За "СЛЪНЧОГЛЕДИТЕ СЕ ПРЕРАЖДАТ В СЛЪНЦА"

Днес искам да споделя с вас, скъпи приятели и читатели, два отзива за втората ми книга "Слънчогледите се прераждат в слънца", които са ми особено скъпи и за които сърдечно благодаря на Дани и Васко, защото са отделили наистина от времето си, за да напишат тези прекрасни думи за книгата и да ме подкрепят... <3

~

Впрочем с тази своя книга участвам в класацията "ЛЮБИМИ БЪЛГАРСКИ КНИГИ" на фондация "Буквите" за книги, публикувани през последните 12 месеца - ето къде може да гласувате за "Слънчогледите...", ако имате желание: bukvite.bg/clas/book.php?id=21 

/Гласуването става много лесно - през Фейсбук-профила ви./
Тук можете да намерите връзки към откъси от книгата, публикувани в интернет - candysays.blog.bg

 

 ~

Ето и двата отзива, за които стана дума в началото на тази публикация :)

Скъпоценният живот...

Слънчогледи, които оживяват, подават ни ръка, и с благи и изящни, но и решителни слова възраждат оптимизма и жизнелюбието в душите ни и ни помагат да насочим взор към всеобхватната светлина на слънцето, на доброто.

Така бих нарекла творбите на Кристина Митева от новата й книга „Слънчогледите се прераждат в слънца”, така ме накараха да се почувствам. Създадени с проникновение, богати на поезия, те са призвани да вливат живителни сили в душите ни, да превръщат тъгите в радости, да дават смисъл. И са храна за размисъл – защото човек освен че чете, неминуемо малко или повече прави и свой нов прочит на обхванатите важни теми, преоткрива ги, а това е нещо много ценно.

Тук е мястото да кажа, че ми се иска никой читател да не се поддаде на риска да възприеме книгата на Кристина като сборник с постулати. Тя е сборник с красиви знания, които подкрепят духа и предразполагат към размисли и осмисляне! Тъй като познавам Кристина, нямам съмнение, че именно това я е водило!

Темите в творбите са общочовешки, а прочитът на Кристина Митева е оригинален и вълнуващ, изпълнен с прозрения, с разбиране и внимание и с онази неподправена смела мъдрост, която спохожда хората с много фина чувствителност. Книгата е толкова съдържателна, че трябва да се чете бавно. И да се прочете отново. Много бавно и внимателно, защото всяка творба, дори всяко изречение носи смисъл, до който трябва да се достигне, да се вникне.

Може би някой ще си помисли, че разлиствайки страниците, ще се потопи в розов възторжен свят, обгърнал единствено добрата страна на човека и загърбил реалността. Ще бъдете изненадани, дори стъписани: Още в първото си есе „Ти си човек” Кристина изважда наяве тежката противоречивост на човешката природа, която може да наранява и обижда, но и да се грижи. Може да реже с нож, но и да рисува с всички цветове, със същите ръце.

И сякаш прегръщайки ни, със загриженост, а не с назидание, Кристина ни прошепва: Мисли и избирай внимателно!

Изборът ни харесва, когато ни носи щастие или чувство за лично достойнство или нещо друго, което е ценно за нас – ни казва авторката в есето „Сами избираме какви да бъдем”, посветено също на избора.

Всички есета ме развълнуваха, но най-силно ме докосна „Река, музика, душа...”. Аз съм любителка на планинските езера, в буквалния смисъл на думата. В моите очи те одухотворяват планините, омайват ме със спокойните си бистри води.

Кристина обаче ме накара да преоткрия красотата на реката. В прекрасната й творба реката оживява, говори. Отмива и отнася горчилките. Носи и предава силата на Живота, ласката на Мъдростта, радостта на Музиката. И човек започва да усеща така жадуваното облекчение на споделената болка.

Затова авторката ни насърчава: „Когато сте тъжни и отчаяни – идете и седнете на брега на някоя река. Просто поседете край нея. Ако трябва – поплачете, мислете, гледайте я, слушайте я или спете край нея...” 

Книгата включва и интересни отзиви на Кристина за други книги на други писатели-личности – за Радослав Гизгинджиев и романа му „Рай”, за Людмила Филипова и нейната красива книга „Където се раждат ангелите”, за Калин Терзийски, за поредицата „Ням свят” на Стефан Кръстев, за Иво Иванов и „Кривата на щастието”. Мисля, че това, което свързва всички тези хора и тези книги, е голямата човещина, толкова жадувана и толкова недостигаща ни.

