ВАЖНИТЕ НЕЩА, КОИТО НАУЧИХ В ЖИВОТА СИ...

Животът ми все пак е красив... И смислен!...

Когато бях в болница, преди години, и след това излязох от нея, научих какво е да се нахраниш наистина, оценявайки дори една "обикновена" зеленчукова супа, придружена от малко топъл хляб...

Когато страдах, дълбоко и потресаващо, и излязох от това състояние (нееднократно при това), научих, че наистина след зимата идва пролет, след сълзите - радост, и след отчаянието - нова надежда... А след самотата - заедност.  (Това са неизменни неща, Божии закони... Поне за чистите (или пречистените) сърца и Души важат...)

Когато, неволно, подценявах някого, и към мен на свой ред някой се отнесе по същия начин - дори само в мислите си - разбрах, че не е правилно. Не е добре да чувстваш нещо към другите, което е "просто така", съвсем недоказано... Те имат своя Път, както и аз - Моя, и всеки Път е свещен. 

Когато казвах или пишех добри думи на някого, когато се опитвах да помогна, дори да нямах много, и после срещах същото отношение - разбрах, научих истински колко безценно е да си добър... "Просто така"... И как се връщат нещата към тебе - и добро, и зло!... Винаги. Винаги... Дори след време...

Когато студът смразяваше костите ми, и в буквален, и в преносен смисъл (доколкото и Душата има свои "кости", поне матефорично казано) - научих как цени човек топлината след това... Слънчевия лъч, който сгрява... И тялото, но и Душата!... Една прегръдка и усмивка какво значат, и една добра дума - в труден момент или период!...

Когато - поне веднъж - бродих с приятели посред юли месец, в обедна жега, из поля, нейде из България, недалеч от Искъра - разбрах колко безценно е дори едно-единствено дърво, което да ти дари своята сянка и прохлада! Край водата, край реката... И ако го нямаше... Жаждата щеше да стане убийствена. Без почивка под зелени листа... 

Когато родих, разбрах колко мъки са нужни за един-единствен човешки Живот, колко постоянни грижи...
Научих какво значи да трепери над детето си родител...
Разбрах колко безценен е дори "малкия" Живот!... Но е Живот...
И Бог се грижи и за него... Понякога - чрез тебе!...

Когато прочетох писма и дневници на Творци, които обичам, разбрах, че трябва да бъда смела, по-смела, отколкото бях (човек се свива в себе си след страдания, понякога е неизбежно това)... За да се случи Нещо истинско, каквото и да е!...
И последвах "съвета" им, неволно даден... Но безкрайно важен, поне за мен! И се почувствах, сякаш сме част от една Общност, макар отвъд Живота и Смъртта... Душевно, духом. Разбрах - аз принадлежа...

Когато чувствах самота, разбрах, че можеш да си пееш... Сам на себе си... И нещата изведнъж, магически, се променят... Поне за малко! А малкото е много, понякога...

Когато си спомня и се замисля над това, че заспивах и не се страхувах дали ще се събудя - разбрах - това е да си млад човек... Невинен, безстрашен, по някакъв начин... Недокоснат още от Света... И от земния Живот, който е така лесно раним...

Когато силни чувства, най-различни, изгаряха сякаш Душата ми - разбрах, че те са като Огън, нужни, но трябва да се внимава с тях... Гориво за Живот, но понякога опасно... Научих с времето, почувствах това - че разумът е като прохладна вода, сравнен с тях... Помага, като чаша вода на жаден в горещ летен ден или пък в лятна нощ...

Научих как цениш Дома, след като си се чувствал бездомен...

Но и разбрах, че рано или късно трябва да напуснеш всяко място и нямаме "вечен дом" тук... На този свят...

Научих, че когато можеш да обичаш - не можеш да обичаш само една Душа, някак невъзможно е!... Но можеш да си верен, и това е красиво... 

Научих и че когато си искрен, и същевременно с добро, чисто сърце - това винаги е от полза за Другите...

...

Когато се подготвях за Живота, не знаех, че ще трябва - когато се осъзная като Човек - да се подготвя и за Смъртта...
Но те така си вървят заедно, тук и сега, "ръка за ръка"...
Не знаех, че ще е толкова трудно... Мисълта...
Но разбрах, че когато наистина не можеш повече - сякаш със смазана от тревоги (за другите и за себе си) Душа - можеш наистина да се "предадеш" на Божията воля и да ти е по-леко занапред... Вече да не мислиш толкова... Опасностите остават, но ти си друг/а/, отвътре. А това има значение, при това голямо, истинско, променя се "Играта"...


