В този нелек за България момент... Момент (и период) на Изпитание... Тъкмо сега излиза от печат нашата първа обща книга - на мен и моите най-близки - съпругът ми Васил и синът ни Любомир
Може би е точно навреме... Човек никога не знае.
Но има Сила свише, която ни ръководи, вярвам(e)...
Днес ще е готова, отпечатана във Видин, край тихия Дунав, от
Compact Print * Краси Начев. Има чудесно оформление, по идея на човека до мен, Васко, изпълнена отлично от Рачо Миланов. С надписи на разделите и стихотворенията на глаголица също. Благодарим!
Утре (специален и голям християнски празник е, важен ден от годината!) най-вероятно ще е при нас, или в началото на другата седмица. И ще мога да пращам към вас, които пожелаете Книгата! Не е голяма, но в нея има Сърце... Само с поезия е. Така решихме сега...
(То е от мен, в моето съзнание дойдоха тези думи преди време...)
Може да я поръчате и заедно с други мои книги, или с "дреха за книга" - от майка ми, ще споделя снимки скоро, или с шал, оплетен от мен... И така нататък...
Любчо създава и картини с "Ятовата гласна" - по-големи, по-малки, върху платно с магнит...
Избор има.
Сега споделям първите ми думи в книгата, както и някои от творбите - мои, на Васко и на детето ни
"Ние сме едно българско семейство. Обикновено или не – вие ще кажете, когато прочетете книгата ни. Тя е първа обща за нас, и 11-та поред за мен, Кристина Митева (CandySays)."
Впрочем - и тримата днес сме (вече) вегетарианци, и тримата сме вярващи, и танцуваме Паневритмия заедно и поотделно понякога. Обичаме я.
"Ний сме слънчеви лъчи на Любовта,
дошли в света..."
ЗАБРАВЕНО ОТ УТРЕШНИЯ ДЕН ∞
Пристигнал си, приятелю!
Ти идваш от далече,
за да почувстваш тръпката на таз‘ земя.
Не търсиш ти живота вечен –
имаш го,
а си дошъл за чувството
наречено „живот“.
Познаваш всичко – хората, Земята
и бъдните и минали съдби,
но си забравил и минаваш слепешката
в търсене на своите следи.
Път ли? Няма.
Светът е твой и те очаква,
а ти се гмуркаш в тъмните води.
Посока? – Същата!
Прахът в гънките на дрехите,
вкусът на утринния хлад
и тежестта на новата ти плът
са същите като преди.
Минаваш през света, приятелю,
живееш, дишаш и обичаш;
земята се изнизва под краката ти – безкрайна;
животът те люлее в люлка от бодли
и сякаш те обгръща цял.
А ти, забравил своето начало
в не един и два се вричаш,
но пак ще те докосне малката ти тайна,
че живота между после и преди
само за единствен миг е спрял.
"Бъди красив самият ти и ще откриеш, че целият свят е пълен с красота" – афганска поговорка
Ето, идва Душата –
и отваря широко вратата
за Любовта...
И там, където имало е злочеста съдба,
започва да цъфти Пролетта...
Предава се тялото –
предава се на Духа,
предава се на Цялото,
което е създал Бог – дори чрез плътта...
Дойде ли в тялото Душа –
ставаш част от Копнежа всемирен
по Любов, Мир и Красота,
които не умират...
Не остарявай, дете…
Остани винаги на двайсет и две.
Не, по-добре – на шестнайсет.
Нужно е – както Апостолите бяха точно дванайсет.
Не остарявай, дете!
Има време...
За старостта и смъртта, и за всичко.
Дори за безвремие,
за съзерцание на небе и тревички...
Ако остарееш –
върни назад времето.
Знам – в Душата си винаги ще копнееш
да оставиш някъде – завинаги – бремето.
Не остарявай, дете!
Пази сърцето си повече от очите...
Само с Него ще видиш своята и на Другите –
съдбите.
Ще излъжеш някак и гравитационната истина
и ще стигнеш – по детски – звездите...
Но ще бъде наистина.
Понеже нямам брашно
хляб от мъка ще си замеся,
сълзи ще нароня вместо вода
и една горчива усмивка
вместо подкваса
(дори за мъката трябва мая).
Оставям надеждата –
тя суета е,
ще си търся друга тава.
През рамо поглеждам,
но няма и там.
Какво пък?
Ще метна хляба направо
в своята житейска съдба.
Брашно – няма.
Но мъка – колкото искаш.
Само че май вече в очите е сухо
и глад за мъка почва да ме притиска.
А без нея, вярвайте,
в душата е някак си кухо...
Хляб със мъка ще си замеся.
Люта зима бе. Виеше виелица… Хвърчеше сняг –
като че опитваше да покрие… вината човешка.
Сякаш се опитваше да преведе на другия Бряг
Човека – да не върши вече грехове или грешки.
На прага на храма Човек стоеше…
Сякаш за нищо не съжаляваше…
Но в ръцете си брадва държеше…
И сякаш с нещо наум се прощаваше.
Дойде пролет. Тръгна зеленината
да покрива отново Земята…
Пред храма отново стоеше Човек.
Този път се прекръсти – тихо, само в Душата
и влезе… Не търсеше в храма позлата.
Потърси Бога – от все сърце,
търсеше прошка –
задето бяха изцапани неговите ръце,
търсеше реката – да измие своето лице,
да види отново и да се порадва –
на Новия ден, на новата пролет…
И хвърли в огън с ярост своята брадва.
Дойде есента. Кротка и тиха…
Като дъжд, като мъгла…
Мяркаше се около храма една Душа…
Камбанния звън в нея вече не стихваше…
Идната зима Човекът за храма се грижеше.
ЦАЙТНОТ ∞
(Или: за изкуството да губиш…)
Времето (късо еспресо)
и дългите –
като последствия –
грешни решения
ми преподадоха този
полу-горчив,
полу-сладък
Урок –
научих се да губя
(с достойнство!),
Господи...
Благодаря за загубите
по Пътя.
Велико бе да се науча
на това именно,
наистина.
Това изкуство,
най-смирено,
тихо,
дори стаено –
като на дъно –
на Душа...
То ме направи
истинска.
Истинска като
губеща
хоризонтите
и перспективите,
дърветата и птиците
Земя...
Земя,
останала само
по Небеса –
очи – езера...
Над снега подава се кокиче
в този бял и хладен зимен ден,
по пътя задава се момиче
с поглед благ и чисто-вдъхновен.
А кокиче нему радва се и пей:
„Привет, радостно детенце,
чедо Любаво на Любовта,
ти юнак си, че живееш
в този труден, но надежден свят!“
И момичето с надежда му отвърна:
„О, цветенце, поникнало в снега,
Благодаря за всичко аз на Бога –
с тези Херувимски думи ще полетя.
И ще отида в Божествен свят надежден,
и подарък безценен на всички ще даря!“
P.S. Надписах една картичка за Васко и Любчо на 24-ти май, тази година... Сбъдна се Пожеланието ми!
БлагоДаря!
И още един Послепис:
Васко прави прекрасен, истински хляб! С квас. Брашно има, поне засега, Слава Богу!
