Но ни е трудно да я видим и признаем. Да я съзерцаваме... Защото боли, малко или повече, от тази истина.
Най-кратко казано:
Душата идва.
Взима и дава... Оставя нещо...
И си тръгва.
*
Облича се с плът и после я съблича...
Всичко това е ясно като бял ден. Откакто има писана човешка история... Човечество, памет и прочие.
Драмата си върви - една и съща. Ако я приемаме тази истина драматично, разбира се.
Но и с пълна лекота е трудно да я приемем. Непосилно за повечето хора (включително и за мен, през голяма част от времето на живота ми дотук)...
...А колко различно е, когато я приемаме - "очи в очи", спокойно.
Няма друг вариант, не остава друг - освен с добро и с любов да се живее, защото другото няма смисъл. И нещо повече - ограбва... и малкото (или многото), дадено по рождение - на човека. На всеки от нас...
Може да има лекота, но...
Така "сплетени" сме с най-близките си, от семейството...
С хората, с които прекарваме най-много време в живота си.
Разплитането е трудно и боли. Душевно, енергийно... Понякога и физически. Самотата.....
(Плюс) Безсмъртната Любов.....
А и с плътта си човек трябва да се раздели.
Не е толкова лесно. Никак не е! За Душата... Чувстваща всичко, което се случва... Докато е СВЪРЗАНА.
...Нямам какво да добавя. Дори като оптимистичен финал... каквито обикновено пиша.
Съдба. Драма. Навремето са я приемали по-спокойно, някак, май... Сега има илюзия за контрол. Търсене на повече контрол... Безсмислено. Човешкият Път е път на всекидневна несигурност... Въже, опънато над бездна.
Според мен - най-малкото заради тази основа на човешкия живот - е редно да бъдем търпеливи, любящи и прощаващи. И добри. Състрадателни... Според силите си...
Часовникът на човешкия живот, от раждането до "края" постоянно тик-така...
* изображение - pixabay.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар