ЗА КРАЙНОСТИТЕ... И за (НЕ)ОБИКНОВЕНОТО в нас

Има два вида хора сред тези, които са склонни да изпадат в крайности. Мисля...

Едните си харесват крайностите, сякаш, и нищо не биха искали да променят. Или поне така изглежда... (А може и да са просто уморени от опити. Безуспешни опити...)

Другите се опитват да са (по-)умерени, стремят се да се уравновесят. (Аз съм от тези, вторите... Въпреки че и аз не успявам засега, в това отношение...)

За Човека, впрочем, е някак свойствено, характерно и обичайно да изпада в крайности. Като цяло... Може би, заради двойнствената природа - Небе и земя, тяло и Душа, събрани в Едно...

Истина е: човек не може да общува с всички, да стигне до всеки, да възприеме от всеки, да бъде "разпознат" (вътрешно) и да "разпознае" (или опознае) всеки... Нямаме (времеви и не само) ресурс за това. Нямаме такава възможност, "по дизайн". А носим Вселени в себе си... Може би не всеки, но повече хора, отколкото изглежда на пръв поглед! Това е вече мое убеждение, от последните години. Може би придобито и покрай проекта ми "Един от нас споделя"... И покрай много наблюдения и впечатления. Писателите сме наблюдателни хора. Дори несъзнателно...

Истина е: не може всеки да ни обикне. И ние не можем да обикнем всеки... (Навярно не е и нужно.)

Можем все пак поне да се стремим да бъдем добри. "Просто" добри... с всички.

А какво става, когато човек му писне, умори се да е мил и добър? Пак остава добър, макар с по-груба "фасада" (от думи, черти на лицето, изразни средства...), ако е такъв по същност. Нищо не може да пречупи това... освен временно. И привидно.

Истина е - трябва да вярваме повече в Човека. Така мисля аз! Защото и ние сме родени като хора... Най-малкото заради това. И заради децата, които се раждат и растат сега, в наши дни... Заради Бъдещето! На Душите си...

...Ако трябва да обобщим в крайни твърдения Човека, хората, някои биха казали (и казват):

"Всички са (сме) обикновени."

Аз казвам обаче:

Всички сме необикновени.

Изглеждаме по-обикновени, отколкото сме...

...

(фотография - част от снимка, направена от моето дете, Любомир, през някоя минала вече есен, с нашия семеен Nikon)

15

11

За детето ми... Любомир.

 " - Ти си моят Ангел...

- Не съм сигурен...

- Аз съм.

- Е, добре..."'

И се усмихва. С неговата безкрайно симпатична усмивка.

Моето дете... Моят син. Сега на 14... Обичащ слънчевите дни, думи, разговори... Ведрите, оптимистичните, по детски чисти. Но и задълбочените, мъдрите, "прегръщащите" всичко... И аз съм с такава Душа. Сродни сме. Не просто майка и дете, а сродни... Със сродна обич и жажда за красиви неща и отношения. Когато е възможно...

Бог ни е събрал. Нали казват - "Събирач е..." Като най-добри приятели сме. И с баща му така ни е събрал... Чувствам безкрайна признателност нерядко, особено напоследък отново - за присъствието на тези две Души в Живота ми!

Единствено ме натъжава мисълта за раздялата... Неизбежната... Човек винаги тъгува дълбоко в Душата си при раздяла със сродна Душа, с която го свързва Божествена обич... Макар и временна да е раздялата навярно от гледна точка на Вечността...

Дори и след това - ще се намерим в Безкрая някога отново, както и в този живот сме се намерили... Вярвам. Защото... "Бог е Любов"... И това Е...

(Заради детето си най-вече се старая да пазя здравето си, доколкото мога, макар и със закъснение. ... Бог да ни пази! )

А сега просто се радвам и се стремя да оценявам всеки ден, че сме заедно !

Добавям тази снимка, защото моят Любчо обича красиви градини... И се бе заел да снима тази, преди около седмица...

"ОТ ЛЮЛКАТА ДО ЛЮБОВТА" - НОВА, 11-та КНИГА...

 Приятели! И непознати...

Реших днес, тази сутрин, да споделя моя проект за корица на една от новите ми книги, които планирам да осъществя скоро... Тази специално ще бъде - отново - с есета, стихове, един разказ навярно, и афоризми... Донякъде - автобиографична. Но не изцяло. Като повечето книги на този свят, всъщност...  
И тази ще е поредната моя книга с думата "Любов" в заглавието... То се появи в съзнанието ми като преработка на популярния израз: "От люлката до гроба"... Реших, че по-добре звучи (а и по-вярно, на едно високо душевно/духовно ниво) - да бъде "до Любовта"... От която сме родени и при която се завръщаме. И която ни помага да живеем в крайна сметка. Чрез нея успяваме... Да бъдем. Истински. Говоря за една всеобхватна, чиста любов, не ограничаваща, а безгранична, в която има въздух и свобода... В която има Светлина. Нужната, за да виждаме света около нас, по-точно - Световете, и самия Живот...  БлагоДаря, че имам част от тази Светлина в Живота си и в Душата си, и мога да я предавам нататък... Понякога тази Светлина е слизала директно към сърцето ми, не е била плод на човешка любов (към мене) 

Но стига предисловия. По същество. Ще научите, разбира се, живот и здраве, когато е готова и тази красива - вътрешно и външно, надявам се - книга, и ще можете да си я поръчате и прочетете!...

Картината на корицата е дело на прекрасния художник и човек Ivaylo Voshtinarov - сърдечно му благодаря за предоставената възможност  Брезите са чист и светъл символ също, а есента е любима за мен - сезон, който ражда и дава Плодове, щедра е, най-често, на добро и Светлина... Златна светлина. И на красиви дни, от каквито имаме нужда... Люлка е на жадувана (дълго) Хармония. Поне за мен...

***

А сега споделям и два-три текста от бъдещата книга:

За Вальо. От България. 
"Зеленото". Така му казваха на кафенето (плюс обичайните сандвичи, тип "принцеса"), недалеч от мястото, където имах лекции, докато следвах "Културология" в Софийския университет. Не бяхме в Ректората - там учещите История, Право, Българска филология и други стари специалности се разполагаха, а ние - близо до "Плиска". И близо до 4-ти километър, но за това място не ми се говори и пише... Слава Богу - съвсем бегло го познавам.
Да си дойда на думата. "Зеленото". Там се запознах, ако не ме лъже паметта, с Вальо. Той не учеше. Просто се навърташе наоколо, тъй да се каже. Беше пънкар, поне по душа, но не съм го виждала с "гребен" всъщност. Просто излъчването му беше пънкарско. А очите - тъжни... Но за тях - след малко.
Запомних го така - набор е на брат ми, и със същото име... А той имаше сестра, поне така ми е казвал - не с моето име, но родена през същата година като мен...
Вальо най-много обичаше да разказва следната история:
Отишли със семейството му в Германия. Бил на 13 години. Един ден, преди или след училище, видял в един двор сбор на пънкари и всякакви подобни на тях души. Решил да се запознае. Събрал смелост и с всичките си джобни пари купил каса бира. Отишъл при тях, в този двор, сложил бирите по средата на "събранието" и казал, простичко: "Аз съм Вальо. От България."
...Предполагам, че покрай тях или покрай следващи подобни запознанства, уви, бе станал наркоман. Нали се почва отнякъде, а се отива (понякога, за жалост) съвсем другаде...
Когато се запознахме беше такъв. Имаше си приятелка. Сериозна, дълга връзка, доколкото знаех и виждах. Свързваше ги не само обич, но и лични драми. И негова, и нейна, навярно... Имаха и обща съдба, като наркомани. Дете нямаха, макар че - той казваше с някаква нежност и болка - можело е, и там драма, поредна...
Да се върна на очите на Вальо. Гледащи някъде малко отвъд, сякаш, но и концентрирани. Тъжни, но и с огънче в тях. С едно пламъче, което сякаш казваше: "Боли, знам, тук е така... Но аз пък искам и да ми е весело!" И това пламъче му помагаше да живее, предполагам... Веднъж се возехме заедно в тролея и той не можеше да не заговори хората, по неговия си пънкарски начин, но не беше агресивен, не таеше злоба, беше просто наранен... И се бунтуваше, доколкото можеше - срещу "Системата", както я наричаме обикновено.
Без да го познавам много добре - усещах, че е от хората, които знаят какво е любов, наистина, някак чист беше... Дълбоко вътре в себе си. И за онези, които успяваха да прочетат нещо от душата му в очите... Впрочем, искаше да бъде чист и външно, въпреки начина си на живот, който не предполагаше това. Бе на улицата по едно време. И ме помоли да изпера дрехите му, и да му ги върна чисти при следващата ни среща. В някакъв парк май нощуваше тогава... И аз ги взех, и ги изпрах. На ръка. С дънките ми бе трудно, но не ползвах пералня тогава - всичко на ръка... Върнах му ги чисти. Това е малкото добро, което успях да направя за него. Бръснеше лицето си там, навън, насред парка, така казваше поне - искаше и намираше начин.
...
После загубихме връзка. Не знаех повече какво се случва с него.
И до днес не знам, със сигурност. Срещнах приятелката му преди време, случайно (или неслучайно). Каза ми, че вече не е между живите... Тя беше с друг човек. И бе надолу по спиралата, още надолу...
Веднъж ги снимах заедно. В парка. Обичах да снимам. И все още обичам... Както и да пиша. И да съхранявам спомени.
Затова ви разказах днес, накратко, за Вальо.
Вальо, от България.
Дано душата му има или намери Мир, един ден...
И пламъчето отново да припламне в очите, но този път наистина да бъде весело.
Без кавички. И без скрита болка. С нея няма как усмивката да оцелее дълго. Уви...

