ПРИЗНАТЕЛНОСТ

Аз вярвам в силата на Вярата,
и когато ми липсва - в Душата и сърцето ми - стремя се да постигна повече Вяра, за да успея... Да преодолея някое състояние на слабост.

Аз се надявам на силата на Надеждата.
Уж крехка, но е нужното пламъче, понякога, за да гори по-успешно Огъня в Душата и Огъня на Живота, на Любовта...
Имаме нужда от Надежда, затова е казано, че "умира последна" - трябва да живее поне, колкото човека...

Аз обичам силата на Любовта.
Най-голямата, най-великата, дори да изглежда малка и скрита, невидима, и волна като (отлитаща) птица, понякога...

Аз зная, познавам силите на тези Три невероятни "човешки" способности. Всъщност са Божествени... И са ни Дар.

И си мисля понякога - колко е хубава нашата дума: признателност.

Това е да признаеш, поне пред себе си, да осъзнаеш,
че има за какво да чувстваш Благодарност...
Въпреки всички несгоди! Все нещо хубаво има... И то ни крепи и окрилява понякога...

Признателността крепи човека, наистина.

Крепи човешкото, крепи Божественото в него.
Да не залинява то, а да укрепва!
Именно то, което е най-важното в нас...

И ценя това, и чувствам Признателност -
за Грижата, за Вярата, Надеждата и Любовта - по Пътя си...

За Дома, в който неизменно се връщам...

И в който намирам късче спокойствие и красота, почти винаги, поне малко, понякога повече - насъщно е за мен това, не мога без уюта на Дома... И преди, и сега. И винаги....





Оценявам и призовавам - да оценяваме и да бъдем признателни... Повече.
Не - типично по български - да виждаме "тунела в края на Светлината", както много точно се изрази Иво Иванов (български журналист и писател, невероятен, живущ в САЩ сега) - в брой на "Стълбата" прочетох интервю с него, чудесно е то, разбира се - броят е от този месец (бр. 21, септември 2026) 

Светлината в края на тунела... Тя е там. Очаква ни.

И завинаги Светлината е нашият истински Дом.

Вярвам.

Надявам се.

Обичам.

!!!