В прозата на дните -
сякаш от хиляда години живея -
понякога губя посоката,
целта,
а дори и смисълът,
и се опитвам дори от себе си
да скрия,
че Животът понякога е в повече...
За мен...
Като приливна вълна,
която не мога да спра,
дори да се нуждая от това
да си почина... В съня.
Но зная -
убедил ме е Животът,
че накрая
пак ще пожелая
да се събудя
и да погледам в твоите очи...
Дори през своите сълзи.
...
Аз отдавна зная, че подвластни сме -
всички ние -
на прозата на дните,
но някои се борим -
с усилие -
малко сол да извлечем
от тази приливна вълна -
Живота,
онази сол,
която някои наричат Поезия,
други - Любов,
а аз мога да нарека дори -
сън в съня,
но с поглед в любимите очи...
И тези редове придобиват смисъл,
когато ги споделям,
и нямат - ако ги оставя в шкафа
на Съмнението,
затова отдавна свикнах да не се съмнявам -
поне в това, което пиша,
било то поезия или проза,
или просто -
дихание и малко сол
от моя Живот,
тленен и Вечен....
P.S. Всички думи са,
за да не кажа:
"Липсваш ми"...
В прозата на деня.
Затова те търся -
не толкова в поезията на нощта,
колкото в тази на Вечността...
Там искам да останем.
Неразделни...
Това ще е навярно
истинската Поезия,
отвъд Съня.
Няма коментари:
Публикуване на коментар