Другите.
Тогава не търсим вече Рая и Щастието, а просто целостта на Сърцето си... отново.
Както и възможността просто да продължим да живеем този живот, на този свят. Възможността просто да бъдем...
Това се случва най-често, когато загубим най-близкия си човек. Любимия... Внезапно, неочаквано, докато сме още млади и (уж) всичко ни предстои... Без никакво предупреждение и шанс за обратимост на хода на събитията. Един от най-древните сюжети за драма, за трагедия, на света...
Или пък губим някого след дълга болест, след дълга борба. Отново тежка, трудна загуба, макар и такава, за която уж сме били подготвени...
Тогава имаме нужда от мост, който да обедини някак този и онзи свят, когато ние сме тук, а онези, които най-много обичаме - там... Мост, по който да тръгнем, за да продължи да тупти сърцето ни, за да продължим напред - да живеем и да бъдем човешки същества... Някой трябва да построи този мост между двата свята. Някой трябва да ни помогне да съберем частите на сърцето си отново. И тази роля най-добре приляга на хората на изкуството. На истински призваните...

...За някои битието ни е обикновено и сиво, а за други - за онези, които гледат Живота с очите, видели вече Бездната - то е необикновено, магично и красиво. И няма ежедневни, безсмислени или случайни неща и действия. Всяко води до друго, което засяга другите, сред които живеем. Накратко - "ефектът на пеперудата". Този роман много виртуозно, и дори гениално, според мен, разказва за този ефект. Всъщност - построен е върху идеята за него.
В романа са загатнати или развити няколко теории (някои от тях в синхрон именно с очакването на настъпването на т.нар. Нова епоха през 2012-та), но изкуството отново доказва, че е по-добрия проводник за тях, отколкото сухото им философско изказване. Защото художественото слово не налага нищо, само те въвлича в своя собствен живот...

...Животът на всеки от нас е като една нишка. Тънка, сякаш може да се скъса всеки миг... Но нишките на хората се събират заедно и се преплитат в едно общо въже, което не може да се скъса. Защото сме свързани помежду си, дълбоко, мистично и несъзнателно, но неизбежно. И това прави отделните животи като части от един пъзел, от една мащабна, много голяма картина - нека я наречем божествена. Свързаността между хората, нашата свързаност - това е Рая. Той е в Любовта помежду ни, в надеждата, че тя ще пребъде и на онзи свят... И ние живеем в този Рай - когато обичаме.
Освен лична, имаме и обща съдба и карма. Живеем на няколко нива едновременно, присъстваме в няколко пласта и затова не всичките ни емоции и действия имат разумно и логично обяснение. Например можем понякога да плачем, заради наши си болки и рани, но понякога плачем с нечии чужди сълзи, заради чужди болки, зеещи от пресъхнали вече очи... Когато един от нас страда дълбоко и неутешимо, страдат и други. Защото както гласи една приказка - ние, хората, сме като самотни острови, които обаче са свързани винаги помежду си, дълбоко под повърхността...

В романа "Рай" има още много. Има дори призраци, има минало и настояще, има загатнато бъдеще, има ад и рай, има сълзи и мъдри, изстрадани мисли, но най-вече - красота. Красотата на отношенията между хората. На нишките, които ни свързват, видими и невидими... Красотата на съдбовността. И на пресечните точки с  непознатите хора... Красотата на душите и пеперудите, които ги символизират... Красота, топлота и светлина има в книгата. Защото има обич.
Да, тази книга е написана с много обич, с мъдрост и със светлата душа на една нощна пеперуда...

Предговорът пък - също блестящ - е дело на Стефан Кръстев.

С три думи - книгата си заслужава.

И читателите заслужават - такава книга и такова отношение.

Този роман ще остави трайна следа в литературното и културното ни пространство, защото е феномен. Впрочем това вече се случва.

Кристина

януари 2013

"РАЙ" в YouTube