За "Лудост" или за раждането на един писател

За романа „Лудост” или за раждането на един писател

Някога запитвали ли сте се как се ражда един творец? Очевидно, това е раждане, случващо се в някакъв момент или период от живота, по някаква причина и не съвпада с биологичното раждане на човек. Можем да кажем така: Човек сам себе си ражда като творец. Независимо дали става дума за художник, скулптор, певец, музикант, композитор, актьор, режисьор или писател... Независимо дали става дума за Ван Гог, Достоевски, Микеланджело, Вазов, Елин Пелин, Йовков или Калин Терзийски...

И така. Как се ражда един писател? Тази книга, наречена „Лудост” (публикувана след романа „Алкохол”) разказва и за това. И за още много неща. Разказва за любовта, за вината, за болезненото усещане за пропадане в един човек, развиващ зависимост към алкохола, изгубващ пътя и семейството си... И намиращ нови. Нов път и ново семейство... Или по-точна нова любов. И ново призвание.  Не са малко лекарите (а и психиатрите конкретно), които пишат, но малцина може би се отдават единствено на писането от един определен момент нататък (далеч преди пенсионната възраст), отказвайки се от практикуване на медицина, въпреки предхождащите години солидно образование в тази сфера, за което всички знаем, че е най-продължително. 

В романа се разказва и за лудостта. И за една истинска болница – в Искърското дефиле, известна в цяла България. Болница, в която Калин е работил действително. Преди да роди себе си като писател. И да започне новия си живот – на свободен творец. Преди да се събере окончателно със своята любима. Преди и след... лудостта. След опознаването на някои неща, след виждането, чуването, чувстването им – човек никога повече не може да бъде същия. Знаете го и сами, нали? И Калин го знае. И го описва изключително въздействащо – на моменти хирургически-реалистично, на моменти – красиво-поетично, като в унес, какъвто той познава, заради привързаността си в онзи период към алкохола. Тежки неща е видял и преживял несъмнено, като много други българи впрочем. Мрачни неща. Трудни за смилане... За осмисляне. Но е избрал този Път – да роди себе си като творец. Всъщност не само като писател, но и като художник. /Рисува прекрасно!/ Не всеки избира този път. Не всеки се досеща може би, че може да го избере. И не всеки събира сили за това. Защото... Защото този път е Празнота. Бял лист, на който трябва сам да напишеш или нарисуваш нещо. Нещо смислено. Въпреки и насред лудостта на света. В опит да съхраниш себе си, любовта си, душата си.Човешкото...

Най-много обикнах финала на тази книга – толкова искрен, толкова човешки... Описана е така красиво и вярно, и точно, уязвимостта – на твореца, на човека. На всеки творец, на всеки човек... Мислещ и чувстващ. И опитващ се да продължи нататък, въпреки всичко.

Ето го, ще го цитирам целия, защото – както вече казах – обикнах  тези последни редове на романа „Лудост”. За мен са трогателни... /В тях прозира онова „човешко, твърде човешко”, за което пише Ницше./ Ето ги:

ЕПИЛОГ

И така. Беше сутрин и аз бях свободен. Свободен от Болницата, от работата си, от семейството си, от повечето си ангажименти и от повечето си връзки със света.

Лежах си.

Слънцето чудно и меко огряваше оранжево-кафеникавата и топла стая в новия ми дом. Домът на Ив, на нашата любов и на моя нов живот.

Страх ме беше. Беше ми и много приятно, и уютно, и това безкрайно чувство за свобода ме носеше като хартийка в бурен и топъл майски вятър. Страх ме беше толкова много, че сгънах краката си към корема като дете, което иска да се сгуши, за да намали досега си с плашещия външен свят. Страхът явно първо те сграбчва за краката. Затова ги свих. Тая безгрижност носи тонове страх – казах си. Под безгрижието плува тревогата от празнотата и бъдещето. Плува като опасен кит под тънък топъл лед. Да, да. Страх.

Миналото ми беше зад мен и усещах, че повечето ми сили занапред ще отиват в усилията да го забравя. Лудостта оставаше в миналото ми. Не я бях разбрал.

Макар че...

Все още ми се иска да разбера някои неща...

Някои неща.

/ аз съм автор на тези снимки на Калин /

Какво ни казва нашият Ангел? Винаги нещо мъдро. Нещо важно.

