НЕ БЪДИ КАТО ЛИСТО НА ВЯТЪРА... /Честита есен!/

 

Бъди като река, течаща в своето корито,

винаги напред към целта - Океан,

не бъди като листо, подмятано от Вятъра...

Ти си Природа, в движение.

Бъди слънчевия ден, който блести в красота,

не оставяй цветята да увехнат в градините,

без лъч светлина...

Бъди човекът, който е оставил следа -

така дълбока, че я помнят с векове,

дори да не е била цел, и всичко тленно да умре -

част от нас е създадена Небесна...

Бъди северната звезда,

която вечно показва вярната посока,

за изгубените в нощта,

в мрака на Океаните на тази Земя - бъди фар,

бъди фотони Светлина...

Насочени натам,

накъдето Духът е показал...

Достоевски и Ницше !...

 "Фридрих Ницше открива творчеството на Фьодор Достоевски сравнително късно в живота си – през февруари 1887 г. в Ница, но това събитие оставя дълбок отпечатък върху немския философ. Ницше описва това откритие като един от най-щастливите моменти в живота си, сравнявайки го с откриването на музиката на Бизе или четивата на Стендал.

Ето как се развива тази интелектуална „любов от пръв поглед“ и какво е нейното значение:

Първата среща с творчеството

Ницше попада съвсем случайно на френския превод на повестта „Записки от подземието“ (под френското заглавие L'esprit souterrain – „Подземният дух“) в една книжарница. В писмо до своя приятел Франц Овербек от 23 февруари 1887 г.

Ницше пише: „Не знаех дори името на Достоевски допреди няколко седмици... Инстинктът на родството (или как да го нарека?) се обади веднага; радостта ми беше извънредна.“

По-късно той прочита „Записки от Мъртвия дом“ и „Унижените и оскърбените“, които затвърждават възхищението му.

Защо Ницше обиква Достоевски?

В книгата си „Залезът на боговете“ (1889) Ницше открито заявява: „Достоевски е единственият психолог, от когото нещо съм научил; той е една от най-щастливите случайности в живота ми.“

Разбирането на човешкото страдание:

Ницше е поразен от начина, по който руският писател описва престъпниците, сибирските затворници и маргиналите. За разлика от повърхностните френски или немски романисти, Достоевски показва, че тези хора не са просто „злодеи“, а притежават невероятна духовна сила, издръжливост и дълбочина.

Критиката на повърхностния морал:

И двамата мислители усещат наближаващата криза на европейския нихилизъм и виждат фалша в буржоазния морал и повърхностния хуманизъм.

Разминаването: Християнството

Въпреки огромното си възхищение към психологическия гений на Достоевски, Ницше остава негов идеологически опонент по отношение на вярата.Достоевски вижда спасението от нихилизма и човешкото страдание в Христос, в смирението, състраданието и православието.

Ницше (авторът на „Антихрист“) вижда в състраданието слабост, която руши човешкия дух. Той търси преодоляването на нихилизма чрез Свръхчовека и волята за власт.

Интересно е, че Ницше така и не прочита най-големите романи на Достоевски – „Престъпление и наказание“ (знае само резюмето му) и „Братя Карамазови“. Много изследователи смятат, че ако Ницше беше прочел образи като Разколников или Иван Карамазов, диалогът между двамата титани на мисълта щеше да бъде още по-драматичен, тъй като Достоевски сякаш е предсказал появата на идеите на самия Ницше години преди те да бъдат написани."

AI-преглед на темата, от "прима виста", допада ми, затова споделям

P.S. Ценя високо Ницше и виждам Сродството,

но оставам - ако трябва да избера - на страната на Достоевски.

Неговата позиция съвпада напълно с моята... Дали е повлиял на Душата ми, навремето, и под негово или нечие силно влияние така се формирах, или "от само себе си" и е "просто съвпадение" - не зная... Но и аз ценя най-високо Състраданието. То е нещо като Съдба за мен... Както и да действа на човешкия Дух... (Но не вярвам да действа разрушително, все пак. Въпреки всичко....)

