За "7 дни на село" - от Венцислав Огнянов

корицата

ЗА ЗАВРЪЩАНЕТО КЪМ КОРЕНИТЕ, МАЙКАТА ЗЕМЯ И ... САМИТЕ СЕБЕ СИ

Книгата на Венцислав Огнянов „7 дни на село” е първата му творба, оформена като книга и представлява един еклектичен разказ – както го нарича сам авторът: „пътепис с научно-поетичен характер и метафизична походка”. Той е опит да се забави забързаното ни ежедневие (клише, но вярно!), да се намерят основите и устоите на живота в самите нас, в естественото ни състояние, да се открие и задържи умението да живееш „тук и сега” – в настоящето, в сегашния момент, с който единствено истински разполагаме (и който често пропускаме, заради мисли за миналото или бъдещето), и не на последно място – да се преоткрие връзката с Майката Земя, както красиво я наричаме понякога, сякаш като индианците, която съдържа и пази в себе си всички лекове за нашите, човешки болки, и ни очаква, за да ни ги дари... В природата можем да видим едно от лицата на Бога, както в изразите на чиста Любов, а „усмивката” на Създателя ни можем да съзрем в изобилието от плодове и билки, чрез които да се свързваме с по-висши и чисти нива на съзнание – ангели-архитекти и духове-покровители на растителния свят…

Авторът е млад човек, който чувства вътрешна потребност да се върне на село, към корените си и към чистотата на природната красота, за да почерпи сила за Живот и да разбере важни истини, съзерцавайки я. Истински подвиг в днешния свят, подчинен повече на материалното, отколкото на духовното, е да чуеш и най-вече да последваш този съкровен зов на сърцето си, от който сякаш няма полза (в смисъл на: „изгода”), освен за Душата... Във време, в което онлайн-общуването измества онова, което е „очи в очи” и в което се създават и се търсят най-вече смартфони, таблети, триизмерно кино и все по-нови технологии, комуникации и удобства, както и все по-високи заплати (в града), за да има средства за повече консумация, някои хора все пак избират да се „върнат обратно” – тоест предпочитат живота на село – да го живеят и опознаят по-добре. Венци Огнянов е един от тях. И с по детски чист поглед и любознателност наблюдава всичко наоколо – из страниците и думите му можем да съзрем силует на сърна, огряна от слънцето в планината, приличаща на горски дух; котка, промъкваща се грациозно в селския двор; шипков храст, с чиито бодли трябва внимателно да се справяме, досущ както с житейските предизвикателства; ранен на пътя таралеж, на който авторът помага; орхидея-късметлийска, оцеляла като по чудо, близо до офроуд-следи от гуми; две съседни ябълкови дръвчета, раждащи различни на вкус и вид плодове, но живеещи в хармония едно до друго; красиви утрини и залези, „отпивани” с чаша ароматно кафе или чай и какво ли още не... в същия този дух. А в центъра на всичко това – едно село със седем махали и една стара къща. И един човек, който, между разходките сред природата и упражненията по йога, се опитва да помълчи сам със себе си и да си припомни какво е да живееш в най-вълшебното време и на най-вълшебното място – „тук и сега”, също като децата. В книгата има и пътуване във времето, освен в пространството – защото Душата има спомени, и паралелно е тук, и в миналото, и в бъдещето дори. И може да вижда едно място по различни начини, едновременно... Как? Това е само една от загадките на Живота ни, който крие много за онзи, който започне да търси и изследва – себе си и света.

