13 ноември - Световен ден на Доброто

 

Днес, освен петък, 13-ти, е и 13-ти ноември - Световен ден на Доброто... И аз, понеже се ангажирах вече (и) с тази кауза, така да се каже, отправям едно послание към всички вас по този повод 🍁💛
И то е:
Независимо дали сме щастливи или нещастни, ние можем да бъдем добри.
Дори и когато сърцето на човек е разбито...
...той може да бъде добър и да помага на другите...
И това е най-красивата магия, която може да направи един човек! Вярвам в това.
/Справка - в книгите на Достоевски и Ivo Ivanov, например.../
И богати, и бедни, и млади, и стари, и образовани, и не толкова - всички можем да си помагаме...
Човек може да е беден или изгубил всичко, и пак има какво да даде от себе си, съвсем безплатно - усмивка, съвет, уважение, учтивост, добро отношение, важно познание, мъдрост... Време! Толкова много неща, нали?...

"Има едно общо нещо между хората и вещите. И едните, и другите трябва да тежат на мястото си и да бъдат полезни. На своето си място под Слънцето. Иначе са изгубени. Дори и да знаеш къде са...
~
Човек е най-силен, когато има нещо хубаво да даде от себе си, осъзнава това и има волята да го направи. Тогава утрешния ден значи: "имам нещо да дам..." и като всяка сутрин се събуждаш с тази мисъл, все имаш чувството, че животът ти на този свят ще е хубав... Само не се страхувай от живота. Никога не се страхувай от живота...
~
Човек винаги има какво да даде, стига да има желание и сърце за това. Дори и най-бедния и изпадналия в беда сред нас, пак има нещичко, което може да даде на другите... Дори и само да е време и внимание, или една усмивка... Хората повече мислят какво да получат, а то е Божа работа. Трябва да мислим за онова, което можем да дадем от себе си – само то е наша работа..."

/Мои мисли, публикувани в книги/
💜
~
"Доброто е жива сила, която работи в цялото Битие. Ако се свържете с него, вие се свързвате с Живота."
Петър Дънов

P.S. Благодаря на Violeta за тази снимка... Не съм съвършена, но съм искрена...

https://bg.wikipedia.org/

Цитати от новата ми книга

На 14, 15 и 16-ти февруари 2021 г. можете да поръчате книгата и да я получите с отстъпка - за 11 лв. вместо за 15 ! 

Отзиви за книгата можете да прочетете ето тук: 

http://kristinamiteva-writer.blogspot.com/2020/06/blog-post_29.html

А ето и линк към моят профил в сайта на издателството на книгата - "Либра скорп":

https://www.meridian27.com/author/kristina-miteva

Още текстове от книгата:

http://kristinamiteva-writer.blogspot.com/2020/04/blog-post_29.html

http://kristinamiteva-writer.blogspot.com/2020/04/blog-post.html - текст, посветен на д-р Стефан Черкезов, загинал като герой, в началото на живота си още, спасявайки десетки хора от горящ автобус, на 15 август, който е обявен за Ден на спасението в негова памет

АВГУСТ

Август е винаги тежък, горещ -
като камък, паднал от Небесата,
и като в огнена пещ
пречиства душите тук, на Земята...

Бог сякаш се доближава и пита:
”Помните ли Закона на Любовта?

Нахранихте ли някого с жито?
Дадохте ли на жаден вода?

Ще забравите своята съдба,
ако вършите добри дела,
и по-добре започнете отрано...
Започнете още сега."

Август пече нашия хляб в пещта си
и напомня със звезден глас:
"Бъдете добри стопани на живота си!
Няма кой да стори това вместо вас..."

2019 г.

~

В реката на времето с бури се боря,

там аз отивам без куфар и пояс...

В реката на времето раждам се и умирам...

На брега – безвремие обич намирам

 /текст на песен.../

~

Пътят е път, когато
е докрай извървян.
В посока – безкрая...