***
Ще последва сигурно продължение... С изводи - душевни - за Живота въобще... До писане/четене!...

МЕТАМОРФОЗИ / СЕГА ЖИВЕЯ, ЗА ДА МИСЛЯ И ПИША...

Хиперфокус. Вчера попаднах на тази дума, спомената бе в статия на тема: дефицит на вниманието и хиперактивност. Заради себе си, не заради детето си хвърлих око на статията... Защото проявявам напоследък някои симптоми. Но това не е страшно, и не, няма да пия лекарства пак (макар че биха ми предписали навярно, ако се оплача на лекар), просто се замислих - и по тази тема...

Всъщност, когато човек има т.нар. "хиперфокус", или "фикс идея" може да се каже също, струва ми се - значи, че е погълнат много от едно нещо, съсредоточен е в Едно и е трудно да се "разсейва" с други, тоест върши всичко останало, което изисква човешкият живот (а той изисква много!) с нежелание...

Човек не си избира тези неща. Почти нищо не избира човек... В крайна сметка така се оказва. Душата работи чрез мозъка и сърцето, чрез ума (мислите) и чувствата, и така съзнанието контролира и насочва нашия живот, самите нас, доколкото може и в каквато посока прецени.
И прави периодично промени, корекции "на курса"...

Промяната е неизбежна.
Гледам снимки от миналото понякога. (Имам си архиви, поне за момента, като много от нас.) И от далечното, и от близкото...
Всеки от нас се променя много през годините. Един път излъчваме едно (особено очите, погледа, лицето, позата на тялото), друг път - съвсем друго, трети път - съвсем трето...

И тъгуваме, понякога. Защото се привързваме - съвсем по човешки, съвсем нормално - към свои близки Души, с които през част от Времето вървим заедно по Пътя (винаги само през част от Времето, никога през Цялото време! Колкото и да копнеем за това, понякога...), към свой образ, който харесваме, "тук и сега" и не искаме да се променя(ме)...

Но Колелото на Живота (и на Смъртта) постоянно ни заставя да търпим, дори да търсим сами промени, разруха дори и ново съзидание, несъзнателна (подсъзнателна или свръхсъзнателна) програма е това в нас, в Човека въобще.

И нямаме избор пред това. Няма измъкване... От промените.

Трябва да сме смели. Силни. Борбени... Смиряващи се... Всичко! Всичко се изисква от един човек! Противоречиви понякога неща. А е "притиснат" Човека и от мисълта за смъртта, нерядко... Своята и на ближните...

Всичко това, наред с болките, които може да изпитат Душата и тялото - аз го виждам, чувствам и зная, още от дете. И изпитвам дълбоко, пределно искрено, голямо Състрадание към хората, към Човека, към човечеството въобще...
А състраданието е и Любов, прегръдка, разбиране... Дълбоко разбиране. Съ-чувстване...

И се чувствам като дете или Душа, която стои пред една Врата. Затворена. Или заключена.
И очаквам. С много упоритост, търпение, воля... да се открехне Вратата, да разбера нещо (повече), което би помогнало на хората, би ги лекувало от (общо)човешката драма, би ги направило по-добри... Послание. Смисъл. Състояние... Думи! Трябва и мога, и се усъвършенствам през годините в това да го изразя с Думи, когато го съзра с Душата си...

Имало е време - отблъскваха ме думите. Несъвършено средство... Голямо усилие изисква. Да се съсредоточиш, да изразиш възможно най-точно, най-добре чувството и/или мисълта си, или чувствата и мислите, защото са няколко обикновено, много понякога... И да те разберат. Добре. Точно. Както трябва... Да няма конфликти. Да не си самотен. "Заключен" в съзнанието си, без истинска връзка... Без телепатия. Без... душевно общуване.

Накрая ме привлякоха Думите. "Ластикът" се върна обратно, махалото се залюля и в тази посока и аз сега неуморно Търся, живея, за да Търся и да Намирам точните думи, за точното послание, за посланията, които спасяват или биха спасили... И това ми е по-важно от всичко. ! По-важно от тялото, от здравето, от прегръдката с детето или с любимия човек дори, по-важно от пари, известност, интервюта, от пътувания, от подреждане и уют у дома, от всичко.... Защото те зове това, което има най-много нужда от Теб, някак. И мястото, където има най-много нужда от Теб. Сега...

