ЗА АНГЕЛИТЕ

Скоро е Благовещение. Същността на този празник е в библейския разказ за благата вест, която Архангел Гавриил съобщава на Дева Мария – че ще роди Божия син, Спасителя на човечеството.

„26. А на шестия месец бе изпратен от Бога ангел Гавриил в галилейския град, на име Назарет, 27. при една девица, сгодена за мъж, на име Иосиф, от дома Давидов; а името на девицата беше Мария. 28. Ангелът влезе при нея и рече: радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените. 29. А тя много се смути от думите му и в недоумение беше какъв ли е тоя поздрав. 30. И рече ѝ ангелът: не бой се, Мария, защото си придобила Божието благоволение; 31. И ето, ти ще заченеш в утробата си и ще родиш син, Когото ще наречеш Исус. 32. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида; 33. и ще царува над дома Иаковов довеки, и царството Му не ще има край.” Евангелие на Лука, глава 1, ст. 26 – 38

Нека по този повод си припомним за ангелите...

Те присъстват в съзнанието на хората от много, много години. Сякаш изначално. Като Бога. Те са безплътните ни приятели, които ни окуражават да избираме доброто в живота си, да вървим с достойнство по своя земен път и ни помагат във важни моменти, носейки ни послания от Бога на невидимите си (за нас) криле...

Самата дума „ангел” означава „вестител, посланик” /на гръцки език/. Ангелите са безсмъртни, за разлика от нас, хората, и техния път е различен от нашия – те обичат Бога неизменно, знаят и изпълняват волята Му винаги и са близо до Него, в безплътните светове. Според някои тълкуватели на Светото писание, те се родили на втория ден, когато Бог разделил водите; според други били създадени на петия ден, заедно с птиците, а според трети - те се раждат от всяко Божие слово. Раннохристиянската ангелология естествено се основава най-вече на староеврейската ангелология, а тя е повлияна и от вярванията в древния Вавилон, където крилатите небесни създания се наричат „гении”. Част от мисията на ангелите е да отвеждат душата след смъртта на тялото и да й помагат в нейното възнесение – затова има израз “ангелът на смъртта”, който моли за приемането на човешката душа в Рая. Християните вярват, че след тайнството на кръщението, човек получава ангел-пазител /ангел-хранител/ до себе си, който бди над него през целия му земен път, стои зад дясното му рамо и говори с гласа на съвестта. Вярва се, че има ангели, които закрилят места, народи или отделни хора. 

Според изследователи на Библията, ангелите в християнството са сътворени от огън и са подредени в ясно структурирана йерархия – има серафими (най-високо стоящите, пламтящи от любов към Бога), херувими, престоли, господства, сили, власти, начала, архангели и ангели (последните стоят най-близо до хората). Тази класификация е дело основно на Псевдо-Дионисий Аеропагит (в творбата „Небесната йерархия”). По-късно Тома Аквински уточнява, че „ангелите притежават повече или по-малко силно развит интелект, познават Божествените закони по различен начин. Това е основният фактор, върху който се основава йерархическата разлика между тях”.

/снимка - интернет/

За първи път в Библията  ангел е споменат в глава 16 на Битие. Това е пратеникът на Бога до Агар, който ѝ разкрива, че ще роди дете - Измаил.

Ангелът, съобщил благата вест на Дева Мария, е Архангел – тоест „главен ангел”. В православната традиция седем са светите ангели (главните архангели), които възнасят молитвите на светиите и възлизат пред престола Господен  - сред тях са Михаил, Гавриил и Рафаил. Първостепенно място сред тях заема архангел Михаил - „вожд на войнството Господне“, а архангел Гавриил (от иврит – „сила Божия“) е известен като вестител на Божиите тайни. Освен за зачатието и раждането на Исус Христос, той възвестява на свещеника Захария за раждането на Свети Йоан Кръстител (Лука 1:19). Архангел Рафаил пък е могъщ лечител – не само на хората, но и на животните. 

