ЧОВЕКЪТ Е СРЕЩА...

За мен Човекът винаги е бил най-вече Среща.
Среща между:
Човекът, който жадува да не е сам... И страда от самотата /си/...
Човекът, който жадува понякога да е сам... За да разбере кои мисли, чувства и състояния са наистина "свои"... В тишината и покоя... От които се нуждае също.
Човекът, който знае, че има тяло.
И Човекът, който чувства, че има Душа...
Човекът, който жадува признание и знанието, че оставя следа... която ще има значение и след време...
И Човекът, който жадува спокойствие, забавяне и възможност да усети, че е жив и "себе си" - точно в Този Момент... от Безкрая....

Всички тези "Хора", а и още много, се срещат в моята Душа.
Вярвам, че се срещат и в много други Души...

Това е Съдба. От която се учим...

Понякога преживяваме нещата от гледната точка на тялото, а друг път - на Душата, но никога изцяло, сякаш го няма "другото", тяхната противоположност...

Именно Срещата за мен е Човекът.

Душата - невъплътена - вече няма да е Човек.

Нито тялото без Душа може да бъде Човек.

Има и мъки, има и Любов, и стремежи, и копнежи, които са в тялото, други - които са в Душата, а трети - по човешки - и в двете, едновременно...

Начинът на изразяване на Човека е в пресечната точка между "тук и сега" и Вечността... Защото принадлежи и на двете, по някакъв начин.

Затова именно съчувствам и съпреживявам толкова много на Хората, на Човешкото...

В това е моята /лична и надлична, отвъд-лична/ Човечност.

И когато казвам/пиша, че съм "нещастен човек" (понякога го казвам, а понякога казвам обратното) - имам предвид това, че през голяма част от Времето, в което не спя, а съм в будно състояние - като човешко същество - аз изпитвам Състрадание и/или тревога - за друго живо същество или други същества, и именно това поражда голяма част от моето "нещастие", което е станало лично... Както и да ми върви на мен в Живота - добре или зле. Зле или добре....

Това е. Накратко.

Аз съм ЧОВЕК.
Сега...
Тайна, Незнание, Невежество и Неизвестност...
Мъка и обич - в Едно.

Аз, като цяло, ценя тази Среща.