Хиперфокус. Детето ми бе за мен това, преди. И това имаше смисъл. Винаги има определен, различен Смисъл. 
Сега е друго. Отново...
Ние не си избираме сами. Промените идват... Сами.
Желани или не... Етапи от Живота. Метаморфози.
Няма как, няма друг начин...
И да тъгуваме, и да сме щастливи, и да страдаме дълбоко, и да сме безразлични, и да сме уплашени - Колелото на Живота не спира да се върти...
Тук и Отвъд.
Мисля, че онази Врата, за която споменах, крие нещо, което е Отвъд. Стремя се да узная нещо повече за Него, за всички ни е важно, зная... Рано или късно... Да разбираме повече.
Да виждаме повече...

ДА ЖИВЕЕМ ПОВЕЧЕ...

Това са сутрешните ми размисли днес.
Благословен човек съм, че мога да ги напиша и споделя.
Има пречки понякога, най-различни, и могат да останат заключени в съзнанието... Някой път мои мисли и чувства са оставали така "заключени".
Радвам се, че сега - с риск от "хиперфокус" върху това - мога да споделям много неща, да пиша, да мисля...
И това да дава плодове. Надявам се искрено - добри, красиви и нужни Плодове...

Всъщност ненужен плод няма.



* Снимката не е нова, от двора на манастира "Света Троица", край село Мърчаево, южната страна на Витоша...

фотография - моят мил Васил (Йорданов) или детето ни - Любомир...  

НЯКОЙ ДЕН...

 НЯКОЙ ДЕН

Някой ден ще бъдем

напълно свободни

от мисълта за смъртта,

напълно живи,

завинаги влюбени,

безсмъртни вестители на Любовта...

И този ден,

повярвай, като мен,

този ден не е

чак толкова далече...

Дори е може би - не днес,

но утре,

ако не утре,

то скоро, скоро...

Толкова скоро,

колкото е едно мигване

на окото на Бога,

око на Вечността,

която търси в нас

своя Образ и подобие,

за да заспи спокойно,

в късен час,

след като отразила се е

обратно към Него

Любовта,

божествена

и вечна...

Тъй вечна,

както е капката роса

(или нечия сълза,

родена от Душа)

всяко красиво утро,

на тази

и на всяка друга

Земя.

(* снимката е "уловила" миг, случил се преди 10-на години тъкмо, в Западния парк на София )

РАЗКАЯНИЕ, СЪСТРАДАНИЕ, ЛЮБОВ /ново стихотворение/

Разкаяние е първото ми име.

Не помня кога ми го дадоха,

нито кой...

Само помня, че болеше,

като разкъсване от вълк, отвътре,

като вой...

Разкаяние се казвам - от глава до пети,

плюс Душа...

Състрадание е второто ми име.

Него аз си го дадох.

Започнах да чувствам и мисля -

тъй, сякаш съм на мястото на Другите,

и никога това чувство не предадох,

дори да не ми личи - аз съм за Задругата*,

защото със самота - по човешки - "преядох"...

Любов е третото ми име.

Тя е необятна, като на Бога Сърцето,

като поля, звезди, долини,

и на реката на Живота - дефилето... **

Любов се казвам - от глава до пети,

плюс Душа...

Една от тези, които спасяват Света.

В едно - Земя и Небеса...

9.03.2025

Аз

* Задруга - славянска родова община

** Дефиле - планински проход, пролом (едно от значенията на думата)

(Снимката ми е отдавна правена, преди 20 години...)

ЖИВОТЪТ Е СЪН, ЛЮБОВТА Е ПОЕЗИЯТА В НЕГО...

При раждането си и дори при осъзнаването си като човек не знаех, че Душата ми е така поетична... 

Подали са ми кислород, в родилното, за малко... А после разбрах, че Поезията е другото име на Любовта, а и на Бога дори, и макар облечена понякога в проза - за някои Души, сред които и моята, тя е истинският (чист) въздух, кислород, Съдба, слънчева топлина и градина с цветя... Градина, която да направи Живота ми цветен. Като облаците при залез, които също много обичам...

Разбрах, че не е нужно да си чел много Поезия, за да я чувстваш в Душата си. Достатъчно е да си обичал, да си чувствал Любов, именно по залез слънце...

Говорим си у дома, привечер... Разказват ми моите любими хора - някакви интересни неща, прелюбопитни наистина - за история, география, политика, храната, цените, реколтата, зимата, лятото, мира, войните... Човешка Съдба... Колко сложно е всичко това, за мен поне!

Улавям се, че се отнасям - в мислите си отново... Мисля си... Колко ли време заедно още ни остава? Нужно ли е наистина присъствието ми тук, наоколо? Достатъчно чиста и дълбока ли е Любовта ми? Че да пребъде... Къде ще бъдем утре? И как? Ще се срещнем ли пак, някога, някъде? Щом се обичаме, щом свързват Душите ни нишките на Любовта, която е и свобода, и копнеж, и топлина - ще се срещаме ли вечно? И къде "обитава" Вечността?....

