Той смътно помнел, че имал майка
и баща… Някога. Те били единствените човешки същества, които бил виждал. А
всъщност дори себе си не бил виждал… освен, оглеждайки се във вода, много рядко
обаче. Огледало нямал. Както и много други неща…
Но имал Библия. Тя била
единствената му ценна вещ. И единствената книга, която бил държал в ръце през
живота си… Как била оцеляла, не е ясно. Историята мълчи… Но била стара, много,
много стара, с изпокъсани по краищата листа, тук-там – с избелели букви и
редове, протрити от времето и допира на ръцете, прелиствали някога Книгата, но
все пак – повечето думи, изписани внимателно с цялата мъдрост на света,
предавана от поколение на поколение по воля свише, можели да бъдат прочетени,
все още… Все така.
Той не знаел дори името си.
Помнел смътно как го наричали като дете… Но отдавна, много отдавна не бил
говорил с никого. Не знаел дали въобще имало друг жив човек на света…
Подозирал, че няма.
И бил прав.
Когато родителите му остарели –
те си отишли от света, мирно и тихо, всеки по реда си… Знаели и тъгували обаче,
дълбоко в своите души, че той остава сам. Сам-самичък на света. Подозирали и
те, че било именно така… Макар да хранели дълго време плаха надежда, че може би
някъде… имало други хора… Или поне още един друг човек. Жив. Като сина им…
Той плакал, разбира се. Когато
осиротял… Забравил да говори. Не виждал лицето си, освен рядко, в отражение,
във вода… Очите му били зачервени понякога – от дневната ярка светлина, а и от
четене на Книгата – на запалена свещ, нощем. Защото нямало какво друго да
занимава ума му, когато не можел да
заспи…
Разбира се, гледал и нощното небе
понякога. Дълго се взирал… В звездите – толкова близки, сякаш, толкова ярки… В
някои нощи особено. Чувствал се така, сякаш, ако протегнел ръка – можел да
докосне някоя от тях, наистина… И насън играел с тях, като дете – с топчета.
Имало моменти, в които мечтаел за това – да бъде на някоя друга планета, на
друго кълбо, светещо или не, защото мислел, че някъде там може да има други
хора, дори родителите си се надявал да намери някъде из Вселената… Необятната…
По времето, когато бил малък и били все още заедно – щастливо време за него,
въпреки трудностите – и разговаряли за Небесата, те му казвали, че един ден ще
бъдат пак заедно някъде другаде, дори след като се разделят на този свят…
Това била единствената му
надежда. Единствената му мечта.
Помнел косите им… Очите им…
Гласовете. Думите… Прегръдката… Понякога ги сънувал. Едничка компания… сред
безкрайната пустош и самота. Макар само в ума му. Поне си имал тези спомени. И
една Библия. И почти нищо, нищо друго… И няколко дрехи на гърба.
…
Всъщност било станало много
студено времето. Другото време – метеорологичното. И то… И то сковавало душата
му в ледена прегръдка, нерядко. Нова ледена епоха. Това преживявала Земята,
когато той бил вече сам – единственият човек на планетата.
Той бил прекарал много дни да
търси други хора, много скитал – сред поля и планини, сред равнини и долини,
радвал се на слънчевите лъчи, понякога, но на хора – така и не успял. Нямало
други. Бил сам. Съвсем сам.
Дори не можел да плаче вече…
Очите му просто били зачервени понякога.
И Луната им се усмихвала… При
пълнолуние. Едничка тя…
…
През една особена студена нощ той
намерил пещера.
И влязъл в нея.
Като първите хора…
…
Когато успял да запали огън, със
сетни сили, видял срещу себе си една змия.
Тя явно била намерила убежище в
пещерата, също като него, но по-отдавна. Това бе нейният дом, сега. Както и
негов. Нямали друг в студа, щяло да се наложи да делят този.
Змията се взирала в очите му… Той
бил неканеният гост. Но нямал сили да се защитава, да мисли повече, бил твърде
уморен… И сред танцуващите сенки и отблясъци от огъня по стените на пещерата и
в очите на змията – той се предал на Съня…
Всъщност тя го ухапала.
И той започнал да бълнува. Станал
трескав… Потта се стичала по лицето му, вместо сълзи, вече… Изпаднал в транс, в
унес. А змията стояла до него и го наблюдавала. Когато отварял очи – срещал
нейните, отново. А после ги затварял, своите, и отново започвали да танцуват
видения под клепачите му, в ума му… Като прожекция на филм били. На няколко
филма, всъщност…
…
Седем дни и седем нощи той
бълнувал, до огъня в пещерата, който сякаш се влял и в неговата душа… А змията
само наблюдавала. Не била като онази, от първите страници на Библията, за която
се сетил той, преди да заспи и да засънува… Не го изкушавала, като тази, която
говорила с първите хора на този свят, по-точно – с Ева.