За „Ариниил” – на Ангел Вълканов

Какво ни казва Ангелът? Винаги нещо мъдро. Нещо важно.

„Ариниил” е книга-диалог между един човек и един ангел, както и книга-пътуване – към по-добрата „версия” на себе си, както е популярно да се казва днес, сред стремящите се към духовно развитие хора. В тази книга един човек, разколебан, отчаян дори, намира нови сили за (по-истински и смислен) Живот чрез разговорите си със своя Ангел-хранител (или Висш Аз, както също можем да се изразим), в случая наречен Ариниил. Срещнат случайно, в труден момент, на една гара... Че къде другаде? Нали в самотата си е най-логично да си говорим с (нашите) Ангели... А вие какво бихте попитали своя, ако утре или още днес ви се яви и имате тази възможност – да разговярате с него? Помислете, за интересен опит бихте могли да „отворите врата” така...

Действието в книгата се развива в България, до красивото ни море, сред красивите ни планини. Но всъщност декорите нямат значение, нито имената, защото сред тези страници най-същественото е интровертния поглед към собствените несъвършенства, колебания, съмнения, недостатъци – поглед, който на пръв поглед е тягостен, но е и (за много от нас) неизбежен, поне на даден етап от нашия човешки живот, който може да продължи кратко, но може и дълго да ни държи в плен, докато се събудим и опомним – за силата, скрита, вложена вътре в нас, изначално. До нея имаме достъп винаги, както и до радостта, до щастието, стига само да помним някои важни правила – духовни закони, нека ги наречем. А ако сме ги забравили – може да дойде някой Ангел да ни ги напомни... Ще цитирам някои от прозренията-послания, изразени просто, кратко, ясно, точно... Формулирани за всички нас – за моментите, в които имаме нужда да си припомним нещо важно. Вечните истини... Ето три – за щастие – от тях:

„Мечтите витаят в пространството между битието и вечността. Те приличат на красив цвят, който все още е безплоден. Когато решиш да осъществиш мечта, ти оплождаш този цвят и от него се ражда един красив плод. Превърни мечтата си в цел и започни да я осъществяваш.”

~

„Твърде много размишляваш за живота. Животът е ДЕЙСТВИЕ, иначе губи СМИСЪЛ и се превръща в СЪЩЕСТВУВАНЕ. Следвай това правило и той никога няма да бъде за теб нито лош, нито добър, той ще е просто животът, който имаш.”

~

„Ако постоянно мислиш за това, което НЯМАШ, как ще намериш време да се радваш на ТОВА, КОЕТО ИМАШ?”

Дали в началото на живота си, заради неувереността все още в собствените сили, присъща на младостта, или пък след преживян „удар от съдбата”, като например развод, загуба на работа или нещо друго, или в края на живота си, когато често сме уморени вече от него и от преживените неща (сред които има и болезнени, винаги) и разколебани понякога – дали сме живели пълноценно – все на някоя житейска „отсечка” от Пътя ни е трудно, отвътре, със самите нас, заради чувство за вина или загуба, и най-вече – заради изгубената понякога връзка със собствената си сила, със собствената си душа, с Източника на Живота, който ни я е дал някога, при раждането ни... Слава Богу – има Ангели. И те са сред нас. Слизат, отиват си, пак се връщат... Припомнят ни за тази вътрешна сила, за верния път, за вечните закони на целия Всемир. Докато един ден самите ние станем (като) Ангели... И Колелото се завърти така, че ние да помагаме на свой ред на изгубилите Пътя си в Живота...

Благодаря ти, Ангеле, че написа (и) тази книга. Много читатели чувстват благодарност и бодрост, четейки подобни страници, целящи да вдъхнат смелост, да събудят личната сила на Човек. Вярвам, че в подобни – лечебни и окриляващи – слова е призванието въобще на Буквите.

P.S. Издател на книгата е „Gaiana – book & art studio”

За финал – още едно красиво и вярно послание (това е и финалът на „Ариниил”):

„ТВОРЕЦ е всеки, който си ВЪРШИ РАБОТАТА,

а не онзи, който мечтае за слава.”

Нека бъдем творци! Работещи.

6 май 2020

Имам една мечта...

