Дневник на писателя : МИСЛИ (И ЧУВСТВА)

22:00

Вечер. Спокойно е у дома.
Детето ми ме прегръща... Казва ми нещо много мило, също така. Толкова хубаво нещо е прегръдката, цял живот я обичам

Но... Замислих се... отново. Човек не бива да прегръща (съвсем) като смъртен, като осъзнаващ преходността на нещата, не и като чувстващ тази преходност по болезнен начин... Защото ще има импулс да притисне твърде силно другия човек, когото обича... Другото същество (може и домашен любимец да е)... И може да нарани, неволно... Болезненото чувство някак се усеща. А в същото време е истинско, реално, не е за осъждане - порив към Живота, жажда за Живот...

По-добре е човек да прегръща топло. Сърдечно. С чувство... и с мисъл, че ще запомни прегръдката и ще се стопля със спомена, когато е сам... Или в труден момент, на изпитание...

23:00 - Спим... Няма земетресения. Няма бомби... Слава Богу, всичко е спокойно при нас. Няма скандали... (Знам какво е да има.)

7:00 - Опитвам се да се разсъня... Спомням си онези мисли... Чудя се дали да ги споделя... И още много... Винаги има толкова много в човешката глава. И в човешкото сърце. Поне в моите... В нечии глави и сърца има... много, много...

(То щях ли да съм писател иначе? Но трябва да пиша и художествени творби, "по същество", не бива да блуждае умът ми като хвърчило в Небесата...)
Опитвам се да не се тревожа. За каквото и да е. Имам толкова силен навик да се тревожа. Дори за дребни неща... Ами ако... ако повечето хора днес са така? Трябва ли всички да пият лекарства за това, или да говорят с психолози/психиатри? Не знам, наистина не знам. Тревожността днес, според мен, е епидемия. Пандемия дори... По цял свят. И има защо. Уви...

...Но аз трябва по-ведри неща да пиша. Да се съсредоточа върху хубавото. И да се усмихна, да си отпусна тая Душа, това сърце... Хайде, нали съм Стрелец... Казват, че сме оптимисти, във всеки хороскоп го пише. (Ама аз имам и Луна в Риби - тоест чувствам всичко, дори това, което е във въздуха, между хората...)

Спомням си... Преди да родя, малко преди да узная, че съм бременна, работех в библиотеката на УНСС. Хубаво място, впрочем. И бях изпаднала в уединение, имах нужда от това, та не общувах по едно време много с колегите и колежките, ами си взимах кафе след обяда и четях сама, в библиотеката... Не сама, но в уединение, сякаш съм сама. Иначе си имаше хора наоколо. И взех да чета една книга - голяма енциклопедия - "Трагедиите на човечеството" (после си я купих, сега не знам къде е, може би в някой кашон с наши книги на село)... Не зная защо четох точно тази книга. А исках да стана майка... вече... Много болезнени неща пишеше и прочетох. Много! Особено за 20-ти век... Радиация, химия, експерименти, мутирали деца се раждат в определени райони... Мутациите са жестоки. И още, и още... Отвъд войните. И заради войните... И не само...
После стана аварията във Фукушима, вследствие на цунами... През март 2011. Тогава разбрах, че съм бременна.
Насред трагедиите човешки...

След около 40 дни е 6-ти август, когато бива пусната атомната бомба над Хирошима... През 1945-та, всички знаем...

Но стига толкова. Винаги има още за разказване, но... Трябва да пиша художествени творби отново. Простете за моите "лутания"... Всъщност и без кавички. Излизам. Докато е по-хладно. Трябва да купя фъстъчено масло и да направя един хубав десерт по рецепта от YouTube, който си поръча моето дете. Днес има изходно ниво по БЕЛ в училище, точно сега започва, а и ще си предават учебниците... Ваканцията е почти дошла. И за седмокласниците

Най-сетне.