Ангелска иконография присъства естествено и в църкви, намиращи се в българските земи. Например в гробницата на ул.”Гурко” в София, открита през 1909 г. (Юлия Велева я е изследвала подробно в статията си “Гробницата на архангелите в София”),  центърът на свода е зает от един “светещ” кръст, ограден с перли, а четири бюста на архангели са разположени в ъглите на свода, като имената им са написани на латински: Mihel, Uriel, Gabriel, Rafael (Михаил, Уриил, Гавраил, Рафаил). Те са явно четирите ангела, отговарящи за четирите посоки на света и четирите земни ветрове, за които също се споменава в Библията... Архангел Уриил (от иврит - "Божия светлина”)  се споменава във второканоничната Трета книга на Ездра като ангел, изпратен от Бог на Ездра, за да го наставлява и да му обясни съкровените пътища Божии. Името му се споменава и в апокрифната Книга на Енох, където се описва като "един от светите ангели”, „ангел на гръмотевиците" и „ангел на вятъра". Уриил, като сияние на Божествения огън, е просветител на помрачените, на „изгубените души”. Той бива изобразяван като държащ пред гърдите си с дясната ръка изваден меч, а с лявата, пусната надолу - огнен пламък. В еврейската традиция той е мистичният ангел от Изтока, който предвещава идващото слънце.

В християнството (най-вече в аскетическата традиция) целта на вярващия е да постигне „равноангелско състояние” чрез освобождаване от страстите  и следване на Божия път. Във всичките си функции ангелът се разкрива като един благороден и всеотдаен помощник - и на човека, и на Бога, както и посредник между тях - едновременно носител на небесна сила, и на нежност. Само за творене на добро и в помощ на нуждаещите се действа ангелът, за разлика от противоположните му тъмни сили (демони или “паднали ангели” в християнството). За вярващите хора ангелът е символ на непорочното, доброто и нежното начало в света - “ангелски чистото”, небесното, което е заложено и в човека, но в него то трябва да се развие, а в ангелите е развито напълно и не е смесено с друга същност.

Нека е повече ангелското присъствие около нас и нека чуваме небесния глас до себе си – гласа на ангела /все едно – на съвестта ни/, който ни казва каква е Божията воля. И нека я следваме, защото тя ни сочи „правия път” – пътя на Доброто... Нека той стане единствения възможен за нас!

ОСВОБОЖДАВАНЕТО НА „ПЕПЕРУДИТЕ”...

Откъде да започна... Прочетох „РАЙ” и „ВРАТИТЕ” и писах за тях /и тук/, а сега дойде ред и на „Пеперудите” – третата част от трилогията на Радослав Гизгинджиев. Каквото и да кажа, ще е недостатъчно... Тези книги са уникални и ще се радвам да бъдат прочетени от повече хора, а и да спечелят истинска, значима награда!

В „Пеперудите” са вплетени историите от предишните две книги от трилогията, а после са „разплетени” по удивително талантлив и красив начин... И да не вярвате в миналите животи на душата /си/ - може би ще повярвате! Ако се съмнявате – ще станете по-сигурни. Ако страдате – ще разберете, че мнозина страдат също като вас... Като теб... Като мен... Ще станете поне малко по-чувствителни към неща и теми, които са изключително важни, а често биват пренебрегвани, просто защото са болезнени и „неудобни”... като домовете за изоставени деца.

Радослав е истински смел и вади наяве с много любов и талант дълбоко заровени „тайни” за душите ни и за човешкия ни живот, които е важно да помним... И аз се радвам и му благодаря, че е направил това!

Пътищата ни рано или късно се пресичат, нишките ни се преплитат, всички имаме общо и сме свързани... Това е едно от посланията на трилогията „РАЙ”. А другото, най-прекрасното и значимото е това: единствено Любовта може да преодолее всичко. Дори да превърне проклятията в благословии... Тя е най-голямата магия, най-дълбокият смисъл и само тя ни прави вечни.

„Ще се преследваме сред животите. Ще се губим. Ще се забравяме зад ВРАТИТЕ. Но винаги ще се настигаме. И ще си спомняме. Завинаги. Завинаги, Любов моя...”

Ще издам и тази малка „тайна” – това са думите, с които завършва трилогията. Последните думи на последната страница... Красиво, нали...