/ подобно на Мартин Лутър Кинг /

...Повече да не се създават - за киното или в реалността - филми на ужасите. И вече съществуващите да престанат да съществуват. А също и наркотиците, и техните "барони", а също и всички видеа по света с насилие или с некрасивата страна на "любовта"... Да няма повече никакво насилие - нито над дете, нито над животно, растение, човек или каквото и да било друго живо същество... Да няма повече убийства, нито самоубийства... Нито подигравки, нито надменност, нито "академични" спорове и тонове безсмислие и слабост... Нито бесове, нито безплодие... Да има поляни... Да чувам смях на деца, на възрастни, всички да са добре, да имат нужното (и не повече, защото излишното тежи на Живота)... Да е топло времето, да има вятър, шум на реки, облаци в небето, звезди... И много цветя... И целият свят - чист, като сълза, като новородено... Без следа от миналото, от войни... Пълна забрава на Злото. Дори на думата "добро"... Само на думата - вече станала излишна, така естествено да дишат хората и Животът на Земята доброта... Чувстваме се свързани, "преливащи" един в друг (като съзнание и мисъл, и чувство), и е отпаднала нуждата от себедоказване, и няма вече (само)изолация... Самотни хора вече няма... ...Представям си как си седя на поляна (и целият свят е такъв вече!) и някой ме пита: - Малко баница или сладко, да ти подам ли? (явно има и маса до нас...) А аз се усмихвам и казвам: - Не, благодаря. Този хляб е толкова вкусен. Една ябълка имам за по-късно, повече не ми трябва... ...Пеперуда каца на ръката ми... ...Идва дете до мен, прегръща ме, прегръщам го, целувам го по косите, тича пак да играе... Чува се неземна музика отнякъде, гайди, после гласове (всяка красива музика е неземна) и топлина се разлива в душата и тялото... Огън, но животворящ, всяка болка се е стопила... Хората танцуват, вече е "общоприето" - всички правят така, по всяко време, навсякъде, във всяка общност по Земята - млади и стари, само неродените - в утробата танцуват... и сънуват... че ще се родят в свят без болка... И така става наистина! ...И кръвта тече само във вените, в тялото - всичката! Не се пролива навън... не попива в Земята... Само роса има, рано сутрин. Косите си сплитам, и боса тръгвам нанякъде и аз.... Слънцето топли, не изгаря, а грее... и сърцето изцяло е топло, винаги... Студът е отстъпил, останал далече в спомените на света, но съзнанието вече е забравило... И всички са живи и здрави...

В ЕДИН СВЯТ, КОЙТО Е ВЕЧЕ УЮТЕН.


16 януари 2020

 /снимката е моя/

Четене у дома - от "Слънчогледите се прераждат в слънца"

"Слънцето" - посветено на д-р Стефан Черкезов

Може би този откъс, който написах преди известно време, ще се превърне един ден в роман или в повест... Наистина не зная, все още. Но го споделям, сега. Посветен е на д-р Стефан Черкезов, чийто подвиг е описан накратко тук:

https://bg.wikipedia.org/wiki/Стефан_Черкезов

А съвсем накратко:

На 15 август 1963 г. автобус се удря в камион и избухва пожар - д-р Черкезов спасява 47 души тогава. Този ден е Ден на спасението в негова памет!

Създадох и следната страница за него във Фейсбук - можете да я харесате:

https://www.facebook.com/dr.StefanCherkezov

Следва онова, което написах... Надявам се да стигне до сърцата ви и да остане там като спомен за нещо свято и добро, отвъд обичайните ни представи, и все пак човешко. И божествено, и човешко... едновременно.

/Представих си мислите на лекаря, вървящ с изгарянията си под жаркото слънце в средата на август/

"Слънцето... Не помня някога да е било толкова силно... Сякаш гори. То наистина гори, винаги. Но сега и аз горя... Нищо, все ще дойде вечерта, то ще залезе. Ах, как бих искал още сега да е залезът... Мъничко прохлада жадувам, да спра да горя... Нищо, още малко да изтърпя и ще дойде облекчението – няма вечна болка... Аз съм лекар, зная това, чел съм медицински книги. А и в душата си го зная, в сърцето си... Ще спре, скоро ще спре болката. Само още малко да изтърпя... Но Слънцето... сякаш е тук, до мен, дори под кожата ми... Никога не е имало толкова горещ ден в живота ми. Като загубя свяст, ще дойде прохладата, ще потъна в блажен сън, като в река ще се потопя... Но сега... сякаш Слънцето, с всичките си хиляди и милиони градуси, сякаш е под кожата ми... А помня други дни... Как се люлеех като дете в слънчев ден на люлка в двора ни и се смеех, и ме люлееше мама... И се смееше и тя... Тогава бе друго Слънцето сякаш. Галеше ни с лъчи, усмихваше ни се, чувствах любовта му към нас, а сега... изгаря ме... Не е виновно Слънцето... А как бе хубаво, когато се къпехме в реката през лятото – всички деца от селото ходехме да се разхлаждаме във водата... И ветрец полъхваше... Толкова хубаво беше! Колко съм жаден сега... Нищо, ще изтърпя още малко. Сега вече и водата – основата на живота ни – не може да ме спаси... Аз цял горя под Слънцето... Нищо, ще мине и това. Важното е, че спасих хората! Хората са добре... И да не са всички добре сега – ще се оправят. Ще живеят!...