В тази книга е събрана и Мъдрост – и то всеобхватна и „пътуваща” през различни векове и краища на света... Смесваща наука и вяра в една неразривна смес – нуждата на човек да разбере по-добре и в дълбочина света около себе си (и самия себе си) – такъв, какъвто е създаден още от „време оно”, тоест от Бога. А Той всъщност е на първо място, и така би трябвало да бъде: „Винаги и навсякъде, в пътуването навътре и навън, единственото от значение е усещането за свързаност със Създателя. Кабир обобщава: “Както реката се влива в океана, тъй и моето сърце прониква в Тебе.”  В следващите редове ще намерите мъдри слова, цитати и изводи, направени от Учителя Петър Дънов, от източни суфи-мистици, от индийски свещени книги и текстове, както и от наши, съвременни енциклопедии. Всичко това е събрано и „миксирано” с истинска любов към природата от автора, а също и с искрено желание за естественост, простота (в най-хубавия смисъл на тази дума), живот в настоящия ден, без претенции и непосилни стремежи, и не на последно място – за себепознание. Защото осъзнаването: „аз знам, че нищо не знам” (Сократ) е само първата крачка... И дългият път предстои. А той със сигурност ще е изпълнен с чудеса. Особено, когато разчитаме на тях.

Кристина Митева,

редактор на книгата (и автор на други книги),

18 декември 2018

 стих от първата книга на Венци със стихове и кратки разкази

През април в Смолян ще има и фотоизложба със снимки, правени от автора :)

Интервю, което дадох на Делиян Маринов по повод книгата си с интервюта "Един от нас споделя"

За споделянето и общуването, които ни правят хора – интервю с Кристина Митева на Делиян Маринов - по повод новата ѝ книга с интервюта с най-различни хора:

Дали хората сме сложни или прости за разбиране същества е трудно да се каже, но едно е сигурно – всеки индивид сам по себе си е интересен, особено от перспективата на собственият свят. Общуването, обаче, е друго нещо. То има собствени природа, динамика и възможности от форми, които да приеме. Към най-идеалната е трудно не просто да се намери път, а и воля, и желание, тъй като в ежедневието на всеки човек е пълно с толкова много и различни занимания и попиване на информация, че замислянето за по-дълбоките неща често излиза извън фокус. Понякога за доста дълго време.

Дали разбирането на хората е нещото, което ще открехне  повече обществото към разбирателството? Това също е въпрос, който поражда противоречиви чувства и мисли. Но въпреки това познаването на другия и другите е сериозно предизвикателство и извор на определено познание. А със сигурност всяко действие, което предприемаме към всички заобикалящи ни индивиди, поне според мен, би трябвало да стъпва на определен тип логическо основание. Така де, в името на рационалността, към която цялото човечество се стреми.

За интервю относно човекът и човешкото, относно хората и това, което ни свързва и разделя, поканих Кристина Митева, която поддържа един много интригуващ и рядко срещан като концепция блог. Освен по някои общочовешки теми, тя ще ни разкаже повече и за ‘Един от нас споделя”. Място, където могат да бъдат намерени разговори с всякакви, най-различни хора. Миналата година излезе и книга, в която са публикувани голяма част от интервютата, осъществени досега.

Делиян Маринов: Здравей Кристина и благодаря за интервюто, представи се пред нашата аудитория.

Здравейте! Казвам се Кристина Митева, завършила съм „Културология” в СУ „Св.Климент Охридски”, после съм работила на няколко места - в сферата на културата, книгите и списанията – първо в Министерство на културата, като стажант, а последно /засега/ - като библиотекар в УНСС. След като родих, започнах да публикувам свои книги, макар че пиша от дете. Първата ми книга е с разкази и се нарича „Планетата Земя е тъжно-синя”, а втората е предимно с есета и стихове – „Слънчогледите се прераждат в слънца”. През 2006 г. създадох първия си блог (candysays.blog.bg), а през 2013 г. създадох, отново като блог, „Един от нас споделя”  (www.oneofusshares.com) - проект, посветен на интервюта с най-различни хора, известни и неизвестни. 

 

ДМ: Каква е главната идея зад „Един от нас споделя”?

Идеята е чиста, алтруистична и общочовешка. Главната идея е, че всички сме равни по някакъв начин /не само пред смъртта, както казват, но и пред живота/, всички сме хора, повече, отколкото сме мъже и жени, деца и възрастни, черни и бели, добри и престъпници. Вярвам, че всеки има своя истина и гледна точка, и е на дадено ниво на съзнание и развитие, и е най-добре да може да изразява себе си спокойно /стига да не обижда никого/ и да бъде уважавана гледната му точка, просто защото сме хора и много малко от нас знаят Истината. А и да я знаем – не бива да я налагаме, защото „насила хубост не става”. Има много недоверие в човешкия ни свят, между нас самите, много бариери, и с този мой проект искам да върна, поне отчасти, вярата в Човека на хората. 

