Може би този откъс, който написах преди известно време, ще се превърне един ден в роман или в повест... Наистина не зная, все още. Но го споделям, сега. Посветен е на д-р Стефан Черкезов, чийто подвиг е описан накратко тук:
А съвсем накратко:
На 15 август 1963 г. автобус се удря в камион и избухва пожар - д-р
Черкезов спасява 47 души тогава. Този ден е Ден на спасението в негова
памет!
Създадох и следната страница за него във Фейсбук - можете да я харесате:
Следва онова, което написах... Надявам се да стигне до сърцата ви и да остане там като спомен за нещо свято и добро, отвъд обичайните ни представи, и все пак човешко. И божествено, и човешко... едновременно.
/Представих си мислите на лекаря, вървящ с изгарянията си под жаркото
слънце в средата на август/
"Слънцето... Не помня някога да е било толкова силно...
Сякаш гори. То наистина гори, винаги. Но сега и аз горя... Нищо, все ще дойде
вечерта, то ще залезе. Ах, как бих искал още сега да е залезът... Мъничко
прохлада жадувам, да спра да горя... Нищо, още малко да изтърпя и ще дойде
облекчението – няма вечна болка... Аз съм лекар, зная това, чел съм медицински
книги. А и в душата си го зная, в сърцето си... Ще спре, скоро ще спре болката.
Само още малко да изтърпя... Но Слънцето... сякаш е тук, до мен, дори под
кожата ми... Никога не е имало толкова горещ ден в живота ми. Като загубя
свяст, ще дойде прохладата, ще потъна в блажен сън, като в река ще се потопя...
Но сега... сякаш Слънцето, с всичките си хиляди и милиони градуси, сякаш е под
кожата ми... А помня други дни... Как се люлеех като дете в слънчев ден на
люлка в двора ни и се смеех, и ме люлееше мама... И се смееше и тя... Тогава бе
друго Слънцето сякаш. Галеше ни с лъчи, усмихваше ни се, чувствах любовта му
към нас, а сега... изгаря ме... Не е виновно Слънцето... А как бе хубаво,
когато се къпехме в реката през лятото – всички деца от селото ходехме да се
разхлаждаме във водата... И ветрец полъхваше... Толкова хубаво беше! Колко съм
жаден сега... Нищо, ще изтърпя още малко. Сега вече и водата – основата на
живота ни – не може да ме спаси... Аз цял горя под Слънцето... Нищо, ще мине и
това. Важното е, че спасих хората! Хората са добре... И да не са всички добре
сега – ще се оправят. Ще живеят!...
Тежки капки закапаха
в праха на пътя пред нозете му...
Дано ми прости моята мила ... Дано ми прости! Че сама я
оставям сега, сама ще отгледа нашата рожба, сама ще я храни, облича, изучи...
Сама ще трябва да й дава обич и да я направи човек. Дано й помагат!
А милото ми... тази сутрин я видях как спи безметежно...
само успях да я целуна леко по бузката, за да не я събудя... Полюбувах й се
само минутка, преди да тръгна за работа... Защо не постоях да я погледам
повече? Две-три минутки... сега цяла вечност ще копнея да погледам пак личицето
й... Само годинка бях до тебе, чедо, прости ми... Само годинка... Няма да ме
помниш, със сигурност. Само ще ти разказват за мене... Дано не ти горчат думите
на хората. Дано има ангели и да те пазят, когато мен ме няма, а имаш нужда от
закрила... Дано, Боже, дано! Заради нея вярвам в тебе, Боже, не заради себе
си... Бъди до нея, бди над нея, моля те, закриляй я вместо мене! Нека Слънцето
я гали с лъчите си, да й даде топлина, но не и да я изгаря... Нека адът е само
за мене...
Той почти припадаше
от болка и изгаряния вече... Олюля се по пътя си... Нозете едва го държаха. Но
трябваше да стигне сам до дома... Беше си обещал, беше отказал помощ вече...
Нямаше връщане назад... Още малко – няколко крачки...
Косичката й е така мека все още. Пред очите ми са нейните
очи... Красивите мигли... И усмивката... Ще й пораснат дълги косите, прекрасна
ще бъде... Дано е щастлива! Дано стане добър човек. Дано с добър мъж се събере
и добри деца да роди и отгледа... Аз няма да ги видя, но какво от това?...
Дадох живот. Кратко живях, но успях... За това трябва да мисля. Другото е...
суета... Колко хора си отиват рано... Няма да съм първия... Нито последния,
уви... Боже, пази живите! Дай им покой, а и на мене... Прохлада жадувам, друго
вече не ми трябва... Скоро ще заспя... Блажен е сънят... И кой знае? Може някой
ден някъде да се събудя?... Кой знае... Каквото речеш, Господи – това да бъде"
...
(написано на 27 август 2019)
Няма коментари:
Публикуване на коментар