Тежки капки закапаха в праха на пътя пред нозете му...

Дано ми прости моята мила ... Дано ми прости! Че сама я оставям сега, сама ще отгледа нашата рожба, сама ще я храни, облича, изучи... Сама ще трябва да й дава обич и да я направи човек. Дано й помагат!

А милото ми... тази сутрин я видях как спи безметежно... само успях да я целуна леко по бузката, за да не я събудя... Полюбувах й се само минутка, преди да тръгна за работа... Защо не постоях да я погледам повече? Две-три минутки... сега цяла вечност ще копнея да погледам пак личицето й... Само годинка бях до тебе, чедо, прости ми... Само годинка... Няма да ме помниш, със сигурност. Само ще ти разказват за мене... Дано не ти горчат думите на хората. Дано има ангели и да те пазят, когато мен ме няма, а имаш нужда от закрила... Дано, Боже, дано! Заради нея вярвам в тебе, Боже, не заради себе си... Бъди до нея, бди над нея, моля те, закриляй я вместо мене! Нека Слънцето я гали с лъчите си, да й даде топлина, но не и да я изгаря... Нека адът е само за мене...

Той почти припадаше от болка и изгаряния вече... Олюля се по пътя си... Нозете едва го държаха. Но трябваше да стигне сам до дома... Беше си обещал, беше отказал помощ вече... Нямаше връщане назад... Още малко – няколко крачки...

Косичката й е така мека все още. Пред очите ми са нейните очи... Красивите мигли... И усмивката... Ще й пораснат дълги косите, прекрасна ще бъде... Дано е щастлива! Дано стане добър човек. Дано с добър мъж се събере и добри деца да роди и отгледа... Аз няма да ги видя, но какво от това?... Дадох живот. Кратко живях, но успях... За това трябва да мисля. Другото е... суета... Колко хора си отиват рано... Няма да съм първия... Нито последния, уви... Боже, пази живите! Дай им покой, а и на мене... Прохлада жадувам, друго вече не ми трябва... Скоро ще заспя... Блажен е сънят... И кой знае? Може някой ден някъде да се събудя?... Кой знае... Каквото речеш, Господи – това да бъде"

...

(написано на 27 август 2019)

Нова книга, създадена от приятел

За моя радост аз редактирах тази книга:

spiralata.net/kratce/index.php/predst-kniga/2060-prozorec

А и на следващата... 

Те са в печатница сега. 

Чудесни са и се надявам да стигнат до повече хора!

"Като съставител на тази малка книга вярвам, че тя е способна да разшири светогледа на всеки, който се интересува от темата. И също така вярвам, че е способна да събуди любопитството при тези, които до сега са разглеждали природата единствено като твърда материя и ресурс. Древните народи са знаели нещо, което на нас сега ни убягва, най-новите научни открития го потвърждават. Потвърждават това, което нашите прадеди са знаели с душата и интуицията си.

Винаги съм смятал възприятието ни за ключов фактор в еволюцията, защото нашият начин на възприемане определя нашата реалност. Историята показва примери за това, как една единствена идея е променяла светогледа на цялото човечество. „Истината е някъде там“ и ние ще продължаваме да се учим и да растем. А колко хубаво би било това да се случва с едно по-голямо разбиране и уважение към Майката Земя, към природата и към нейната любов и щедрост."

Венцислав Огнянов

Пожелавам на новите книги да достигнат до много читатели! За добро ще е...

Помагам...

http://www.oneofusshares.com/

Първото е изображение е мое, а второто - от интернет <3