~

 

За Душата Вселената е поляна с цветя...

 

~

Вече зная, че хората могат да се променят коренно. Заради сбъдната мечта или заради голямо страдание... И понякога промяната наистина е за добро. Всеки от нас може един ден да бъде много по-различен... И по-добър!

„Неведоми са пътищата Божии“...

~

Когато човек е слаб, има нужда от вяра, надежда и любов. Дори да има любов – ако не достигат вяра и надежда, любовта е като със счупени криле. Затова са толкова важни вярата и надеждата, както и да ги връщаме на хората, които са ги изгубили някъде по Пътя си... Една прегръдка, една добра дума... Една мисъл, която вдъхва надежда... Понякога наистина променят нещо. Понякога вършат чудеса!

Християнството ми дава тази възможност и аз избирам да вярвам, че Бог е Любов. „Разтвориш ли ръцете за прегръдка – ти вече си удобен за разпятие.”  Тези думи принадлежат на поета Добромир Тонев. Нека положим усилие да чуем зова на Доброто в душите си и да превърнем разпятието в прегръдка. С любов.

~

Когато не се чувстваш добре и губиш смисъла...

Спри и обикни.

И после продължи...

 

~

Дори и никой друг да не вярва – ти вярвай в Доброто, което носиш в себе си! Дори и Пътят ти да е осеян с много грешки и дори грехове – вярвай в Доброто у себе си!... Дори и да не знаеш откъде идва то и накъде ще те отведе, ако го изявиш и последваш – вярвай в Доброто у себе си... То е там някъде, в Душата ти. То никога не умира. Вечно е... Само понякога е дълбоко скрито и забравено... То чака да му дадеш шанс. Чака и най-малката възможност да се прояви. Като сълза, когато се трогнеш от нещо... Като Дар, който да преобърне Живота ти... Към по-добро... Дори и никой друг да не вярва – ти вярвай в Доброто, което носиш в себе си! И светът (ти) ще се промени.

~

Напомни си сутринта, че да си жив е велико! Че да си жив е постижение!... И дар. Ако трябва дори – напомни си, че може да няма утре... А после изпий кафето или чая си сладко, усмихвайки се... на когото и да е. На Живота най-добре. И ако всяка или почти всяка сутрин успяваш да направиш това – независимо дали си мъж, жена или дете – за теб ще казват: „Има златно сърце.”

~

Напишете нещо хубаво на някого, пратете цветя на любим човек, подарете нещо на непознат... Вариантите са безброй! А щастието „дебне” навсякъде... Нужно е само да имаме желание да направим някой друг щастлив и да оставим емоцията да се влее и в нашия ден...

~

Най-важно е самото познание за това какво е Любов в душата на човек, присъствието ѝ в живота по един или друг начин, самата способност да обичаш. Да обичам(е)... Останалото са подробности, по-малко или повече. И дори да се уплашим за момент от Живота отново – това няма да трае дълго, нито завинаги – стига да помним и носим Любовта в душите си.

~

И тъй като Любовта е едно от най-важните неща на света за всичко и за всички (почти) – то след фундаменталния екзистенциален въпрос, формулиран от Шекспир:

"To be or not to be?"

 идва и следващия фундаментален въпрос:

To be or not to be in love?

 ~

Светът е умирал безброй пъти досега.

Всеки път, когато е умирал човек.

Всеки път, когато някой е губел вяра, надежда, любов...

Всеки път, когато родител е губил дете...

Всеки път, когато е започвала война.

И се е раждал също така безрой пъти.

Всеки път, когато се е раждал нов живот.

Всеки път, когато в душата на човек са се връщали силите и желанието за живот, както и вярата, че има смисъл. И че всичко ще бъде наред накрая.

Всеки път, когато майка и баща са плакали от радост, че прегръщат детето си...

Всеки път, когато е бил сключван мир. Отново.