Змийската отрова сега, в края на
Пътя на човечеството на тази Земя, била просто средство. Средство за пътуване –
като в „Малкия принц“ на Екзюпери…
През тази трескава седмица пред
вътрешните очи и в съзнанието на последния човек на Земята – чрез отровата на
змията – се „изрисували“ и той ги съпреживял като свидетел, напълно реалистично
– седемте епохи на Човечеството, сцени от целия му път на този свят.
През първия ден нашият незнаен и
безименен сънародник (ако приемем, че всички
сме един човешки род, и Земята е нашата – едничка и обща – родина сега) сънувал
Рая.
Навсякъде цъфтели цветя… Сред
безкрайни поля… Било неземно красиво – всичко! Чисто и девствено. Природата,
Душите човешки… Планините били повече от внушителни. Езерата – повече от чисти,
дълбоки и бистри. Като очи на Ангели… И никога не плачели. Нямало за какво.
Това бил Рая, тогава… Цялата Земя. С безброй пъстри дъги… Без убийства, без
хищници, без гняв и срам… Без вина. Един свят от цветя… Градинарят бил Сам Бог.
И Адам му бил Пръв помощник. Тогава – все още чист и свят… Невинен. Като
росата… Като децата.
Сънувайки или по-точно бълнувайки
през този първи ден, след заразяването със змийската отрова – последният човек
на Земята бил щастлив. Изпитал нещо, което никога преди не бил – чиста радост
от видяното…
После обаче се заредили
следващите дни и видения, които вече не били никак райски. Ставали все
по-мрачни и адски – като при сгъстяване на тъмни облаци преди буря – все повече
и повече… А радостта намалявала.
И той заплакал… Тъгата и скръбта
го връхлетели като буйна, придошла река, изведнъж… Из дебрите на въображаема
планина…
Той видял с вътрешното си зрение
как избухват войни и как поля се покриват не с алени цветя, а с кръв – на
невинни и виновни… На безброй хора… Дори и деца...
Видял и как избухват нови слънца
– сякаш – в Небесата, но близо до Земята… Като огнени гъби. Не в гора обаче…
Над морета, над Океана… Близо до острови, недалеч от животни и хора… На север,
а и на юг… На изток и на запад. Видял ядрените експлозии на света през едни
тъмни векове, които уж се славели като „венци“ – заради науката и технологиите.
Но не били венци на Човешките векове – той вече знаел. След като бил видял Рая…
Видял още безброй болести, и
скръб, и скърцане със зъби… И мрак, редуващ се с ослепителната светлина… И
тук-там свещи, запалени в храмове, за да измолят помощ от Бога… Видял още,
насън, бълнувайки, кръстове – на знамена и върху камъни… В поля и по пътища…
Видял още полумесеци, но не в Небето, а долу, на Земята. И още много, много
видял…
И Вавилонски кули. И
неразбирателства. Насилие… Гняв. Чупене на статуи, горене на книги… Клади…
Толкова много клади и разпятия! И все – човешки. Къде бил Бога в този Ад? Защо
изоставил хората? Той се питаше наум, съвсем сам – в деня и нощта – плачейки…
А змията го гледаше с огнени
пламъци и отражения в очите си. В пещерата – едничко убежище за двамата,
последни на Земята, скована иначе в прегръдката на студа и леда... Вътре, те
бяха като в утроба. Човек и змия. Но нов свят ли се раждаше на тази Земя или
умираше стария… просто? Завинаги?!...
Последните два трескави дни
донесоха всъщност облекчение на измъчената човешка душа.
През тях той – последният човек
на Земята – видя отново Рай… Тук, на този свят. Построен с Ангелска и Божия
помощ, и с човешки усилия, измолен от хората – от безброй поколения хора, палили
своите святи свещи в храмове… Новият Рай бил обетованата Земя, обещаното време…
За нова хармония, мир и Любов между хората. Родила се нова мъдрост в човешките
души тогава. В този тъй красив период – като нова зора. По-красив дори от
първоначалния рай, който помнела само Библията и изстрадалата Земя… В своите
недра от памет… Скрита дълбоко в камъни и кристали. И в човешките души също.