Кристина не е пропуснала да посвети добри думи на своите любими автори, от които черпи вдъхновение и опора – Достоевски и Вонегът.

Следва разделът „Автопортрети, нарисувани с думи”. Откровения, които пленяват и ни помагат още по-добре да опознаем авторката, нейната душа и търсенията й, любовта и красотата, които носи в себе си. „Аз пазя като скъпоценност всяка добра дума, която някой някога ми е казал, за да имам сили, когато са ми нужни”. Нима тези искрени думи на Кристина не са лек за всеки?

Много приятна изненада са стиховете, събрани в частта „Душата ми е поле от слънчогледи”. Леят се с невероятна лекота, пресъздават светове, превръщат сълзи в надежда.

„Вятър гони листата” е стихотворението, което най-много ме очарова. С поетичния си танц, претворяващ сякаш целия живот. Вятърът – това са годините, времето. Листата – това е случилото се в живота, спомените, мислите, хората, местата, музиката, изгледаните филми, прочетените книги, любовта, болките и настроенията и най-трудните решения.

„И миналото,

когато трябва,

отронва се меко от душата, както от дърво

се отронват през есента листата...”   

Книгата завършва с разказа „Сътворение”. Той е една магия, скъпоценен кристал.

По вълшебен начин Кристина е успяла да види и да изрази сякаш целия живот, целия смисъл на света, на вселената, на човека, на Всичко. И да предаде своите послания и прозрения.

Много фино е съчетала описателните разяснения, разсъждения и изводи с разказа за конкретни действия на конкретни хора.

Има приказно обаяние в умението на Кристина да преплете безкрая на космоса, планетите, галактиките и времето със земното, човешкото, познатото, сегашното. Движението и спокойствието. И Красотата.

В желанието си да представя по-точно впечатленията си от книгата, реших да изброя някои цитати:

„Не сме наказани с Живот, а сме дарени с такъв”

„Поемете дълбоко въздух, простете си някак миналите си погрешни избори и с вяра и усмивка посрещнете Новия ден!

„Да бъдем в хармония с различните неща у себе си, колкото и да са противоречиви понякога”

„Никога не позволявайте на някой да ви „смали”. А и вие се старайте да не „смалявате” другите...”

„Телата ни са ограничени, но душите – не”

„..ние имаме трески за дялане – макар едни повече, други – по-малко”

„Въздържанието от злословене върши чудеса в човешкия живот”

„Отучването също е вид учене.”

„А колко е хубаво, когато се научим да живеем по-добре, усвоявайки определени неща, когато смъкнем от плещите си поне част от товара, който мъкнем неизбежно със себе си през живота... Колко е хубаво! И леко...

„Човек е призван да преодолява себе си.”

„Ако се чувстваме по-добре, отколкото сме се чувствали, ако сме по-полезни и спокойни в отношенията си... – то това е безпогрешен ориентир, че сме на прав път.”

„Душите... почти винаги имат нужда от тези две неща едновременно – да се усъвършенстват, научавайки и усвоявайки нови умения, знания и уроци, както и да бъдат излекувани от стари рани, травми, погрешни схващания и модели.”

„Научаваме, че можем да бъдем „ние”, вместо „аз” и „ти”.”

„...някои хора с нежно сърце крият любовта си от очите на света. И носят черни очила, за да не разпознае някой в очите им нежността...”

„Знаех, че любовта не е в страстта, във високите токчета и гримовете на жените, нито в парите на мъжете, нито в игрите на онези, които се преструват на влюбени, за да бъдат с някого за малко...”

„Но вече зная, че живота не е просто пъстър, а безкрайно дълбок. Неизчерпаем...”

„ Лесно е да обичаме или мразим живота, според временните обстоятелства. Но аз мисля, че сме призвани да се научим да го ценим, уважаваме и разбираме в дълбочина...”

„Според мен най-добре правят хората, които изграждат и възпитават в себе си известна дисциплина и уравновесеност на отношението си към Живота.”

„...нишките на истинския живот – този, в който не си вече само „Аз”, а нещо повече.”

„Есенцията на Любовта е грижата за Другия.”

 

В заключение бих казала, че творбите и личността на Кристина са необходимият голям плюс, който балансира душата ми и ме кара да се чувствам по-пълноценно. Тя е толкова крехка и нежна, и толкова силна! И книгата й е такава –  фина и силна!