Всеки път, когато е давана искрено прошка.

...

Книгата можете да видите тук:

https://www.meridian27.com/book/lyubovta-e-parvata-stapka-kam-bezkraya

и да поръчате чрез коментар тук, например.

Хубав август ви желая!

Кристина

<3

Покана за премиера на новата книга - на 6 август

Привет!

Каня ви на 6 август 2020, четвъртък, в "Национален студентски дом" в центъра на София (пл. „Народно събрание“ № 10), за да представя пред вас новата си книга Любовта е първата стъпка към Безкрая (ще взема и от Слънчогледите се прераждат в Слънца и от първата книга по проекта ми ЕДИН ОТ НАС Споделя, който през август тъкмо става на 7 години!). Няма да ви прегръщам, или поне ще се опитам... Мерки! Трябва да ги спазвам(е).
Ще поговорим, ще надпиша книга на онези, които биха искали да си занесат у дома частица от моето сърце и от моята душа...
Музика може би няма да има, но знае ли човек...
Поканете и ваши приятели / близки - ценно би било за мен това. Ако харесвате моите книги (и проекти), разбира се!
Впрочем датата не е случайно избрана от мен - тогава е:
* Преображение Господне
* Световен ден на борба за забрана на ядреното оръжие и Ден на Хирошима – Годишнина от атомната бомбардировка над Хирошима (Япония) през 1945 г.
* Международен ден „Лекарите в света за мир“ – Отбелязва се по решение на изпълнителния комитет на Международното движение „Лекарите в света за предотвратяване на ядрената война“ в деня на бомбардировката над Хирошима
* Ден на милосърдието – Посветен е на състраданието към жертвите на атомните бомбардировки, войните и тероризма.
* в Япония – Торо Нагаши (Хирошима), церемония с плаващи фенери в чест на загиналите от атомната бомба в Хирошима.
* в Аржентина пък е Ден на детето...
И така нататък.
Ще ви очаквам с моето сърце.

P.S. Вход свободен, разбира се!

Четирите ми книги дотук

Нова, четвърта книга!

Книгата влезе в печат миналата седмица, тъкмо на 24 юни, Еньовден! Рисунката е дело на моя син, на 8 години... Любомир В. Йорданов е името му. <3

Публикувам я с издателство "Либра Скорп", гр. Бургас, на чийто екип сърдечно благодаря за  труда и доверието!

В края на тази седмица или началото на следващата ще е налична, на хартия... Тъкмо за началото на лятото... Нека е вълшебно то, и нека е лечебно, както и книгата!

Можете да ми пишете за поръчки (вече приемам такива). Цената на книгата е 15 лв., но до 8 юли има отстъпка - за 12 лв. може да бъде и във вашия дом! Текстовете са публикувани и в интернет и можете да ги четете и безплатно, но ще ви бъда благодарна да ме подкрепите, купувайки си книга на хартия. А и тя има друга стойност, още по-голяма...

Ето и някои от отзивите от други автори, за които сърдечно благодаря! :

„Кристина Митева е автор, който има мисията да лекува души, да прави света по-добър. Тя е сякаш сестра на Малкия принц...”

Стела Даскалова

~

„Нейните думи винаги носят светлина! Тя е вълшебна писателка...”

Иво Иванов

~

„В континента на нейната светла душа, струва ми се, има и мъчителни територии; но къде ли ги няма. Тя е въодушевен пътешественик и минава и през тях – без страх. За да излезе пак на вечни поляни, където има и дъхави ягоди, и слънчеви петна, и радостен смисъл.”

Калин Терзийски

~

„Заглавието показва ясно каква ще е книгата. Спри се на него, преди да я разгърнеш. Без да гледаш хронометър, замисли се по него поне 21 секунди. Няма да са малко – ако отделяхме по толкова на денонощие (за подобна мисъл) в забързаното си ежедневие – вселената, в която живеем, щеше да е по-различна.

