За "Столетниците" на Мира Добрева. И за тайните на човешката душа

Тази книга много ме впечатли, наистина. Обикнах я, още от кориците и от предговора... А после я обиквах още повече, прелиствайки, четейки...  Потъвайки в сладкодумните истории. Но те в никакъв случай не са (само) сладки, и ни най-малко – сладникави. Напротив – от първите редове още се усеща онази неподправена, автентична, най-присъща на самия живот горчиво-сладка смес от чувства, мисли, думи, която говори на душата най-директно, именно заради липсата на фалш. Всичко има в книгата, досущ както и в Живота – разказани и споделени болки и радости, успехи и тъга, сълзи, самота, усмивки, дори щастие от „дребни” неща... Има не само думи, но и образи – пожълтели снимки, напомнящи ни за друго време. Онова време, на което са съвременници столетниците – „друговремци, останали в нашите дни”, както ги нарича Мира Добрева. За нейния стил на писане искам специално да споделя нещо. Тя е телевизионна водеща, и хората може би не очакват да има талант на писател, но тя има, установих, наистина. Представянето на всеки от възрастните хора в книгата е полу-интервю, полу-разказ за среща на живо, за възприятието на Мира за конкретния човек, кратък, но много наситен и увлекателен разказ за детайли от дрехите, обноските, състоянието на човека, както и за мястото, което обитава. Но не самоцелно, а за да бъде нарисуван най-точен портрет – с едри щрихи. И сякаш наистина виждаш човека, сякаш стои пред теб, така добре е представен с няколко думи и впечатления...

Лично аз се вълнувам от хората, от Човека въобще. Никога не съм се замисляла специално за възрастта, за това какво означава тя за душата... Четейки тази книга се замислих дълбоко по този въпрос. И разбрах за себе си някои неща. „Улових” ги, прозрях ги... Благодарение на любовта на Мира към дълголетниците. Тя наистина ги обича. И нейната книга е поредното доказателство за това, че всичко, което се създава с обич, има смисъл. Самата любов е най-добрият проводник на смисъла. И ето – чрез страниците той тече към читателя и се влива право в сърцето. И човек притихва... Мисли. Вълнува се. Заедно с Мира. Заедно със столетниците. Заедно с всяка съдба, така човешка, така различна, неповторима, своеобразна... Всяка съдба говори. И казва нещо важно за човешката душа. Особено съдбите на хора, живели дълго на този свят и преживяли доста неща – и като деца, и като млади, и като стари... Телата се смаляват, с възрастта, но душата остава същата, или пък носи още повече – богатства, скрити дълбоко и разказани, ако някой поиска, ако някой се поинтересува и надникне в неостаряващите очи... И знаете ли, чак ми се прииска, дори смешно да ви прозвучи това, да остарея и аз, да стана столетница, да имам още повече за разказване и да има и тогава някой като Мира, който да дойде и да ме интервюира – за телевизия, радио или списание – няма значение. Да стана част от тази особена група хора... Никога досега не ми се е искало! Наистина. А сега – хоп, промяна в мисленето! Е, не на всяка цена, разбира се, но книгата действително вдъхновява по някакъв начин. Много топъл, много човешки. И то не толкова с „рецепти” за дълголетие, каквито може би очаквате от книгата, колкото с дълбочина и човешки истини. Ако бе само „книга с рецепти”, щеше да бъде насила „розова”, лишена от всички краски, а те присъстват в книгата. Самото подзаглавие говори за това: „Благословия или орисия”. Възрастта може да бъде всичко...  Като самия Живот. И е всичко. Времето, годините... Нямаме друго. Накрая остават спомените, старите снимки, някои по-ценни за душата вещи... И една надежда, поне у някои хора – че има нещо и нататък. Че смъртта може би не е край – за душата. Не всички столетници са вярващи и набожни, но има друго. Всички те, пише Мира, независимо от вярата си, или липсата на вяра в Бог, имат един идеал – добротата, човечността. Всички те са се старали да бъдат честни с другите хора, всички почти са отгледали деца, внуци, правнуци и дори праправнуци. Строили са къщи, работили са в заводи и поля, помагали са на другите... Следвали са своята собствена интуиция, но без да се налагат, просто са отстоявали себе си. Определено дълголетниците са силни духом хора, почти без изключения, дори и песимистите сред тях. Има изумителни случаи, разказани в тази книга... За баба Анка, която е работила за КГБ и единствената мечта, която е имала, е била да се бие на фронта, и тя не се осъществила, но била доброволец в Червената армия. За дядо Сандо (Александър) от Пловдив, който преди да навърши 30 години – 2 пъти бил осъждан на смърт, по политически причини, подобно на Вапцаров. За столетница, на име Солуча Аронова, която сега тежи едва 30 килограма, но е все още с бодрия дух на човек, получил орден „Св.св. Кирил и Методий”, 1-ва степен – художничка, график. За възрастна жена - Василка Никифорова, наричана още "Корейската майка", в чийто столичен апартамент в панелен блок има истинска библиотека, посветена на покойния севернокорейски лидер Ким Ир Сен. За дядо Михаил от Септември, на 100 години, който все още храни своите многобройни котки, обмисля строеж на къща... „Защо ти е нова къща, тате? Кой ще живее в нея?”, питали го дъщерите му. А той отговарял: „Я ще си живея. Те т’ва малко ли е?”. Същият този дядо е писал през целия си живот в една-единствена голяма тетрадка (и навярно продължава още да пише в нея):

