БИБЛИОТЕРАПИЯ - нова книга, която открих тези дни и нов вид терапия !

 

"През целия ми живот книгите са моя опора.

...

Бях преживяла раздяла с приятели и загуби, които ми се струваха опустошителни. Връзки, които смятах за солидни и за цял живот, всъщност се бяха оказали крехки и временни. Това осъзнаване ми донесе яснота, но усещането за загуба беше всепоглъщащо и чудовищно. Оказах се обвита в плащеница от тъга и гняв, и вече нямах енергия да ги сдържам. Поезията ми помогна да проумея какво се случва.

...

Когато думите започват да се появяват на хартията пречистващо, започваме да оздравяваме. Терапията се случва в писането.

...

Чела съм стихове за приятелства, но и съм писала стихове.

...

Мъдростта на стиховете ме пренасяше през трудностите.

...

Дефиниция за Библиотерапия:

Терапия чрез изкуство, която стъпва на лечебната сила на разказите. Магията ѝ е в отношението, което се оформя между читател и текст, фикция или нефикция, поезия или есе, и отразяването на мислите, чувствата, наблюденията и уроците, които провокира написаното, чрез ежедневно водене на дневник (литературен дневник) или консултации."

Из книгата"Библиотерапия" на Биджал Шах / Bijal Shah 💜

Намерих я в малка книжарница до нас... Пак ще я цитирам, наистина ценна книга, препоръчвам 🍀 💙 🙏 📚

Честит празник, хубави почивни дни! 🍁 💛 🎼 ✨

hashtag

#books

hashtag

#writerslife

hashtag

#bibliotherapy

hashtag

#readers

hashtag

#awareness

***

www.booktherapy.io/pages/about-bijal

***

ЕДНА УСМИВКА...

За мен си остава Божие чудо, че мога да се усмихвам... (И все още косата ми не е изцяло побеляла...)
Зная, че нямате нужда от "поредната доза оплакване".
Затова се усмихвам.
Много се тревожа за хората. Цял Живот. Това е Истината.
(Моята... лична.)
Вярата ми в Бога някак не успява да надделее над тази тревога. По една или друга причина...
Душата ми си носи някакво тегло, отнякъде "донесено", през повечето време... поне досега. Цял Живот...
И все пак - не ми личи, обикновено... Невинаги.
А аз не крия...
Навярно Господ ми е дал - подобно на дарбата да пиша - и този дар - да успея да се усмихна. За другите. И за себе си...
Понякога.
Когато се случва е искрено.

Нямам какво да добавя освен своя снимка пак... като "доказателство". Случвало се е да изживея много горчивина, и се мъча да се освободя от нея... Не е най-добрият съветник на света. (Меко казано.)
Въпреки всичко - ето я усмивката... Жива. Като мен.
Дори понякога да ми е трудно да се съсредоточа върху нещата, за които мога да изпитам благодарност, от сърце и Душа, дори тогава - и всъщност винаги - едно "Обичам те" е Пътя към Дома... Обратно към Дома... За скитащата Душа. Търсеща все едно и също -
Вяра
Надежда
Любов
Едно "Обичам те" -
Остава като фар да свети. Трябва да остане!...
За да мога да продължа...

И това важи за толкова много от нас!
За МНОЗИНА...
Вече го зная със сигурност.

Господи, помилуй нас, хората.

ЗА ПИСАНЕТО... И СВЕТЛОТО (В НАС)...

Като дете си играех на редактор (на вестник или списание, в дома на баба и дядо), и от време на време пишех и през ваканцията... разни нещица... Не знаех още, че Думите ще станат мой... въздух. Мой хляб. И вода... Животворна.

Макар да са уморителни понякога... Но всъщност не са, когато зарядът им е добър, само в противен случай...

*

Писателите били застрашени от AI (изкуствения интелект и бурното му развитие напоследък) - www.focus-news.net/novini/Bylgaria/200-profesii-sa-zastrasheni-2651352

Но аз нямам притеснения... Винаги пиша и ще пиша от себе си, тоест от Душата си, и зная, че това, което мога да създам (напиша) не може да бъде повторено, има своята оригиналност, която се ражда... не зная къде, но зная, че я има. Със сигурност. И сърце има в написаното, а това е "твърде човешко". Зная, че може да има имитации, но те ще си останат винаги имитации, ако липсва Искрата. Изначалния Дух, който дава Живот и смисъл... А и Любов... Чрез думите и написаното също.