Даниела Василева

Човечеството е поле със слънчогледи...

Още преди да знам кога издателят ще се обади, че книгата вече е отпечатана, бях решил веднага да отида и да взема тиража.

Не защото авторът е моето момиче и спътница в живота.

Не защото имам някакви семейни или други битови задължения.

Не защото отпечатването се позабави и срещна доста трудности от различно естество.

Не защото я прочетох на телефона си в метрото, на път за работа и обратно.

Не.

А защото я прочетох на един дъх и с риск да пропусна спирките си.

Защото пътуването докато четях, траеше само миг и думите от текста се стелеха в съзнанието ми и заглушаваха записа, съобщаващ коя спирка следва. Сякаш влакът не пътуваше към крайната станция, а возеше всички нас – пътниците, към един свят, изпълнен с много истина, много доброта и много смисъл.

Всеки творец, бил той художник, музикант, писател или друг, изразява себе си чрез своето творчество. Същото важи и за Кристина Митева, автор на „Слънчогледите се прераждат в слънца“. Аз имам рядката възможност, не просто да наблюдавам от първия ред развитието ѝ като творец, но и да участвам в него на сцената, на която животът ни е поставил да сме заедно. Самият аз разбирам чудесно огънят и тръпката на преживяването, наречено създаване на словесна творба. Това по естествен начин ме направи съпреживяващ участник в пътя и вдъхновението на Криси, докато тя събираше своите мисли, вдъхновение и просветление, пишейки настоящата книга.

Имах възможността да видя лутанията на твореца, търсещ понякога и слепешката, верния път към сякаш винаги далечната точка светлина в мрака на човешката съдба. Път изстрадан, но изпитан, разбран и споделен, защото доброто е наистина Добро, само когато е споделено с търсещите. Защото водата утолява жаждата, само когато е споделена със жадния. Защото плодовете на душата са свещен дар към Бог, само когато са споделени с бедните духом.

Това разбиране, което е и естествена същност на Криси, доведе в крайна сметка до раждането на „Слънчогледите се прераждат в слънца“. Защото творецът не може да остане затворен в себе си, в своя свят на откровение и изследване. Творецът трябва да сподели своя път към светлината и доброто с другите, за да намери смисъл преливащата му душа. Този път често е осеян с различни трудности и изпитания, но да видиш, че друг е успял означава да вървиш по-уверено по стъпките, оформящи твоя път.

Книгата е сбор от разнообразни по жанр и изказ текстове – стихове, есета, разкази. Всички те са изградени от изразени с думи картини от душата на Криси, които тя грижливо е оформила и подредила в поредица от текстове. Тези картини рисуват живите образи на съзнанието, търсещо смисъла на доброто и злото в нашия свят и мястото на човешката съдба, приклещена между тях. Отгръщайки страниците една по една, читателят не един и два пъти ще открие между тях своите болки, страдания, радости и откровения и ще се почувства герой на една сцена, споделена с цялото човечество. Читателят ще открие и съпреживее отново своя собствен криволичещ и несигурен път между доброто и злото, което се нарича ЧОВЕШКИ ЖИВОТ. Защото животът се ражда там, между бреговете на двете изначални сили, между напрежението, породено от вечния напор на светлината и мрака в душата на всеки един от нас.

Какво от това ли?

За някои – нищо. То е ясно.

Но който открие себе си като герой в страниците на книгата, който разпознае собствените си стъпки в пресъздадените истории, той ще знае със сигурност – има поне още един като мен. Това е преломният момент, когато в тъмнината на несигурността и самотата просветва първият лъч споделеност. Това е моментът, в който душата намира смисъла на всичко, за което се е борила и страдала. Тогава страданието се превръща в благодатни плодове, отгледани със изстрадан труд и поднесени на олтара човечеството. Тогава сълзите избликват златни направо от душата, защото тя най-после е стъпила на пътя към дома, както Криси казва в едно свое стихотворение, включено в книгата:

“Да позлатиш...

...сълзите си,

и пътя си,

живота си,

сърцето си

да позлатиш...

И не в прах,

а в светлина

да се превърнеш

един ден...

У дома да се завърнеш.

Позлатен.”

Защото така или иначе, всички ние се завръщаме в своя дом, откъдето сме излезли преди време.

Защото тази книга описва едно от многото завръщания, преплитащи се и преливащи в магията на ЖИВОТА.

Защото това завръщане е изписано в книгата с много Чистота, Любов и Вдъхновение.

Васил Йорданов