По-красиво било сега, защото
хората живеели осъзнато в хармония, с цялата си воля я поддържали, както и
Любовта в сърцата си, и нямало как никоя змия да ги изкуши да престъпят Божията
воля отново. Имало прекрасни сгради, райски градини и фонтани сред тях… Градове
и села от бял камък и дърво, излъчващо топлота, и хора, трудещи се с топли
сърца сред своите планини и поля… Нямало вече „чужди“ и „свои“. Всичко било
общо, по най-красив и възвишен начин. Децата растели наистина като в рай –
спокойни, смеещи се със звънък смях, придружавани от възрастен, само за да
бъдат заедно, не защото имало заплаха в света за тях…
Но…
Един ден Слънцето видяло края на
всичко това. А и последният човек на Земята – в бълнуването си насън. Но и в
живота си…
Той сам видял и преживял
последната епоха на човечеството на Земята. Ледената самота…
Просто, защото всичко има своя
край.
И той знаел, че сега го живеел
този край. Съвсем сам… В деня и в нощта…
…
След седмица треска той се
събудил.
Отворил очи, вече здрав, отново,
макар и много слаб и изтощен – от болестта и виденията – и срещнал очите на
змията.
Тя го погледала за последен път.
Странно, но вече не танцували огнени искри, пламъци и отблясъци в очите ѝ.
Сякаш била изпълнила мисията си, ролята си и сега кротко се оттеглила. Всъщност
– свила се на кълбо послушно в краката му и на свой ред заспала. Завинаги.
Сега вече той бил съвсем сам.
…
Вече напълно буден – той взел в
ръце единствената си книга –
Библията. И се зачел… Нали
нямало с кого да говори вече, а и нямало в чий лик да се вгледа…
Със зачервени очи той я прочел
отново, цялата. От корица до корица…
„И
светлината в мрака свети, и мракът я не обзе…“
„Уповавай
на Господа от все сърце и не се облягай на своя разум.“
„За
всичко имам сила чрез Онзи, Който ме подкрепява.“
„Любовта
никога не отпада…“
…
След като прочете Книгата на
книгите отново, но за последен път в своя Живот, както се оказа, той написа
няколко реда на последните, празни страници, оставени за семейна история и
хроника…
Тези редове бяха Поезия.
Такава, каквото – той знаеше –
никой никога нямаше да прочете. Защото той бе последният човек… Но Бог щеше да
види тези последни редове, написани от човешка ръка. И щеше да ги приюти в
Сърцето Си. Нашият човек – последният на Земята – вярваше в това, предчувстваше
го… Със свещената интуиция, с която сме дарени – ние, хората.
Това бяха може би най-красивите
редове, писани някога от човек.
Освен че бяха и най-последните…
…
Крайно отпаднал, но някак утешен,
вътре в себе си, като в морска дълбина, осветена за първи път от светлината на
деня – той затвори Книгата внимателно, събра сетни сили, съсредоточен в
усилието си, и излезе извън пещерата, за да види света… За последен път.
Остави вътре Библията – завършена
сякаш чрез неговите стихове напълно…
Бе нощ. И той зарея жаден поглед
в звездното небе…
Легна на студената, всъщност
ледена земя.
Знаеше, че умира. Последният му
час бе това…
Този час, който щеше да сложи
край на така самотния му Живот, който се оказа последен за човешкия род…
…
Трепереше от студ, но после
притихна и тялото му се успокои.
Душата му – също…
Той се вгледа в звездите горе… От очите му се стичаха
сълзи…
Но това бяха сълзи от радост и
надежда. Нова, велика надежда… Каквото не познаваше преди…
Той си представи, че отива –
отлита – към друг свят, където щеше да открие новия, следващ Дом на
човечеството, а там – и своите ближни…
И за първи път, след толкова
време, нямаше да бъде сам.
Никога повече…
Мечтаеше за новата прегръдка,
която жадуваше да е безкрайна – с друго човешко същество, и я предчувстваше
дори…
Затова сълзите му бяха наистина
солта на Земята – за първи път…
За първи и последен…
Посиняващите му устни мълвяха
„Отче наш“… Тихо, но уверено.
Все по-слабо, но… Бог го чу.
И прегърна душата му в Душата Си…
Звездното небе сякаш се наведе да
обгърне Земята и тялото му, заедно с нея, и да я претопи в себе си.
За първи път… И за последен.
…
Така през онази нощ и Земята бе
прибрана в утробата на Вселената.
Изпълнила своята роля… Свята,
пречистена от студа и снега, отразяваща Небесата…
Готова за прегръдката на
Вечността.
Като последния човек, осветил я
със своята свещ и тръгнал по вечния Път към дома… Домът – по-хубав дори от рай…
Мястото, което притегля Душите към себе си, вечно. Истинското ни огнище…
И без съмнение той е някъде там –
в звездния безкрай.
23 май 2026,
град София, България,
Кристина
Митева - CandySays
***
С тази моя творба завършва най-новата ми книга "Човечност и Вечност", публикувана и на хартия вече...