*

Тук държа няколко от книгите си, не мога (вече) да ги държа всичките в двете си ръце, не и в един кадър... А още колко имам в главата си! Очакващи да ги напиша... Невинаги е било така. Но сега е така...

Този миг на снимката е от вчерашния ден... Край София, а и навсякъде из България общо взето, имам(е) късмета да има поля със слънчогледи...

Наистина, голяма любов... Символика... Човек трудно може да обясни някои неща, с разума само. Сърцето говори само понякога... И то най-вече чрез символи. И чувства... Необясними. Но реални. И в случая е така...

В такова поле човек не може да мисли за Смъртта... Толкова наситено е на Слънце и светлина, на синева и простор... На лъчи и стебла, протягащи се сякаш нагоре, към Необятното синьо, но хранещи се от Майката Земя... Едновременно топло и небесно усещане. Уют за човешката душа...

Не само за моята... За всяка, чувстваща, мислеща и жадуваща Светлина...

*

Преди време помолих Калин Терзийски да нарисува такова поле за корица на моя книга и той нарисува, през юли, и тя стана факт... Прати ми снимка, прати ми отзив, един от няколко - за различни книги - и аз безкрайно му благодаря... Зная, в Душата си зная, че е добър. Човек. А ето какво написа той като отзив за онази моя втора книга - "Слънчогледите се прераждат в слънца" (трябва да я преиздам и нея, а и в аудио-вариант, но всичко с времето си...):

Аз знам нейната душа – доколкото може един човек да знае душата на друг. Знам какви сили я движат. Те са добри сили.

В континента на нейната светла душа, струва ми се, има и мъчителни територии; но къде ли ги няма. Тя е въодушевен пътешественик и минава и през тях – без страх. За да излезе пак на вечни поляни, където има и дъхави ягоди, и слънчеви петна, и радостен смисъл.

Аз не разбирам много от духовно и материално. Вечно мисля за това дали са едно или са две неща. Но когато мисля за Криси, аз все пак се сещам точно за духовното. И ми става приятно. На сърцето."

Какво да кажа още... Хубава неделя!

***

P.S.

"...и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве. Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат; но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат; защото там, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви.

Светило за тялото е окото. Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло..."

- думи на Иисус Христос

/като за неделя, ден Божи, слънчев ден/

Аз се опитвам да гледам с чисти очи света...

Понякога мога. Това е Душата... Нейните очи...

***

***

РЕКА, МУЗИКА, ДУША…

Истинската красота на Живота се разкрива само пред онези, които имат смелостта да приемат по най-чист начин болката и рисковете, скрити в него…

Когато сте най-тъжни и отчаяни – идете и седнете на брега на някоя река. Просто поседете край нея. Ако трябва – поплачете, мислете, гледайте я, слушайте я или спете край нея… Всяка река напомня и носи силата на Реката на Живота. А тя е символ. Един от вечните.

Реката притежава тиха мъдрост, с която нашепва на Душата, отишла при нея, притихнала край нея в тъгата си, че всичко на този свят отминава… Че само Животът е вечен и остава. Душата е като река, а реката – като музика, а всички те заедно – като Живота.

Текат. Променят се. И все пак остават неизменни в същността си.

И са вечни…

Реката и Музиката могат да утешат най-добре Душата, защото говорят на един език с нея. Език без думи. Езикът, на който говори и самият Живот. И самият Творец. Това е все един и същи език, общ за всички тях.

Когато реката на Живота заговори на човешката душа, тя ѝ нашепва вечната мъдрост – онази, която е във, но и извън времето.

Това е мъдростта на Живота, мъдростта на Бога – защото Бог е Живот.

Това е мъдростта, която казва на нараненото сърце и на наранената душа:

„Зная, че те боли сега – поспи тук, почини си, близо до мен, аз ще те успокоя като майчина песен с моя вечен ромон, а после ти ще имаш отново сили и ще станеш, ще се изправиш и ще вървиш през Живота, защото друг избор душата няма, освен да е жива и да приема, и да се учи от всички радости и скърби, които отминават… но аз – мъдростта – оставам. Животът остава. И сигурно дори, щом се съвземеш, ти ще се учудиш – откъде взех сили отново да Живея? Ще забравиш мен, реката на Живота, и моята вечна песен, моята музика-утеха (малцина помнят), но това няма значение… Запомни само едно – ако отново имаш нужда от лек за някоя мъчителна болка или пък дилема – не търси другаде, а ела при мен отново… Аз съм винаги тук, за теб. И за всички… Аз съм като Майка за Душите.”