 

ДМ: Разкажи ни как се зароди тя? Кои бяха нещата, които те вдъхновиха, за да започнеш да я реализираш?

Тя се зароди сякаш спонтанно, но всъщност закономерно, защото тези теми, които засегнах в предишния отговор, ме вълнуват от дете, а и ми е причинявало болка и тъга незачитането на тяхната важност. Иначе конкретно вдъхновение за мен, тъкмо преди да започна проекта, бе прочитането на книгата „РАЙ” на Радослав Гизгинджиев, която разказва по много красив начин тъкмо за това, че сме истински свързани, дори непознатите, независимо, че рядко можем да видим и осъзнаем това. Да прозрем... Другото вдъхновение бе детето ми, чиято поява на бял свят ме изпълни със светли и красиви чувства и мисли, с надежда за бъдещето и с желание да работя за Доброто на хората и света. 

 

ДМ: За цялото това време кои бяха най-ценните неща, които научи за хората?

Най-ценните ли? Може би това, че повечето хора са оптимисти, светли, или поне устремени към светлината, души. Или просто така се е случило, че такива хора са ми давали интервю... Ценно за мен бе да видя и разбера още по-добре, че всеки има нужда да си направи равносметка, а тъкмо за тази цел моите въпроси за „Един от нас споделя” са особено подходящи. Мога да изброя още някои изводи, но всъщност целта ми е по-скоро другите да опознаят хората по-добре, а не аз. Аз съм само проводник в случая, а и някак „виждам” в човешкото, в хората... Наистина ги познавам добре, и преди тези интервюта, но не мога да обясня точно как и защо. Виждам ги с вътрешното зрение, с очите на душата си...

 

ДМ: Как избираш участниците, които да поканиш?

Ами нямам критерий, честно казано. Донякъде по интуиция, но... понякога без изобщо да познавам човека, който каня. Просто „стрелям” и каквото стане. Има един такъв виц за зодия Стрелец /аз съм родена в началото на декември/ - Стрелецът първо стреля, а после отива и рисува кръгове около уцеленото от стрелата място .За радост, въпреки че допуснах случайността като значим фактор в проекта, всичко е наред. И стигаме до познатото „няма нищо случайно”. Може би наистина е така... Част от хората, дали ми интервю, са ми приятели, друга част съм подбрала все пак, защото съм предположила, че ще се получи хубаво интервю.

ДМ: Сега, след като издаде книга, възнамеряваш ли да продължаваш с проекта?

Да, продължавам. Малко по-рядко осъществявам и публикувам интервюта в блога сега, тъй като не ми стига времето за всичко в момента, но определено не искам да слагам край на проекта. А и в тази, първа, надявам се, книга по него не влязоха всички осъществени досега интервюта, а около две-трети, така че следваща книга също е хубаво да реализирам. Има и интерес, за радост, от най-различни хора, което е в хармония с идеята му. Явно наистина дава нещо на хората и запълва някаква празнота...

 

ДМ: Как смяташ – социалните мрежи повече ли сближават хората или повече ги отдалечават?

И двете, едновременно. Като всяко нещо – и тук имаме „монета с две страни”. Но може би все пак, мисля си, ни сближават повече... Не за друго, а защото днес много хора показват (или поне имат възможност за това) своя вътрешен свят, мисленето, съкровеното в себе си на другите хора, на непознатите, което до неотдавна е било нещо немислимо. Оставало е скрито... Само творците във всяка епоха са разкривали себе си повече пред другите хора, но в днешно време, всички са „призвани” за това, и „зовът” е от интернет. И от новото време.

 

ДМ: Обмисляла ли си обновяване на идеята по някакъв начин; разширяване на спектъра интервюирани хора; и като цяло увеличаване на цялостните мащаби на проекта?