Когато оставиш книгата, гарантирам – ще си по-усмихнат/а към всичко наоколо.”

Стефан Кръстев

~

„Новата книга на Кристина може да отвори и най-заключените сърца. Вярата в хората, отвъд думите, е толкова силна, че заразява... Без да насажда убеждения и внушения, тази книга е Любовта, която е нужна на всеки. Тази, заради която плътта се превръща в душа и обятие.”

Николай Владимиров

"Крилете ѝ не са в земята"...

Задушница

Земята спи и сънува

на мъртвите мечтите

и тихо се вълнува

за погребаните в нея, за съдбите...

Тя знае - ще дойдат хора сутринта

със запалени свещи и малко храна,

ще полеят гробовете с вода и вино,

ще скърбят за непростени и неизживени неща...

Земята спи сега и сънува,

че плътта е само дреха,

а душите вечно съществуват -

тя знае, че от тази утеха

нуждаят се хората,

и без нея не могат да се помирят със смъртта,

нито с раздялата, нито с умората...

Ноември. Гладни птици и есенен вятър,

опадали листа и бели мъгли...

Мъдрият казва ни: “Животът е театър.”

Но земята попива сълзи...

Задушница... Сега сънува земята -

насън мечтите на мъртвите сбъдва -

те отново са децата,

които нейде на бял свят се раждат

и Животът пребъдва

~

Полетът на душите
 
Кафето и виното са за живите,
както и мислите - бодливите,
в ума накацали "по жиците"...
За мъртвите остава полетът на птиците...
 
За живите е и шума на улиците градски,
а също препирните адски,
радостите, скърбите, сълзите,
и сметките, баланса, размислите,
плановете, скиците...
За мъртвите остава полетът на птиците...
 

Чуват ли вятъра в житата
и тихия повей сред камъните вечни?
Имат ли нови очи за красотата?
Отлита ли някъде далече,
далече душата?
Едно е сигурно -
крилете ѝ не са в земята.

За "Лудост" или за раждането на един писател

За романа „Лудост” или за раждането на един писател

Някога запитвали ли сте се как се ражда един творец? Очевидно, това е раждане, случващо се в някакъв момент или период от живота, по някаква причина и не съвпада с биологичното раждане на човек. Можем да кажем така: Човек сам себе си ражда като творец. Независимо дали става дума за художник, скулптор, певец, музикант, композитор, актьор, режисьор или писател... Независимо дали става дума за Ван Гог, Достоевски, Микеланджело, Вазов, Елин Пелин, Йовков или Калин Терзийски...

И така. Как се ражда един писател? Тази книга, наречена „Лудост” (публикувана след романа „Алкохол”) разказва и за това. И за още много неща. Разказва за любовта, за вината, за болезненото усещане за пропадане в един човек, развиващ зависимост към алкохола, изгубващ пътя и семейството си... И намиращ нови. Нов път и ново семейство... Или по-точна нова любов. И ново призвание.  Не са малко лекарите (а и психиатрите конкретно), които пишат, но малцина може би се отдават единствено на писането от един определен момент нататък (далеч преди пенсионната възраст), отказвайки се от практикуване на медицина, въпреки предхождащите години солидно образование в тази сфера, за което всички знаем, че е най-продължително. 

