...За МОЖЕ БИ най-страшното...

Не зная защо реших да пиша днес за това. Нямам конкретен повод. Но...

Най-страшното, сред всички страшни неща, които познавам, е "полъха", близостта до лудостта, до това да станеш душевно-болен... Зная, че хората разказват много, много тежки истории, на които можем да съчувстваме, относно физически болки, трагедии и недъзи... Но това да чувстваш заплаха за Душата си и болка, сянка, мрак, тежест - именно в нея - е най-страшното, според мен...

За софиянци израза "4-ти километър" е ясен. Уви, там хората страдат още повече, доколкото зная... Не е лечебно място, в истинския смисъл на думата. Разминах се с него – Слава Богу! - но чувствах в един период, че може и да попадна там...

Всъщност влязох веднъж - в студентските си години - преподавател от Софийския университет ни заведе, за да разгледаме, да усетим обстановката, атмосферата лично, и да пишем за това място. И аз писах - курсова работа. Отличен, както винаги... Но докато бяхме там - чух един вик, насред тишината, човешки вик... И се свих... И не можех да помръдна.

Чувствителност... Някои казват - прекомерна чувствителност. Не можеш ли да си друга? Не, не мога. Бреме ли съм за хората, за Земята - не знам... Но това съм аз, такава съм. Стигма е това, белег, рана, татуировка... Сянка и тежест... Но не мога да променя това. Съдба е

Понякога се уморявам да се извинявам... Неудобно или не - някои хора са такива. Твърде чувствителни. И на първо място - те самите страдат от това. И са между "чука и наковалнята" вечно, сякаш, така че има защо да щади човек... подобни хора.

Макар че... Няма как да бъдат пощадени, всъщност. И няма как да кажеш на Живота, на хората, на Съдбата - моля, остави този човек, сега е чуплив, точно в този период... Няма защита.

Искаш да защитиш, защото чувстваш всичко това, поне аз съм искала винаги, но остава и потребността да има кой да те защити теб самия... А понякога няма! И така си продължаваш... с раните. Или пък спираш някъде. "Завинаги"...

...За мен общуването е риск. И това, че общувам тук - също.

Ужасът, който е сковавал сърцето ми - случвало ми се е да го забравя, но пак си спомням... Мисля, че цял живот занапред ще го помня, и вече няма да успея да забравя... Така ми се струва сега. Но ще видим Зависи и от света, от човечеството и посоката на развитие, точно сега, когато живея...

...Цяло чудо е за мен, че съм жива. Че косата ми не е побеляла напълно... А тя не е! Отдавна можеше да бъде...

Чудо е, че Бог ми прати жизнерадостно дете, Душа, която да е лечебна за моята... И не само той, но и съпругът ми... Две души, избрали - сякаш - да са с лечебно присъствие в Живота ми... (Макар че понякога ми е трудно и с тях... Сянката си е сянка. До живот....)

А чувствах пълна безнадеждност - че някога някой ще се приближи истински и свърже с мен, ранената, с безброй болки, и сякаш бездна от болка, отворена в Душата, опозната от Душата (ми)...

... Учителя дава едно много точно обяснение за случаи като моя, мисля. Той казва, че когато дойде времето на една Душа да се срещне с Бога - и това се случи в сегашния ми живот - много други Души я виждат, като на сцена, осветена от прожектор, и се приближават до нея, искайки да узнаят какво ѝ е казал Бог, защото Казва нещо различно на всеки... И ѝ влияят тези Души, някои от тях са светли, но други са тъмни, и неволно предават това, което носят в себе си на Душата, срещнала се с Бога точно сега... И ѝ причиняват страдание...

Ето това, мисля и вярвам, преживях аз. Не може да се сподели (напълно), нито да се опише с думи съвсем, както трябва...

Много е тежко. Изпитание... И само Бог може да опази някого, да не рухне съвсем под тази тежест, да не побелее без време, да не си отиде преждевременно... Зная, че дължа Живота си на Него

...

"Разтвориш ли ръцете за прегръдка,

ти вече си удобен за разпятие"

- Добромир Тонев

...

Така е! Аз все пак рискувах... Не се и надявам на печалба от този риск, макар че винаги го има и това...

Спечеленото. Дори просто да оцелява Душата или така да се чувстваш....

Това бе една от трудните ми за споделяне и пределно искрени, както е обичайно за мен, публикации. Дано не ви стряскат тези неща...

Ако е така - простете

Прекрасно би било да има повече разбиране към хора като мен, към тези процеси... За да има и по-щадящо отношение. Евентуално...

А аз понякога зарязвам таланта си да пиша и въобще - творческата съзидателност, както и мислите за приходи и разходи, и просто се "залавям" да бъда добър човек този ден - пиша и казвам добри, подкрепящи думи на различни хора, дребни жестове на внимание правя, сърдечно - защото знам, много добре знам какво е да ти липсват...

И да тънеш в безбожна Самота....

Дали щях да се стремя да правя и това, ако не знаех... Това не зная, наистина. Надявам се, че добротата не е родена само от страданията... Но зная и вярвам, че те могат да я усилват - поне в някои хора................

P.S. Музиката, имам чувството, спаси Душата ми, навремето... А и сега, винаги, при потребност от това В нея има простор, свобода, разбиране, творчество, безопасен израз на болката, танц и... Възраждане за Нов Живот, в крайна сметка.

Всички реакци