Пътека от Сърцето до Небето / За стиховете на Петя Цонева

Една човешка душа е вперила поглед в розата, разцъфнала сред снеговете, предчувствайки пролетта през зимата, копнеейки за лятото в студа, обичайки розата до болка, приемайки всичко по Пътя си с чисто сърце... Тази душа пише стихове. Прекрасни, великолепни стихове! Ефирни и красиви, но земни, близки до природата, тихи и някак скромни, нежни, но обновяващи се – като дантелата от роса по полята в пролетно утро, като еделвайса, който е деликатен като всички цветя, но расте най-високо, в местата, отредени за малцина.

Автор на тези стихове, притежател на тази душа е Петя Цонева.

Стиховете, които тя пише, са като малки пиеси, но без излишни декори – всичко е взето от самия живот. Само е украсено от очите, които го виждат, за да се потвърди древната латинска мъдрост, според която „Животът е кратък, а изкуството вечно”. Стиховете на Петя са като пътеки – от сърце до сърце, между фините човешки сърца, приютили души с криле, и от Сърцето до Небето – за какво са ни иначе криле?... Там, в необята на небесата, тази поетична душа търси и намира упование, безсмъртна красота, извинение за зимата и студа, за човешките болки и трудните съдби... Упование във форма на кръст, облечен в Божие слово, но и обвито в мекотата на човешкото сърце, което е червено, като розата, а не е синьо като небесата и само слепешком търси и намира Духа, който ги обитава.

Нека го намира винаги сърцето ти, Петя! Нека пребъдват стиховете ти, нека са четени и от бъдещите хора, защото го заслужаваш! Нека винаги намираме тези пътеки – дали от думи, дали от мълчанието между думите изтъкани – от сърце до сърце. И от Сърцето до Небето... Пък дори и затваряйки очи, слепешком. Красотата в твоите стихове е едновременно родена от физическите очи, както и от очите на Душата.

 

Кристина Митева

9.01.2022,

София