И ти ще станеш и ще си тръгнеш, сякаш споделил болката си с някого. Сякаш сам Бог те е утешил. Сякаш си забравил част от мъката си и нейното бреме – сякаш реката на Живота е Лета, реката на забравата… И сякаш си взел нови сили – от вечната мъдрост на реката. Защото в Душите ни често се прегръщат и преливат като в неделимо цяло радост и тъга, спомени и забрава, смърт и нов Живот… Във вечен кръговрат. Като кръговрата на водата. И само мъдростта знае това. И го помни. И ни разказва за него с гласа на реките… Реките на Живота…

ЗА ИЗКУСТВОТО И ЧОВЕКА-ВСЕЛЕНА...

 ЧОВЕКЪТ - ВСЕЛЕНА, затворена в кожа, кости, мозък, сърце, очи и прочие... Заключена.

Иди я отключи! Само с думите... Само с Изкуството!... Науката помага на Живота, но Изкуството помага на Душата. 

"Това, което човек наистина притежава, е това, което е в него. Което е извън него би трябвало да няма значение.
*
Животът подражава на изкуството много повече, отколкото изкуството - на живота.
*
Стремежът към красотата е една по-възвишена форма на стремеж към живот... Тайната на живота е в изкуството."

- Оскар Уайлд

***
"Мен обаче не ме вълнуват хуманитарни планове и идеи, та да мисля, че мога всекиму да правя добро; но не се срамувам да призная (макар и добре да знам, че думата "хуманност" не се ползва с добро име), че винаги съм чувствал и ще чувствам потребност да обичам някое човешко същество. И то предпочитам - защо, сам не зная - някое нещастно или стъпкано с крак, или изоставено същество.
Едно време се грижих цели шест седмици или два месеца за един ужасно обгорял миньор; цяла зима делих храната си с един старец и какво ли още не, а сега Сиен. Ала и до днес не мисля, че постъпвам налудничаво или лошо, намирам, че то е нещо естествено и в реда на нещата, и не мога да проумея как повечето хора могат да бъдат тъй бездушни един към друг...
*
...Разсъждавам горе-долу така: резултатът трябва да бъде някакво дело, а не абстрактна идея. Само тогава според мен принципите са добри и струват нещо - когато се изявяват в дела. За мен е важно човек да разсъждава и да се старае да бъде добросъвестен, защото това определя до голяма степен способността му да твори и обединява всичките му дела в едно цяло...
Както и да е, да се препираш с приказки, ми се вижда празна работа. Всеки, който държи на делото, трябва да се стреми да създаде нещо в своя малък кръг или да помага за осъществяването му...
*
В ателието сега е тъй тихо и спокойно, късно е вече, навън е буря и вали, това прави тишината вътре още по-дълбока.
Колко ми се иска, братко, да си при мен в този спокоен час, колко неща бих могъл да ти покажа!
*
Творческата сила не може да се сдържа, това, което чувствам, трябва да излезе на бял свят."

- Винсент ван Гог

***
"Творчеството - основното начало на всяко изкуство - представлява цялостно, органично свойство на човешката природа... То е тъй присъщо на човека като разума, като всичките му нравствени качества и дори като двете му ръце, двата му крака, като стомаха. То е неотделимо от човека и образува с него едно цяло.
*
Истинското изкуство се отличава по това, че винаги е съвременно, насъщно-полезно.
*
Душата винаги таи повече, отколкото може да се изрази с думи, багри или звукове."

- Достоевски

*

www.artrenewal.org/artworks/vincent-van-gogh/summer-evening-wheatfield-with-setting-sun/93460

...За МОЖЕ БИ най-страшното...

Не зная защо реших да пиша днес за това. Нямам конкретен повод. Но...

Най-страшното, сред всички страшни неща, които познавам, е "полъха", близостта до лудостта, до това да станеш душевно-болен... Зная, че хората разказват много, много тежки истории, на които можем да съчувстваме, относно физически болки, трагедии и недъзи... Но това да чувстваш заплаха за Душата си и болка, сянка, мрак, тежест - именно в нея - е най-страшното, според мен...

За софиянци израза "4-ти километър" е ясен. Уви, там хората страдат още повече, доколкото зная... Не е лечебно място, в истинския смисъл на думата. Разминах се с него – Слава Богу! - но чувствах в един период, че може и да попадна там...