Радослав смесва минало и съвременност по един толкова естествен и лек начин, че те се преливат едно в друго... като в самия живот. В книгите му присъстват и Бога, и Дявола, и митични създания – като джинове и топаци, хора-ангели и деца на Чистилището, образи-архетипи като Сивата майка, има българска памет, исторически места /неназовани директно, но лесни за отгатване/, народни песни, които са сред най-хубавите или най-болезнените... Но всичко има своя смисъл и дори най-мрачните видения в книгата са някак на място и биват осветени след няколко страници /най-късно/ от начина, по който разказва авторът и от посланието му за Любовта като най-важната движеща сила във всички светове – видими и невидими, познати и непознати... Вечното послание. Най-великото от всички! Това е „религията” на Любовта, която лекува, спасява, променя, осмисля... Носи Живот! Дори и в смъртта... Любовта на душите. А душите ни именно са „пеперудите” – още от древността съществува тази символика. И тук я има – обогатена с нови нюанси, както е най-добре да бъде...

Аз плаках, четейки „Пеперудите”. На няколко пъти потичаха сълзи от очите ми, докато държах тази книга в ръце и я прелиствах... Почувствах душата си пречистена, както след най-хубавите филми и книги, които съм гледала или чела. Мисля, че така бихте се почувствали и вие, ако посегнете към „РАЙ”, в случай, че още не сте...

За „Земята под прицел” – ново четиво за любителите на фантастиката

„Земята под прицел” /издателство „МОНТ”, 2016/ е първата книга от предстояща трилогия, наречена „Оцеляване сред звездите”. Авторът е Ангел Брайт – псевдоним на наш съвременник и сънародник.

Ако обичате „света” на енергията, разума и техническите постижения – това е вашата книга! Затова може би ще намери повече (по)читатели сред мъжете, отколкото сред жените, но все пак водещо е любопитството към прогреса и възможностите на човечеството, както във всяка научно-фантастична творба. Повествованието е стегнато и някак „над-емоционално”, ако мога така да се изразя, с много /и интересни!/ обрати и новаторски съчетания от думи и термини – във футуристичен дух. Авторът използва и похвати като смяна в различните глави на главното действащо лице, което ни разказва от своята собствена гледна точка събитията. Така той постига голяма динамика на текста и държи вниманието на читателя будно.

В романа става думи за енергии, различни светове, богове и „простосмъртни”, както и потомци, които носят в телата си гените и на двата вида, и затова може би се сетих за гръцката митология, четейки... Главният герой, който трябва да спаси Земята от „старите богове” е именно такъв потомък, носещ и божествен, безсмъртен ген в себе си – един своеобразен експеримент на неговия „баща”, който е техен противник, опитващ се да се пребори за различно, ново бъдеще, отвъд тяхната консервативна власт и мисъл. 

Разбира се, не е редно да преразказвам творбата, но бих искала да илюстрирам стила, в който е написана, с няколко кратки цитата, които ми направиха по-силно впечатление:

„Изключително място за медитация! Времето изгуби властта си над нас!”

„Остатъкът от живота си щях да посветя на свещената цел – разселването на Разума из Вселената!”

„Маг без предчувствие е слепец.”

Все пак - къде и кога се случват събитията и битките, разказани в тази книга? Отговорът е: във време и пространства, чието единствено ограничение е безкрайното човешко въображение и жаждата за нови открития и живот, отвъд досегашните представи... Разширяващ и надхвърлящ ги... Например – из цялата Слънчева система, а и другаде. Ето, най-добре, един пример от самата творба, за да добиете представа:

„Вечерта на 12 юни 2139 година се наслаждавах на залеза на Слънцето от терасата на мезонета на 4041 етаж на Спейс Тауър Център, който ползвах понякога, когато идвах да си почина в Сан Диего.”

„Успехите на Марс бяха успехи за цялата Слънчева система. Възникнаха граждански движения за Защита на Сатурн! За оцеляването на красивите му ледени пръстени! Приехме защитата за основателна и тогава започнахме да транспортираме ледените астероиди от „Пояса на Орт”. Много сложна и скъпа задача, която ще забави Марсианския проект.”

Наближава 24-ти май... Всъщност празникът на буквите е след малко повече от денонощие. И в тази връзка – нека дадем шанс на българските автори! На неизвестните такива също. Нека отделим малко от все по-ценното си време и зачетем какво са написали. Да видим на какво са отделили те от своето собствено време – не с цел печалба, а с цел чисто творчество и израз на собствените „видения”, разум, душевност, стремежи... За да имат българските автори бъдеще. Особено важно е то за фантастите, нали знаете... 