Обмисляла съм, да. Но засега нямам нужните средства и време... Мислила съм за преводи на други езици, защото идеята и въпросите са общочовешки, но това изисква сериозно занимание. Би било прекрасно да участват и хора от други националности. Засега има само две такива интервюта - с жени от Русия. Специално за спектъра интервюирани хора – там няма какво да разширявам /освен на практика/, защото в самата идея е заложено това той да е отворен към всички. С едно уточнение – всички, които не обиждат някой друг и са искрени... 

 

ДМ: Промени ли някои свои виждания  за даден аспект от живота, посредством разговорите?

Мисля, че не съм. Човек трудно се променя, заради нещо прочетено, или поне за мен е така... Променяла ме е музиката, която най-много обичам. В един определен период тя сякаш буквално спаси живота и душата ми. И събуди в мене Любов... Вярвам в думите и разговорите, но само, когато не са сковани от предразсъдъци, заплахи, страхове, усилия да излезеш единственият прав и най-умен...

 

ДМ: Кой е най-добрият начин да се повлияе добре на хората?

С мекота. С топлота. С разбиране...

 

ДМ: Кое, според тебе, е най-грешното схващане сред повечето индивиди?

Не зная кое е „правилно” и кое е „грешно”, за да ти отговоря на този въпрос Напълно искрена съм. За мен истината не е от човешкия свят, а от друго измерение, и в нашия свят рядко си струва да отдаваме енергия, за да я защитаваме – само в изключителни случаи и когато сме напълно убедени в нещо, от сърце и душа, и е наистина важно да изразим какво мислим по даден въпрос. Иначе споровете нямат смисъл и е по-добре да се погрижим за някой в нужда или да погледаме красивия залез...

 

ДМ: Кой е най-добрият начин за формиране на мнение по даден въпрос?

Човек обикновено дълго време формира мнението си, а от друга страна – лесно може да го промени, дори да го преобърне „наопаки”. Всъщност всичко зависи от темперамента и характера на човек...

 

ДМ: Кой е най-често използвания от хората ориентир при заемане на позиции по определена тема?

Може би основният човешки ориентир е мнението на мнозинството хора. Имаме инстинкт за това, и той е дълбоко заложен в нас – разчитаме на другите, а и на общото знание, за да оцелеем. Но все пак... личният опит и вътрешният глас /когато ги имаме/ би трябвало да са най-важният ориентир за нас. 

 

ДМ: На какво според теб се дължат огромните негативизъм и апатия в социума?

На умора... Изтощение дори. И за човека, и за обществото, важат едни и същи принципи – когато си много уморен, ставаш апатичен, за съжаление... И малко трудно се излиза от това състояние. Но, разбира се, има изход.

 

ДМ: Каква промяна трябва да назрее в обществото, за да бъде по-сплотено и благоденстващо?

Знам ли? Може би то вече става такова, но все още това не си личи добре... „Най-тъмно е преди изгрев”, така казват мъдрите. Всъщност отговорът на този въпрос е: (желание за) взаимопомощ. Тя присъства и днес...

 

ДМ: Кой е най-важният елемент за ползотворно общуване?

Искреността. Откритостта към другите, от сърце – така нареченото отворено съзнание. Стремежът да не нараняваш и желанието да помогнеш, ако има нужда... Или просто да общуваш, без „маска”.

 

ДМ: А как според теб може да пробудена добродетелта в човешкото сърце?

С Любов. Казали са го още в древни времена... Няма с какво друго. И с добър личен пример. С добро, което даряваш или споделяш, за да направиш нечий живот (или пък ден) по-хубав и щастлив. Но може би това не действа при всички... Има и друг, по-труден път – на загубата, болката... 

 

ДМ: Твоето пожелание към читателите ти?

Да бъдат добре. Да могат да обичат и да се чувстват обичани. И още нещо важно – да се чувстват свързани с повече или по-малко други хора, и то по положителен начин! И не само онлайн... А в душата си.

автор на тази снимка е Диана Берчева