Преди 14-ти февруари и донякъде по повод празника на Влюбените, исках да напиша нещичко... За Любовта. Отново...
В моя живот, а и в много други, предполагам, идването ѝ, изгряването ѝ на хоризонта, поетично казано, е като Новораждане за човека. Като прераждане... В рамките на същия този живот. 
Аз се научих от Човека до мен да живея, полагайки усилия, ден след ден - за да се случва нещо Ново и красиво, и добро. За да се усъвършенстваме... А също и живота ни, като цяло.
Научих се да бъда майка. Станах... Свикнах 
С постоянните усилия...
С постоянните усилия...Не съжалявам за тях. Те ме облагородиха! Тоест Душата ми облагородиха... Тя иначе залинява - без никакви усилия - разбрах... Нашата душа... И нашият живот покрай нея...
Аз се родих отново, раждайки. Толкова различен е животът "преди и след"... Детето ни
Преживяхме немалко. Не и твърде много...
Слава Богу!
Аз се страхувах... че ще го загубя... По пътищата ни... Много пътуваше. А знаете нашите пътища какви са... Колко катастрофи стават, уви... От това се боях най-много! От дете, всъщност, имам такива страхове - от внезапна смърт и загуба на близък човек... Бях готова, почти, заради тези страхове - да бъда и самотна майка... Не изоставена, но сама. Слава на Бога - запазени бяха нашите Животи. И ето, днес, мога да виждам как расте детето ми и общува с баща си, как заедно се справят с ежедневието в нашия свят... Как измисляме заедно начини да се справяме (по-добре). Не е лесно... Но е красиво, когато сме НА ЕДНО МЯСТО, И В ЕДНО ВРЕМЕ!...
БлагоДаря! Присъствието е повече от всички цветя на света... Колкото и да са красиви!... По-нужна е Любовта. Истинската... Оставащата... Остаряващата, дори... Но жива.
Няма коментари:
Публикуване на коментар