„ – За да ми напомня – каза тихо, – че животът е кратък, и да ми покаже, че една тетрадка може да го побере... И да знам да ценя не само деня, но и всеки миг в него.”

По същия магичен начин е побрала целия Живот книгата на Мира Добрева, посветена на столетниците, с които се е срещала, или поне на част от тях – най-емоционалните, както пише самата тя в предговора. От цялото си сърце препоръчвам книгата! Скоро не бях попадала на такова четиво... И се надявам скоро да има продължение. С други столетници, в нова книга. Може би на корицата на „втория том” ще има снимка на дядо... Възрастните жени са повече от възрастните мъже, но все пак – има и дядовци-столетници, и те всички са много интересни хора. Много силно впечатление ми направи разказът на Мира за дядо Мехмедемин от село Могилица, „поне на 105 години”, който в края на разговора с нея горко заплакал... Толкова добър човек! „Пък ако малко дяте ти застане на пътян, и на него хубава дума да кажеш! Всякиму хубавко да продумаш! Със старине людия трябва да си стар, с младине – млад! И накраян твоено име ще се отчете.” Може би се е боял от смъртта, която предчувствал вече... Или го е боляло от нейната сянка, от отиващия си живот и спомените. Може би... Някои неща ще останат завинаги тайна в човешката душа.

„Човекът е тайна. Тя трябва да се разгадае и ако я разгадаваш цял живот, не казвай, че си загубил времето си.” Казал го е Достоевски. И тази книга е още един прекрасен бисер в „огърлицата” от творби, които разказват дълбоко за тайните на душата. Те са много, когато става дума за стогодишен живот, минал през всички етапи, стигнал „Края на Пътя”...

Бих искала още много прекрасни цитати да споделя тук, но нека приключи сега този текст, с надеждата, че ще потърсите книгата и ще я прочетете, ако още не сте... Заслужава си. А аз мисля да заснема скоро и едно видео-ревю за „Столетниците” /не съм правила досега за книга, за първи път ще е/ – заедно с моя син. Още по-дълбоко може да зазвучат думите на възрастните хора, произнесени от дете... Въобще – вдъхнови ме тази книжна „рожба”. И четох на детето – той сам поиска, защото толкова много говоря за нея у дома тези дни... Още няколко страници... и ще очаквам следващата.

Кристина