За "СВЕТЛИНА ОТ ИЗТОКА" - един светъл пътепис на Наталия Бояджиева, посветен на Китай

Как се разказва на роден език за пътуване до далечна страна с много различна и богата култура? Има поне два начина – сухо, с много факти, които правят четенето по-трудно и тромаво, или пък по-емоционално и лично ангажирано, така че човек да види страната през очите на пътешественика, който я описва, сякаш е до него... В книгата си „Светлина от Изтока”, посветена на 3-годишния й престой в Китай, Наталия Бояджиева е по-близо до втория вариант, но в страниците й няма прекалена емоционалност, а една прекрасна умереност, която прави четенето наистина много леко и приятно, и подбужда към размисъл... Езикът й е поетичен, което донякъде навярно се дължи на факта, че авторката е филолог, но това е и дарба – винаги ценна. Акцентът неизменно е един – самият Китай и неговите жители.

Тази книга мислено пренася читателите си далеч от дома и разказва сладкодумно за безбройните чудеса и съкровища на древната китайска култура. Без да идеализира, но и без да омаловажава нищо. Със стремеж да разбере непознатото и с искрената любознателност на дете, което тръгва на училище. А училището е самият живот за хората с отворени сърца и умове, сред които със сигурност е и Наталия. Както казва самата тя: „Най-ценното на пътуването е способността да преживяваш ежедневните неща като за първи път, да бъдеш в позиция, в която почти нищо не ти е познато. Не правихме детайлни предварителни проучвания, особено за най-прочутите места, именно заради свежестта на впечатленията и изненадата на първопроходеца.” И сякаш и ние, читателите, виждаме заедно с нея Великата китайска стена, многобройните статуи на Буда, разпръснати в най-различни храмове, планини и възвишения с изключително поетични имена, разхождаме се с нея и опознаваме градове, крайбрежия, старинни места, модерни музеи и местни хора... Заедно с Наталия научаваме за червените пликове с пари, които се подаряват на близките хора по празници и за червените булчински рокли, защото този цвят е символ на щастие за китайците, за лунния сладкиш, който си приготвят в средата на есента, за винарските райони, които се учат от традициите на напредналите в това отношение страни и вече им съперничат по успехи, за ходенето на плаж нощем... Докосваме се до душата на Китай.

Този пътепис е като приятелски разговор и затова читателя не се замайва от пъстрия калейдоскоп от факти за отдалечената от нас (не само географски) азиатска страна, а я опознава истински. Бих прочела страници, написани по подобен начин, за което и да е място по света, дори за целия свят! Чрез силата на словото човек може да пътува – и във времето, и в пространството, и да се издига над „праха на ежедневието”, в света, който виждат птиците при полет... 
Освен това книгата е много добре оформено издание, придружено от диск с радио-репортажи, а корицата е дело на дъщерята на авторката - Емилия, която е художник и също е била на това пътешествие до Китай.

Да, светлината се ражда на Изток – факт, който е дал красивото заглавие на тази книга, за която ви разказвам и споделям днес. Но топлотата е това, което свързва хората, където и да се намират по света, в единно човечество. Именно такава топлота има в книгата на Наталия.

„Всяка страна има тъмно и светло лице. Аз избрах да общувам със светлото. В драматургията има предпочитание към така наречения „лош” герой – смята се, че неговият характер е по-противоречив и развитието му – по-интересно за проследяване. Моят интерес обаче е провокиран много повече от добрия човек – не по-малко дълбок и сложен като душевност. Навсякъде има добри хора и аз вярвам, че са много.”

ДНЕВНИЦИТЕ НА ЖИВОТА НИ – ОТВЪД ЧЕРНОТО И БЯЛОТО...

„Имаше такива дни, в които исках да издърпам времето назад и да стана отново млад и незнаещ.”

Днес искам да ви разкажа за една специална книга - "Дневниците", на Радослав Гизгинджиев.

Тя не е развлекателно четиво.

Тя е поезия от най-висш порядък, макар на пръв поглед да преобладава прозата. Заглавията на отделните „късове” слово (есета, стихове или друго) са също поезия, сами по себе си. И говорят много.

