Този път - чрез три мои творби... Иначе всичките ми творения са все за това... За тази "троица"...
БАНКА "ВСЕЛЕНА"
(за Вярата)
Доброто, което си дал
ти нивга не ще да загубиш –
то отива в банка „Вселена“,
защото добрия порив не си предал
и не си питал все: „А за мене?“
(Всяка стойност там е дваж позлатена.)
Животът е странна Вселена –
в него най-важен е обменът…
Задържиш ли водите на реката –
един ден отнася те,
и само любовта и доброто
на другия бряг пренасят те…
Мост търси, или ти го построй,
но не оставай в застой…
„Промяна“ е една дума,
но изтрива стария свят като с гума.
„Промяна“ е дума една,
но носи светлина.
Дума една…
Но е мост към Вечността.
ноември 2020 г.
/от "Memento Amoris"/
***
ПРИКАЗКА ЗА НАДЕЖДАТА - БЯЛОТО ЦВЕТЕ...
Едно чудно цвете растяло близо до Дървото на познанието, от което яли плод първите хора и били изгонени от Рая след това...
То било бяло. Съвсем бяло, като сняг. Като лист, на който нищо не пише, но може да се пише – сега или в бъдеще... И най-чудното в него било това, че то цъфтяло постоянно, целогодишно, през всички сезони, през всички дни и дори нощем... Увяхвал ли негов цвят (а цветовете му увяхвали, като на всяко друго цвете) – веднага се появявал нов, раждал се непосредствено след като белите листа на предишния окапвали на земята. И както има вечнозелени дървета около нас, така в Райската градина расте това вечнобяло цвете. Расте и цъфти безспир, откакто Адам и Ева напуснали прекрасното, божествено място. То се родило с тяхното изгонване от Рая. Бог така пожелал. От милост... То било знак, светъл като деня, че те ще се завърнат един ден пак там, в Рая, и ще намерят път отново към щастието и към безсмъртието. Това цвете олицетворявало надеждата. И колкото по-изгубени са хората – толкова повече бели цветове цъфтят в Рая. Цели поляни, които ни очакват там... Те са бели, за да се виждат отдалеч, а и заради невинността, в която е спасението. Изгубена и намерена отново. Те сякаш светят сред тревите, като фарове в морето, за да не се забравя това, че надежда винаги има, по Божия воля и замисъл.
В Рая започнали също да се редуват сезони, откакто Човекът напуснал. Дървото на Познанието за доброто и злото също губело своите листа наесен, оставало по голи клони през зимата, цъфтяло с все така красиви цветове напролет, а през лятото продължавало да ражда от онези плодове... Бог не допуснал да изсъхне, въпреки трагичната роля, която изиграло, неволно, заедно със змията. Но дори през най-тежките и студени зими, когато тъжните му клони, без листа и плодове, се огъвали от бурни ветрове и дори се чупели – дори тогава белите цветя край него цъфтели, недосегаеми за зимата. Те не се виждали добре в снега, но вечно трябвало да бъдат живи в Рая, за да бъде в нашия свят, вечно жива надеждата...
Първото вечнобяло цвете поникнало в сянката на Дървото на познанието, именно за да символизира надеждата, че Човекът може да изживее цялата палитра от състояния, събития, чувства и мисли, която се намира между полюсите добро и зло, и да се върне към своята изначална невинност след това. След опознаването на Всичко...
Вечнобелите цветове станали много с времето и покрили цялото тъмно поле между двата стълба на Вечността – Дървото на Живота и Дървото на познанието. Те очакват да видят очите ни... Цъфтят заради нашите сърца. Райските птици обичали да ги гледат, пеейки от клоните красиви песни. Човекът не ги виждал, не чувал и Музиката, която звучала в Рая, но някои хора, в някои свои сънища виждали и чували... Те именно казали на другите – че белият цвят е цветът на невинността, и че тя ни е нужна. За да се върнем обратно. Те именно казали на другите, че
винаги има надежда.
А винаги е по-голямата сестра на никога, родена в Рая, за разлика от никога – дума, родена от тъгата на земята... Но те не са само думи. Те са цветя... Когато успеем да минем докрай през всичко и се върнем Там, ще видим полята, побелели не от сняг, а от Надежди...
Защото Някой ни обича...
17.02.2021
***
ЛЮБОВТА Е ГРИЖА
Преди години, когато бях на 16, пътувах през една лятна нощ
към морето с влак, с моя брат. И в купето по някое време влезе една двойка - момче и момиче. Настаниха се при нас. И почти веднага след това момчето ни предупреди, че докато са там никой не бива да пуши в самото купе и трябва да е отворен прозореца, за да има чист въздух, защото приятелката му страда от астма. Каза набързо всичко това - ясно, категорично и дори някак развълнувано, а после кротко седна до нея и я прегърна. Отворихме прозореца. А аз се загледах навън и се престорих, че очите ми са се насълзили от вятъра...
Разбрах, че именно това е Любовта. Онази, от която всеки има нужда. Знаех, че не е в страстта, във високите токчета и гримовете на жените, нито в парите на мъжете, нито в игрите на онези, които се преструват на влюбени, за да бъдат с някого за малко... Знаех, че Любовта е именно това, което показа това момче - грижа, загриженост. И готовност, ако любимият човек (мъж, жена или дете) е застрашен от нещо, от някаква болка или проблем - без да се замислиш да застанеш между него и болката. Между него и проблема. Между него и света, ако трябва...
...И си мисля, като си спомням това - колко е нужно и колко е
важно до всеки, който има нужда от подкрепа и има някаква рана, проблем или слабост от едно или друго естество - да има и един силен по дух човек, който да го обича и пази... Един, който да бди.
Иначе сме за никъде. Иначе е много трудно.
/от "Слънчогледите се прераждат в слънца"/
***
P.S. Снимката е с една от всичките ми книги дотук, налична е!
.jpg)