P.S. България, както и другите страни по света, се оказаха не майки, а мащехи за наркоманите, за съжаление... Те биват наричани "утайка" на обществото, а всъщност са едни измъчени души, най-често... Те имат моето състрадание. Поне това... Ако то има значение. 

***

ВИНАГИ съм била майка,
търсеща жива вода,
за всички деца...

Винаги съм била майка,
и трепвала е моята душа,
държейки детска ръка...

Винаги съм била майка,
чувайки всеки вик на чайка,
рееща се над морето и вечността...

Винаги съм била майка
и търся, и очаквам все така
да срещат децата в света
доброта,
топлина,
човещина...

(май 2025)

***

ЖИВОТЪТ Е НЕПРЕРИВЕН *

Да можеше всеки ден и всеки час,
всеки миг
да чувствам, че живея,
че наистина ме има,
а утре
може да е съвсем различно...
Опитвам се, опитвам
да запомня,
да си спомня...
Дъха на полята,
рано сутрин
или късно вечер,
по залез,
когато денят целува нощта,
и си сменят местата,
предават щафетата...
Така приличат
на Живота и Смъртта,
а аз...
Аз като Дете,
същинско,
стоя някъде там,
между тях,
по средата,
и не зная - кое ще ме притегли
към себе си,
сега,
днес,
утре,
на кое принадлежа
наистина?...
Няма и да узная.
Вече минаха години,
дълги, дълги...
И постепенно разбрах -
няма да узная.
Това е тайна...
Божия, навярно.
Аз само трябва
да запомня
дъха на полята,
вкуса на житото
и хляба...
На виното,
събрало слънце,
и тъй червено, наситено,
като кръвта ни...
И песента... на онези птици,
горе, в небесата,
и моята си песен,
моята си...
Вътре във Душата.
Премълчана или изпята...
Да помня - Животът е непреривен.
Необятен...
В него любовта ми е събрана,
(или пък разлята),
и в него е смъртта - тъй люта рана
или пък балсам...
Всичко е в него - истината свята.

* Непрекъснат

(01.2025)

***

Благодаря специално и на Флорентина Самоа, която ми помогна миналата есен за моя бъдеща книга и за да дишам по-спокойно сега... Прегръдка от мен, искрена и сърдечна! С обич 

Искрено се надявам (и) тази книга да бъде от полза за някои търсещи Души... Да намерят нещо ценно и някаква утеха, прочитайки страниците 
Красотата на книгата е храна и за моята Душа 

Хубав ден пожелавам на всички!

P.S. Благодаря неизменно и на моя прекрасен Васил, който е до мен от години... И се надявам още дълго да бъде така  Заедно да бъдем, цялото семейство...

Поздрав с тази красива Музика: www.youtube.com/watch?v=rRyHRkYYNNQ
*
www.youtube.com/watch?v=3_J6DRM9oAE