И още един послепис - мисля, че Ницше е обикнал Достоевски, подобно на мен и много други, защото е почувствал как самият Писател се е превърнал с Времето в Свръхчовек, въплътил е идеята, не е писал само... Затова е така голямо влиянието му и днес, постоянно, откакто са се "родили" романите му на бял свят. През "море" от кръв, пот и сълзи - Достоевски е победил. Надвил е съдбата си. И себе си, в смисъла на думите, които е написал сам:

"Искаш ли да победиш света,
победи себе си"

...

ПРИЗНАТЕЛНОСТ

Аз вярвам в силата на Вярата,
и когато ми липсва - в Душата и сърцето ми - стремя се да постигна повече Вяра, за да успея... Да преодолея някое състояние на слабост.

Аз се надявам на силата на Надеждата.
Уж крехка, но е нужното пламъче, понякога, за да гори по-успешно Огъня в Душата и Огъня на Живота, на Любовта...
Имаме нужда от Надежда, затова е казано, че "умира последна" - трябва да живее поне, колкото човека...

Аз обичам силата на Любовта.
Най-голямата, най-великата, дори да изглежда малка и скрита, невидима, и волна като (отлитаща) птица, понякога...

Аз зная, познавам силите на тези Три невероятни "човешки" способности. Всъщност са Божествени... И са ни Дар.

И си мисля понякога - колко е хубава нашата дума: признателност.

Това е да признаеш, поне пред себе си, да осъзнаеш,
че има за какво да чувстваш Благодарност...
Въпреки всички несгоди! Все нещо хубаво има... И то ни крепи и окрилява понякога...

Признателността крепи човека, наистина.

Крепи човешкото, крепи Божественото в него.
Да не залинява то, а да укрепва!
Именно то, което е най-важното в нас...

И ценя това, и чувствам Признателност -
за Грижата, за Вярата, Надеждата и Любовта - по Пътя си...

За Дома, в който неизменно се връщам...

И в който намирам късче спокойствие и красота, почти винаги, поне малко, понякога повече - насъщно е за мен това, не мога без уюта на Дома... И преди, и сега. И винаги....





Оценявам и призовавам - да оценяваме и да бъдем признателни... Повече.
Не - типично по български - да виждаме "тунела в края на Светлината", както много точно се изрази Иво Иванов (български журналист и писател, невероятен, живущ в САЩ сега) - в брой на "Стълбата" прочетох интервю с него, чудесно е то, разбира се - броят е от този месец (бр. 21, септември 2026) 

Светлината в края на тунела... Тя е там. Очаква ни.

И завинаги Светлината е нашият истински Дом.

Вярвам.

Надявам се.

Обичам.

!!!

ЖИВОТ...

Толкова ми е мъчно понякога.... И тогава чувствам, че губя Посоката... Целта... Почти всичко..... Което е (в) Живота. Временно поне....

И в същото време - никога не загубих (напълно) способността си да се усмихвам... При това искрено. И при това - без да ценя усмивката чак толкова много. (Автентичността е на първо място за мен! Така би трябвало да бъде... за всички... мисля си )

От море към море... Едно в миналото, друго - в настояшето, трето - в бъдещето... Пътуваме...

От солено към солено...

От сълзи от мъка към сълзи от радост....

Пътуваме....

Надяваме се....

Аз не зная много.

Но зная, със сигурност, че в България има висок дял на гениални прозрения, творби и прочие - "на глава от населението", както се казва...

Духът работи тук. Днес...

Както и да изглежда...

(Може би и затова сме по-измъчени...

Когато Духът работи - има лекота, но има и Трудности! Изпитания...)

Аз вярвам.

И обичам.

Все така...

Открих отдавна, че каквото е в гърдите и ума ми - каквото обитава и живее там като Душа - има Го и в другите....

Може би не съвсем същото, но много подобно...

Понякога - дори съвсем същото.

Това ме е лишило, Слава на Бога, от възможност за високомерие и надменност,

за цинизъм и прочие...

Аз оставам - Детето, Човекът, Творецът, Майката,

която се бори

за

ВСИЧКИ....

Когато се бори.

А през другото време - почива. Доколкото може...

Сънува...

БРЯГ.

P.S. Има СМИСЪЛ... https://www.facebook.com/photo?fbid=29051055084492454

6

3