В романа се разказва и за лудостта. И за една истинска болница – в Искърското дефиле, известна в цяла България. Болница, в която Калин е работил действително. Преди да роди себе си като писател. И да започне новия си живот – на свободен творец. Преди да се събере окончателно със своята любима. Преди и след... лудостта. След опознаването на някои неща, след виждането, чуването, чувстването им – човек никога повече не може да бъде същия. Знаете го и сами, нали? И Калин го знае. И го описва изключително въздействащо – на моменти хирургически-реалистично, на моменти – красиво-поетично, като в унес, какъвто той познава, заради привързаността си в онзи период към алкохола. Тежки неща е видял и преживял несъмнено, като много други българи впрочем. Мрачни неща. Трудни за смилане... За осмисляне. Но е избрал този Път – да роди себе си като творец. Всъщност не само като писател, но и като художник. /Рисува прекрасно!/ Не всеки избира този път. Не всеки се досеща може би, че може да го избере. И не всеки събира сили за това. Защото... Защото този път е Празнота. Бял лист, на който трябва сам да напишеш или нарисуваш нещо. Нещо смислено. Въпреки и насред лудостта на света. В опит да съхраниш себе си, любовта си, душата си.Човешкото...

Най-много обикнах финала на тази книга – толкова искрен, толкова човешки... Описана е така красиво и вярно, и точно, уязвимостта – на твореца, на човека. На всеки творец, на всеки човек... Мислещ и чувстващ. И опитващ се да продължи нататък, въпреки всичко.

Ето го, ще го цитирам целия, защото – както вече казах – обикнах  тези последни редове на романа „Лудост”. За мен са трогателни... /В тях прозира онова „човешко, твърде човешко”, за което пише Ницше./ Ето ги:

ЕПИЛОГ

И така. Беше сутрин и аз бях свободен. Свободен от Болницата, от работата си, от семейството си, от повечето си ангажименти и от повечето си връзки със света.

Лежах си.

Слънцето чудно и меко огряваше оранжево-кафеникавата и топла стая в новия ми дом. Домът на Ив, на нашата любов и на моя нов живот.

Страх ме беше. Беше ми и много приятно, и уютно, и това безкрайно чувство за свобода ме носеше като хартийка в бурен и топъл майски вятър. Страх ме беше толкова много, че сгънах краката си към корема като дете, което иска да се сгуши, за да намали досега си с плашещия външен свят. Страхът явно първо те сграбчва за краката. Затова ги свих. Тая безгрижност носи тонове страх – казах си. Под безгрижието плува тревогата от празнотата и бъдещето. Плува като опасен кит под тънък топъл лед. Да, да. Страх.

Миналото ми беше зад мен и усещах, че повечето ми сили занапред ще отиват в усилията да го забравя. Лудостта оставаше в миналото ми. Не я бях разбрал.

Макар че...

Все още ми се иска да разбера някои неща...

Някои неща.

/ аз съм автор на тези снимки на Калин /

Какво ни казва нашият Ангел? Винаги нещо мъдро. Нещо важно.

За „Ариниил” – на Ангел Вълканов

Какво ни казва Ангелът? Винаги нещо мъдро. Нещо важно.

„Ариниил” е книга-диалог между един човек и един ангел, както и книга-пътуване – към по-добрата „версия” на себе си, както е популярно да се казва днес, сред стремящите се към духовно развитие хора. В тази книга един човек, разколебан, отчаян дори, намира нови сили за (по-истински и смислен) Живот чрез разговорите си със своя Ангел-хранител (или Висш Аз, както също можем да се изразим), в случая наречен Ариниил. Срещнат случайно, в труден момент, на една гара... Че къде другаде? Нали в самотата си е най-логично да си говорим с (нашите) Ангели... А вие какво бихте попитали своя, ако утре или още днес ви се яви и имате тази възможност – да разговярате с него? Помислете, за интересен опит бихте могли да „отворите врата” така...

