" - Ти си моят Ангел...
- Не съм сигурен...
- Аз съм.
- Е, добре..."'
И се усмихва. С неговата безкрайно симпатична усмивка. 
Моето дете... Моят син. Сега на 14... Обичащ слънчевите дни, думи, разговори... Ведрите, оптимистичните, по детски чисти. Но и задълбочените, мъдрите, "прегръщащите" всичко... И аз съм с такава Душа. Сродни сме. Не просто майка и дете, а сродни... Със сродна обич и жажда за красиви неща и отношения. Когато е възможно...
Бог ни е събрал. Нали казват - "Събирач е..." Като най-добри приятели сме. И с баща му така ни е събрал... Чувствам безкрайна признателност нерядко, особено напоследък отново - за присъствието на тези две Души в Живота ми!
Единствено ме натъжава мисълта за раздялата... Неизбежната... Човек винаги тъгува дълбоко в Душата си при раздяла със сродна Душа, с която го свързва Божествена обич... Макар и временна да е раздялата навярно от гледна точка на Вечността...
Дори и след това - ще се намерим в Безкрая някога отново, както и в този живот сме се намерили... Вярвам. Защото... "Бог е Любов"... И това Е...
(Заради детето си най-вече се старая да пазя здравето си, доколкото мога, макар и със закъснение. ... Бог да ни пази! )
А сега просто се радвам и се стремя да оценявам всеки ден, че сме заедно !
Добавям тази снимка, защото моят Любчо обича красиви градини... И се бе заел да снима тази, преди около седмица...
Няма коментари:
Публикуване на коментар