Тази книга сякаш руши и изгражда отново. И е като крайпътна табела – за изгубени в болката и красотата души, които са способни на любов и на живот, въпреки всичко...

„Спомням си бъдещето и напълно забравям миналото. Това е като да влезеш в река и да усещаш водата, като едно живо същество, в което си – може да те отнесе, удави. Това е като въздуха, който диша от дъха ми.”

Авторът смело преобръща думите, изразите, сякаш са тежки камъни, под които има нещо важно и ценно, и ги използва по свой, нов начин, но това не е самоцелно, както е в така нареченото "изкуство за самото изкуство", а е плод на търсенето и намирането на ярък израз на контрастни чувства и мисли. Гениален израз е на едно съзнание, което вдъхва живот на разпадащи се светове, "съшива" заедно дори противоречащи си състояния. Радослав, както винаги, заговаря читателя, изважда навън и най-съкровеното и задава въпроси... на себе си. И на теб...

За мен тази книга е като птица, която лети над бездна и носи на едното си крило доброто, а на другото - злото, на едното - ангели, на другото - демони, на едното - живот, а на другото - смърт, земята и небето... И името на тази птица е Любов, защото само и единствено любовта може да пренесе всичко над бездната, върху крилете си. Отвъд доброто и злото... А коя е Бездната, ще попитате? Човешкият живот. Човешката душа. Битието ни. Те са бездната, над която духът може да прелети и пренесе всичко, колкото и да е тежко - чрез любовта, която носи в себе си.

„Ако събираме в някой съд сълзите си и ги носим на гърба си, дали и крачка можем да направим?

А тези, които не искат да плачат... Как ли вървят?

Изпитвам болката на някой друг и никога не мога да разбера коя е моята болка.”

Това е дълбокото в тази книга, поне според мен. В дълбочината има и мистика, има метафори, странни образи и всичко това е ирационално, но пределно истинско. Как може да се възприеме? Не чрез ума, във всеки случай. Дори не чрез сърцето. А именно - чрез душата. Тази книга е за Бездната в човешката душа.

Нека смело разперим криле и прелетим над нея! Може и заедно...

 „Любовта се живее с всичките й пламъци.

В тях изгаряме, за да живеем.

А колкото по-малко изпитваме, толкова по-малко живеем.”

Нека сме истински живи! Нали това струва повече от всичко....

Някои хора отиват в Антарктида, за да разберат къде е пределът на човешките сили, а други търсят този предел, срещайки се с ветровете и  ледовете в душата си.

„Стопли лицето на студения живот, за да бъдеш Слънцето в Живота на живота си.”

Ето това е истинска поезия... Поезията на Живота!

11.09.2016 - във Велико Търново

Ето един кратък разказ за последното засега представяне на мои книги извън София - то се състоя на 11 септември миналата година в старата столица на България - Търново, на открито - в "The Gallery". Бе един наистина слънчев и красив ден...

Имах щастието до мен да бъде Радослав Гизгинджиев, автор на великолепните книги "Рай", "Вратите", "Пеперудите" (трилогия), "Дневниците" и други. 

Имаше малко хора, може би заради следобедния час, но не можех да остана до по-късно вечерта в града... Бяха обаче сърдечни и слушаха с интерес и внимание мен и Радо. Той прочете есе от втората ми книга "Слънчогледите се прераждат в слънца", наречено "Аз, ти, ние... ние, ти, аз". А аз... вече не помня какво точно прочетох :)

 Поговорихме, слушахме красива музика - мои любими песни, които подбрах  предварително и които звучаха наистина изключително красиво в този ден, на това място, от колоните на "The Gallery"... Бе вълнуващо за мен да ги чуя там, до сцената, до книгите ми и до прекрасните хора, които бяха наоколо.....

 Преди да си тръгна, той ми подари "Дневниците" - една много специална книга, която нямах до този момент, и за която също му благодаря /ето какво написах за нея, след като я прочетох/. 
Няма да забравя как си поговорихме и за Достоевски, и как през смях Ради сподели, че вече се чувства сякаш той е убил старицата от "Престъпление и наказание", вместо Разколников...
Благодаря му за този ден, изпълнен с дух и красота, за представянето и добрите думи, които каза за мен и моите творби! 
И до нови срещи... някъде, из България...