Действието в книгата се развива в България, до красивото ни море, сред красивите ни планини. Но всъщност декорите нямат значение, нито имената, защото сред тези страници най-същественото е интровертния поглед към собствените несъвършенства, колебания, съмнения, недостатъци – поглед, който на пръв поглед е тягостен, но е и (за много от нас) неизбежен, поне на даден етап от нашия човешки живот, който може да продължи кратко, но може и дълго да ни държи в плен, докато се събудим и опомним – за силата, скрита, вложена вътре в нас, изначално. До нея имаме достъп винаги, както и до радостта, до щастието, стига само да помним някои важни правила – духовни закони, нека ги наречем. А ако сме ги забравили – може да дойде някой Ангел да ни ги напомни... Ще цитирам някои от прозренията-послания, изразени просто, кратко, ясно, точно... Формулирани за всички нас – за моментите, в които имаме нужда да си припомним нещо важно. Вечните истини... Ето три – за щастие – от тях:

„Мечтите витаят в пространството между битието и вечността. Те приличат на красив цвят, който все още е безплоден. Когато решиш да осъществиш мечта, ти оплождаш този цвят и от него се ражда един красив плод. Превърни мечтата си в цел и започни да я осъществяваш.”

~

„Твърде много размишляваш за живота. Животът е ДЕЙСТВИЕ, иначе губи СМИСЪЛ и се превръща в СЪЩЕСТВУВАНЕ. Следвай това правило и той никога няма да бъде за теб нито лош, нито добър, той ще е просто животът, който имаш.”

~

„Ако постоянно мислиш за това, което НЯМАШ, как ще намериш време да се радваш на ТОВА, КОЕТО ИМАШ?”

Дали в началото на живота си, заради неувереността все още в собствените сили, присъща на младостта, или пък след преживян „удар от съдбата”, като например развод, загуба на работа или нещо друго, или в края на живота си, когато често сме уморени вече от него и от преживените неща (сред които има и болезнени, винаги) и разколебани понякога – дали сме живели пълноценно – все на някоя житейска „отсечка” от Пътя ни е трудно, отвътре, със самите нас, заради чувство за вина или загуба, и най-вече – заради изгубената понякога връзка със собствената си сила, със собствената си душа, с Източника на Живота, който ни я е дал някога, при раждането ни... Слава Богу – има Ангели. И те са сред нас. Слизат, отиват си, пак се връщат... Припомнят ни за тази вътрешна сила, за верния път, за вечните закони на целия Всемир. Докато един ден самите ние станем (като) Ангели... И Колелото се завърти така, че ние да помагаме на свой ред на изгубилите Пътя си в Живота...

Благодаря ти, Ангеле, че написа (и) тази книга. Много читатели чувстват благодарност и бодрост, четейки подобни страници, целящи да вдъхнат смелост, да събудят личната сила на Човек. Вярвам, че в подобни – лечебни и окриляващи – слова е призванието въобще на Буквите.

P.S. Издател на книгата е „Gaiana – book & art studio”

За финал – още едно красиво и вярно послание (това е и финалът на „Ариниил”):

„ТВОРЕЦ е всеки, който си ВЪРШИ РАБОТАТА,

а не онзи, който мечтае за слава.”

Нека бъдем творци! Работещи.

6 май 2020

Имам една мечта...