Всъщност влязох веднъж - в студентските си години - преподавател от Софийския университет ни заведе, за да разгледаме, да усетим обстановката, атмосферата лично, и да пишем за това място. И аз писах - курсова работа. Отличен, както винаги... Но докато бяхме там - чух един вик, насред тишината, човешки вик... И се свих... И не можех да помръдна.

Чувствителност... Някои казват - прекомерна чувствителност. Не можеш ли да си друга? Не, не мога. Бреме ли съм за хората, за Земята - не знам... Но това съм аз, такава съм. Стигма е това, белег, рана, татуировка... Сянка и тежест... Но не мога да променя това. Съдба е

Понякога се уморявам да се извинявам... Неудобно или не - някои хора са такива. Твърде чувствителни. И на първо място - те самите страдат от това. И са между "чука и наковалнята" вечно, сякаш, така че има защо да щади човек... подобни хора.

Макар че... Няма как да бъдат пощадени, всъщност. И няма как да кажеш на Живота, на хората, на Съдбата - моля, остави този човек, сега е чуплив, точно в този период... Няма защита.

Искаш да защитиш, защото чувстваш всичко това, поне аз съм искала винаги, но остава и потребността да има кой да те защити теб самия... А понякога няма! И така си продължаваш... с раните. Или пък спираш някъде. "Завинаги"...

...За мен общуването е риск. И това, че общувам тук - също.

Ужасът, който е сковавал сърцето ми - случвало ми се е да го забравя, но пак си спомням... Мисля, че цял живот занапред ще го помня, и вече няма да успея да забравя... Така ми се струва сега. Но ще видим Зависи и от света, от човечеството и посоката на развитие, точно сега, когато живея...

...Цяло чудо е за мен, че съм жива. Че косата ми не е побеляла напълно... А тя не е! Отдавна можеше да бъде...

Чудо е, че Бог ми прати жизнерадостно дете, Душа, която да е лечебна за моята... И не само той, но и съпругът ми... Две души, избрали - сякаш - да са с лечебно присъствие в Живота ми... (Макар че понякога ми е трудно и с тях... Сянката си е сянка. До живот....)

А чувствах пълна безнадеждност - че някога някой ще се приближи истински и свърже с мен, ранената, с безброй болки, и сякаш бездна от болка, отворена в Душата, опозната от Душата (ми)...

... Учителя дава едно много точно обяснение за случаи като моя, мисля. Той казва, че когато дойде времето на една Душа да се срещне с Бога - и това се случи в сегашния ми живот - много други Души я виждат, като на сцена, осветена от прожектор, и се приближават до нея, искайки да узнаят какво ѝ е казал Бог, защото Казва нещо различно на всеки... И ѝ влияят тези Души, някои от тях са светли, но други са тъмни, и неволно предават това, което носят в себе си на Душата, срещнала се с Бога точно сега... И ѝ причиняват страдание...

Ето това, мисля и вярвам, преживях аз. Не може да се сподели (напълно), нито да се опише с думи съвсем, както трябва...

Много е тежко. Изпитание... И само Бог може да опази някого, да не рухне съвсем под тази тежест, да не побелее без време, да не си отиде преждевременно... Зная, че дължа Живота си на Него

...

"Разтвориш ли ръцете за прегръдка,

ти вече си удобен за разпятие"

- Добромир Тонев

...

Така е! Аз все пак рискувах... Не се и надявам на печалба от този риск, макар че винаги го има и това...

Спечеленото. Дори просто да оцелява Душата или така да се чувстваш....

Това бе една от трудните ми за споделяне и пределно искрени, както е обичайно за мен, публикации. Дано не ви стряскат тези неща...

Ако е така - простете

Прекрасно би било да има повече разбиране към хора като мен, към тези процеси... За да има и по-щадящо отношение. Евентуално...

А аз понякога зарязвам таланта си да пиша и въобще - творческата съзидателност, както и мислите за приходи и разходи, и просто се "залавям" да бъда добър човек този ден - пиша и казвам добри, подкрепящи думи на различни хора, дребни жестове на внимание правя, сърдечно - защото знам, много добре знам какво е да ти липсват...

И да тънеш в безбожна Самота....

Дали щях да се стремя да правя и това, ако не знаех... Това не зная, наистина. Надявам се, че добротата не е родена само от страданията... Но зная и вярвам, че те могат да я усилват - поне в някои хора................

P.S. Музиката, имам чувството, спаси Душата ми, навремето... А и сега, винаги, при потребност от това В нея има простор, свобода, разбиране, творчество, безопасен израз на болката, танц и... Възраждане за Нов Живот, в крайна сметка.

Всички реакци