ПИША, ЗАЩОТО ИСКАМ ДА ВИ ВЪОРЪЖА...

С едно мирно "оръжие" - РАЗБИРАНЕ. И Прошка

С Мир и Любов Доколкото ги познавам вече и мога да работя за Тях

Аз защитавам правото на човек да бъде нещастен. Дори без причина, външна, дори без да се обяснява - ако някой сподели, че е разбит на хиляди парчета в Душата си, в същността си - следва да му вярваме... Аз вярвам, защото минах вече по този Път! Без да мога да посоча една огромна, външна причина... Но минах по именно този Път - "тъмната нощ на Душата", както я наричат... И оцелях... С помощ свише Мнозина са минали... И казват - най-Мъдрите - че всеки ще мине...

На мен ми помогна Музиката да мина по най-студения и самотен път на Нощта... "Въоръжи" ме с утеха, разбиране, дълбочина, подкрепа, Любов... С всичко най-необходимо, за да оцелея. А тези неща са по-важни дори от храната, водата и въздуха, които наистина не са достатъчни, когато Любовта не прегръща Душата в този свят (а само в Онзи, по смътен спомен) - тя е храна, вода и въздух за Душата - искрената, дълбока Любов и привъзраност, подкрепа, всеотдайност и свързаност

И тъй като на мен успешно ми помогнаха Душите и творбите на Творци (Душите - чрез Творбите именно!, отвъд времето и пространството, които ни делят, най-често) - аз си обещах, вътре в Душата си - да предам нататък това "оръжие" - вдъхновението, разбирането, прошката, Любовта, познанието за вътрешното възкресение, надеждата, вярата - обещах, според силите си да ги въплътя и аз чрез творбите и живота си, доколкото мога и това правя, действително. Ден след ден... Безвъзмездно.

И Слава Богу!

И осъзнавам, колкото и да горчи спомена за Тъмната нощ, и макар раната да не е напълно оздравяла, въпреки по-добрите условия сега - превръща се в белег, с времето - осъзнах, че все пак няма смисъл да не простя... Това, че трябваше да премина през Тъмнината на Нощта, сякаш сама и изоставена... Душа... Разбрах, че това е Път - за всеки, и просто е било моето време да мина... Изпит, най-трудният, по Божий промисъл.

И ето ме тук. Още пиша, дишам, живея. Защото в един момент доживях, след години на страдания, някой да застане до мен - между мен и Болката, и да ме защити - както аз бих! И да ме нарече: "Моят Живот"... Не просто да ми каже: "Обичам те"... и да се сбогува... И до днес е до мен. Човекът. За мен - Ангел. С времето стана...

Мост... По мост се минава понякога, но сякаш в слепота... Много е трудно и много боли. Действително.

Затова винаги ще има такива като мен, които са минали вече и Помагат... От сърце и Душа, без оглед на пари, време, пространство... Дори личен живот... Без оглед, но със Сърце.

!

Добавям пак тази снимка, простете... Най-подходяща ми се видя сега.

До писане/четене... Докато не излея Душата си напълно - няма да спра да я изразявам. По един или друг начин... А после... Не зная какво ще последва... Но зная, че Смъртта ме подмина. Тогава, когато Студа на Безкрая ти се струва по-топъл от Земята, то значи Тя не е посрещнала с прегръдка Душата тук... Със земна прегръдка... Но и от това има полза, ей Богу! Ползата - да останеш по-свързан с Небесата, със спомена за безсмъртието на Любовта и на Душата....

Времената са тежки. Всеки ще има нужда от някакво оръжие и по-добре то да е мирно - Велико Разбиране и осъзнаване... на Велики процеси

#МъдротоДетеГовори... #СърцетоНаМомичето... #Мир #Любов #Разбиране #Състрадание #Милосърдие #Осъзнаване #Светлина #Нощ #Бог #Ангел #Човек #Душа #акцент #НещоВажно...

Вижте по-малко

27

11

18

ЗА КРАЙНОСТИТЕ... И за (НЕ)ОБИКНОВЕНОТО в нас

Има два вида хора сред тези, които са склонни да изпадат в крайности. Мисля...

Едните си харесват крайностите, сякаш, и нищо не биха искали да променят. Или поне така изглежда... (А може и да са просто уморени от опити. Безуспешни опити...)

Другите се опитват да са (по-)умерени, стремят се да се уравновесят. (Аз съм от тези, вторите... Въпреки че и аз не успявам засега, в това отношение...)

За Човека, впрочем, е някак свойствено, характерно и обичайно да изпада в крайности. Като цяло... Може би, заради двойнствената природа - Небе и земя, тяло и Душа, събрани в Едно...

Истина е: човек не може да общува с всички, да стигне до всеки, да възприеме от всеки, да бъде "разпознат" (вътрешно) и да "разпознае" (или опознае) всеки... Нямаме (времеви и не само) ресурс за това. Нямаме такава възможност, "по дизайн". А носим Вселени в себе си... Може би не всеки, но повече хора, отколкото изглежда на пръв поглед! Това е вече мое убеждение, от последните години. Може би придобито и покрай проекта ми "Един от нас споделя"... И покрай много наблюдения и впечатления. Писателите сме наблюдателни хора. Дори несъзнателно...

Истина е: не може всеки да ни обикне. И ние не можем да обикнем всеки... (Навярно не е и нужно.)

Можем все пак поне да се стремим да бъдем добри. "Просто" добри... с всички.

А какво става, когато човек му писне, умори се да е мил и добър? Пак остава добър, макар с по-груба "фасада" (от думи, черти на лицето, изразни средства...), ако е такъв по същност. Нищо не може да пречупи това... освен временно. И привидно.

Истина е - трябва да вярваме повече в Човека. Така мисля аз! Защото и ние сме родени като хора... Най-малкото заради това. И заради децата, които се раждат и растат сега, в наши дни... Заради Бъдещето! На Душите си...

...Ако трябва да обобщим в крайни твърдения Човека, хората, някои биха казали (и казват):

"Всички са (сме) обикновени."

Аз казвам обаче:

Всички сме необикновени.

Изглеждаме по-обикновени, отколкото сме...

...

(фотография - част от снимка, направена от моето дете, Любомир, през някоя минала вече есен, с нашия семеен Nikon)

15

11