/ подобно на Мартин Лутър Кинг /

...Повече да не се създават - за киното или в реалността - филми на ужасите. И вече съществуващите да престанат да съществуват. А също и наркотиците, и техните "барони", а също и всички видеа по света с насилие или с некрасивата страна на "любовта"... Да няма повече никакво насилие - нито над дете, нито над животно, растение, човек или каквото и да било друго живо същество... Да няма повече убийства, нито самоубийства... Нито подигравки, нито надменност, нито "академични" спорове и тонове безсмислие и слабост... Нито бесове, нито безплодие... Да има поляни... Да чувам смях на деца, на възрастни, всички да са добре, да имат нужното (и не повече, защото излишното тежи на Живота)... Да е топло времето, да има вятър, шум на реки, облаци в небето, звезди... И много цветя... И целият свят - чист, като сълза, като новородено... Без следа от миналото, от войни... Пълна забрава на Злото. Дори на думата "добро"... Само на думата - вече станала излишна, така естествено да дишат хората и Животът на Земята доброта... Чувстваме се свързани, "преливащи" един в друг (като съзнание и мисъл, и чувство), и е отпаднала нуждата от себедоказване, и няма вече (само)изолация... Самотни хора вече няма... ...Представям си как си седя на поляна (и целият свят е такъв вече!) и някой ме пита: - Малко баница или сладко, да ти подам ли? (явно има и маса до нас...) А аз се усмихвам и казвам: - Не, благодаря. Този хляб е толкова вкусен. Една ябълка имам за по-късно, повече не ми трябва... ...Пеперуда каца на ръката ми... ...Идва дете до мен, прегръща ме, прегръщам го, целувам го по косите, тича пак да играе... Чува се неземна музика отнякъде, гайди, после гласове (всяка красива музика е неземна) и топлина се разлива в душата и тялото... Огън, но животворящ, всяка болка се е стопила... Хората танцуват, вече е "общоприето" - всички правят така, по всяко време, навсякъде, във всяка общност по Земята - млади и стари, само неродените - в утробата танцуват... и сънуват... че ще се родят в свят без болка... И така става наистина! ...И кръвта тече само във вените, в тялото - всичката! Не се пролива навън... не попива в Земята... Само роса има, рано сутрин. Косите си сплитам, и боса тръгвам нанякъде и аз.... Слънцето топли, не изгаря, а грее... и сърцето изцяло е топло, винаги... Студът е отстъпил, останал далече в спомените на света, но съзнанието вече е забравило... И всички са живи и здрави...

В ЕДИН СВЯТ, КОЙТО Е ВЕЧЕ УЮТЕН.


16 януари 2020

 /снимката е моя/

Четене у дома - от "Слънчогледите се прераждат в слънца"

"Слънцето" - посветено на д-р Стефан Черкезов

Може би този откъс, който написах преди известно време, ще се превърне един ден в роман или в повест... Наистина не зная, все още. Но го споделям, сега. Посветен е на д-р Стефан Черкезов, чийто подвиг е описан накратко тук:

https://bg.wikipedia.org/wiki/Стефан_Черкезов

А съвсем накратко:

На 15 август 1963 г. автобус се удря в камион и избухва пожар - д-р Черкезов спасява 47 души тогава. Този ден е Ден на спасението в негова памет!

Създадох и следната страница за него във Фейсбук - можете да я харесате:

https://www.facebook.com/dr.StefanCherkezov

Следва онова, което написах... Надявам се да стигне до сърцата ви и да остане там като спомен за нещо свято и добро, отвъд обичайните ни представи, и все пак човешко. И божествено, и човешко... едновременно.

/Представих си мислите на лекаря, вървящ с изгарянията си под жаркото слънце в средата на август/

"Слънцето... Не помня някога да е било толкова силно... Сякаш гори. То наистина гори, винаги. Но сега и аз горя... Нищо, все ще дойде вечерта, то ще залезе. Ах, как бих искал още сега да е залезът... Мъничко прохлада жадувам, да спра да горя... Нищо, още малко да изтърпя и ще дойде облекчението – няма вечна болка... Аз съм лекар, зная това, чел съм медицински книги. А и в душата си го зная, в сърцето си... Ще спре, скоро ще спре болката. Само още малко да изтърпя... Но Слънцето... сякаш е тук, до мен, дори под кожата ми... Никога не е имало толкова горещ ден в живота ми. Като загубя свяст, ще дойде прохладата, ще потъна в блажен сън, като в река ще се потопя... Но сега... сякаш Слънцето, с всичките си хиляди и милиони градуси, сякаш е под кожата ми... А помня други дни... Как се люлеех като дете в слънчев ден на люлка в двора ни и се смеех, и ме люлееше мама... И се смееше и тя... Тогава бе друго Слънцето сякаш. Галеше ни с лъчи, усмихваше ни се, чувствах любовта му към нас, а сега... изгаря ме... Не е виновно Слънцето... А как бе хубаво, когато се къпехме в реката през лятото – всички деца от селото ходехме да се разхлаждаме във водата... И ветрец полъхваше... Толкова хубаво беше! Колко съм жаден сега... Нищо, ще изтърпя още малко. Сега вече и водата – основата на живота ни – не може да ме спаси... Аз цял горя под Слънцето... Нищо, ще мине и това. Важното е, че спасих хората! Хората са добре... И да не са всички добре сега – ще се оправят. Ще живеят!...