Моята глава (по-скоро Душа) си е такава. С рояк въпроси - пчели в градина сякаш...

Летят,

стремейки се медени отговори да съберат...

"Душата винаги таи повече, отколкото може да се изрази с думи, багри или звукове. 

Търсете любовта и събирайте любов в сърцата си."
- Достоевски
(И все пак ние, хората, творците, опитваме!)
*
„Да бъдеш смел означава да обичаш някого безрезервно и да не очакваш нищо в замяна.“
- Мадона
*
„Любовта е живот. И ако ти липсва любовта, ти липсваш живот.“
- Лео Бускалия
*
„Съдбата на любовта е, че тя винаги изглежда твърде малко или твърде много.“
- Амелия Бар
*
„Любовта е изпратена от Рая, за да ви притесни до смърт!“
- Доли Партън
*
„Да обичаш не е нищо. Да бъдеш обичан е нещо. Но да обичаш и да бъдеш обичан, това е всичко."
- Т. Толис
*
„Най-големият дар на любовта е способността ѝ да прави всичко, до което се докосне, свещено.“
- Барбара де Анджелис
*
„Любовта не е нещо, което намираш. Любовта е нещо, което те намира.“
- Лорета Янг
*
„Всеки, който обича, търси липсваща частичка от себе си. За това всеки влюбен се натъжава при мисълта за своя любим. То е като да влезеш в стая пълна със спомени. Такива, за които не си се сещал от дълго време.“
- Харуки Мураками
*
„Любовта сваля маски, за които се страхуваме, че не можем да живеем без и знаем, че не можем да живеем със.“
- Джеймс Болдуин
*
„Любовта е, когато щастието на другия човек е по-важно от твоето.“
- Х. Джексън Браун
*
„Ние обичаме, защото това е единственото истинско приключение.“
- Ники Джовани
*
„По-добре е да сте обичали и да сте изгубили, отколкото никога изобщо да не сте обичали.“
- Алфред Тенисън
*
„Когато любовта не е лудост, тя не е любов.“
- Педро Калдерон де ла Барса

*

„Не обичате някого заради вида, дрехите или скъпата му кола. Обичате го, защото душата му пее песен, която само вие разбирате!“

- Оскар Уайлд

*

„С докосването до любовта всеки става поет“

– Платон

(Тези няколко мисли, освен първата, на Достоевски, взех от тук:
https://www.vesti.bg/galerii/foto/govori-mi-za-liubov-25-citata-za-naj-krasivoto-chuvstvo-na-sveta
Има още прекрасни мисли там... И на много други места! Вселената е пълна с поетични мисли, това е моят извод... Или поне нашият днешен свят, какъвто и да е иначе, и въпреки пороците в него...)
***

Тук, впрочем, можете да намерите и при желание да поръчате новата ми книга (от есента на 2024-та) -
"Memento Amoris / Помни Любовта":
begood.today/dobrodetelnitsa/

***

Следват няколко нови реда, написани от мен и вдъхновени от тази картина, която споделям тук също... Не зная кой е авторът, но много ми харесва 
Събужда Поезията в Душата ми...

КАРТИНА ОТ ГЛУХАРЧЕТА

В полята, сред тревите -
вие се пътека,
стара или млада - не зная това,
но е красива и играе на криеница,
с отраженията в моите очи...
Вижда, аз зная, че вижда моите сълзи...

Къде води този Път?
Нима към Рая?
Има ли някога последен Кръстопът?
Или не се вижда никога Края...

По пътеката тръгвам,
вдишвайки аромат на цветя,
нарисувани от вдъхновена ръка,
и по пътя си зървам -
цветята будят с аромата си
чак горе, в Небесата, звезди...
И всичко тук и там блести,
упойващо блести...
И роса, и звезди,
и сълзи...

И нима, когато трябва да си тръгнем,
когато вземе ни смъртта -
нима няма да зърнем -
подобно глухарчета, духнати от вятъра
са Душата ни -
посяват себе си в този миг
на много незнайни места,
сред поля, звезди и цветя...

В нови тайни градини
прераждат се
и с Любовта, която приживе са познали
и изпитали - с нея обграждат се.
Това е Градината
на Вечността.
В Небеса...
Глухарчето-Душа за нея копнее,
за нея Живее...
И когато се събуди - Отвъд,
само това желае - да помни Любовта,
почувствана в Съня...

4.03.2025,

гр. София

изображение - интернет