Тежки капки закапаха в праха на пътя пред нозете му...

Дано ми прости моята мила ... Дано ми прости! Че сама я оставям сега, сама ще отгледа нашата рожба, сама ще я храни, облича, изучи... Сама ще трябва да й дава обич и да я направи човек. Дано й помагат!

А милото ми... тази сутрин я видях как спи безметежно... само успях да я целуна леко по бузката, за да не я събудя... Полюбувах й се само минутка, преди да тръгна за работа... Защо не постоях да я погледам повече? Две-три минутки... сега цяла вечност ще копнея да погледам пак личицето й... Само годинка бях до тебе, чедо, прости ми... Само годинка... Няма да ме помниш, със сигурност. Само ще ти разказват за мене... Дано не ти горчат думите на хората. Дано има ангели и да те пазят, когато мен ме няма, а имаш нужда от закрила... Дано, Боже, дано! Заради нея вярвам в тебе, Боже, не заради себе си... Бъди до нея, бди над нея, моля те, закриляй я вместо мене! Нека Слънцето я гали с лъчите си, да й даде топлина, но не и да я изгаря... Нека адът е само за мене...

Той почти припадаше от болка и изгаряния вече... Олюля се по пътя си... Нозете едва го държаха. Но трябваше да стигне сам до дома... Беше си обещал, беше отказал помощ вече... Нямаше връщане назад... Още малко – няколко крачки...

Косичката й е така мека все още. Пред очите ми са нейните очи... Красивите мигли... И усмивката... Ще й пораснат дълги косите, прекрасна ще бъде... Дано е щастлива! Дано стане добър човек. Дано с добър мъж се събере и добри деца да роди и отгледа... Аз няма да ги видя, но какво от това?... Дадох живот. Кратко живях, но успях... За това трябва да мисля. Другото е... суета... Колко хора си отиват рано... Няма да съм първия... Нито последния, уви... Боже, пази живите! Дай им покой, а и на мене... Прохлада жадувам, друго вече не ми трябва... Скоро ще заспя... Блажен е сънят... И кой знае? Може някой ден някъде да се събудя?... Кой знае... Каквото речеш, Господи – това да бъде"

...

(написано на 27 август 2019)

Нова книга, създадена от приятел

За моя радост аз редактирах тази книга:

spiralata.net/kratce/index.php/predst-kniga/2060-prozorec

А и на следващата... 

Те са в печатница сега. 

Чудесни са и се надявам да стигнат до повече хора!

"Като съставител на тази малка книга вярвам, че тя е способна да разшири светогледа на всеки, който се интересува от темата. И също така вярвам, че е способна да събуди любопитството при тези, които до сега са разглеждали природата единствено като твърда материя и ресурс. Древните народи са знаели нещо, което на нас сега ни убягва, най-новите научни открития го потвърждават. Потвърждават това, което нашите прадеди са знаели с душата и интуицията си.

Винаги съм смятал възприятието ни за ключов фактор в еволюцията, защото нашият начин на възприемане определя нашата реалност. Историята показва примери за това, как една единствена идея е променяла светогледа на цялото човечество. „Истината е някъде там“ и ние ще продължаваме да се учим и да растем. А колко хубаво би било това да се случва с едно по-голямо разбиране и уважение към Майката Земя, към природата и към нейната любов и щедрост."

Венцислав Огнянов

Пожелавам на новите книги да достигнат до много читатели! За добро ще е...