"ИМАТЕ ПРЕКРАСНО СЪРЦЕ!"...

Днес бях на кардиолог. И попаднах на много свестен Човек! За щастие. Д-р Каратанчева, работеща в Окръжна болница, София (ДКЦ "Света Анна"). Първото ѝ име (видях у дома на медицинския лист от нея, от прегледа) е: Благородна. Колко хубаво! И показателно, някак... Като кръщават човек някак - как го орисват... Името е и Съдба.

Подходи много добре, професионално и човешки. И ми се успокои Душата по въпроса за сърцето ми. Първо трябваше да кажа какви са оплакванията ми, после тя направи кардиограма и ехографски преглед, всичко по реда си, накрая /нарочно/ видя и листа от предишния лекар, от миналия декември. И ми каза, че сърцето ми е в отлично състояние, работи много добре, съвсем минимален проблем има - пролапс на митрална клапа, обусловен и от структурата на тялото ми - от това, че съм по-слаба и висока, а и по рождение е вероятно, каза. Но не представлява риск за мен, поне засега. Дори на две-три години мога да проследявам как е сърцето ми, не е нужно веднъж годишно (което пак е сравнително рядко, мисля)...

Наистина ме успокои. Без да претупва нещата. Сподели с мен и след време за какво да следя - кръвното, може генетично предразположение към високо кръвно да имам, което да се прояви след 50-55... Като при много хора. Може и да няма такъв проблем, разбира се. Въпрос на бъдеще...

Иначе - оплакванията ми са на психоемоционална основа, както се казва... По това се налага да работя. Например - с разходки, "мента, глог и валериан", дълбоко и съзнателно дишане, поне от време на време... И в този дух.

...Отново бих потърсила същата лекарка и искрено я препоръчвам

/Още дълго ще работи сигурно, живот и здраве, не е възрастна... На моите години може би.../

Внимателна, съсредоточена, с готовност да изслуша, без да бърза и да претупва нещата, в същото време - ведра и в добро настроение някак, което винаги облекчава един преглед, особено когато човек е притеснен.

Значи мога да продължа да работя спокойно и... щедро, и постоянно, като сърцето ми, което се справя с всичко, с което се налага...

Мога само да взема пример от него

Благодаря, Боже, за здравото сърце и добрата лекарка, на която попаднах "случайно"! /Бях си записала, впрочем, при друг лекар първо, но продължих да мисля неспокойно, и когато смених лекаря, деня и часа - тогава се успокоих някак, макар да не ми говореше името нищо...

И още нещо - снощи, на благотворителната гала-вечер дадох всичките си налични пари за различни каузи, и забравих да сложа в портфейла отново нещо - дори монети... Но не ми поискаха дори потребителска такса - свободна съм била от всякакво финансово задължение в случая /с направление бях/, така ми отговориха, като попитах дали не дължа нещо все пак.../

/снимката е от август, тази година/

ИСТИНАТА ЗА НАС, ХОРАТА - ТАКА ПРОСТА...

Но ни е трудно да я видим и признаем. Да я съзерцаваме... Защото боли, малко или повече, от тази истина.

Най-кратко казано:

Душата идва.

Взима и дава... Оставя нещо...

И си тръгва.

*

Облича се с плът и после я съблича...

Всичко това е ясно като бял ден. Откакто има писана човешка история... Човечество, памет и прочие.

Драмата си върви - една и съща. Ако я приемаме тази истина драматично, разбира се.

Но и с пълна лекота е трудно да я приемем. Непосилно за повечето хора (включително и за мен, през голяма част от времето на живота ми дотук)...

...А колко различно е, когато я приемаме - "очи в очи", спокойно.

Няма друг вариант, не остава друг - освен с добро и с любов да се живее, защото другото няма смисъл. И нещо повече - ограбва... и малкото (или многото), дадено по рождение - на човека. На всеки от нас...

Може да има лекота, но...

Така "сплетени" сме с най-близките си, от семейството...

С хората, с които прекарваме най-много време в живота си.

Разплитането е трудно и боли. Душевно, енергийно... Понякога и физически. Самотата.....

(Плюс) Безсмъртната Любов.....

А и с плътта си човек трябва да се раздели.

Не е толкова лесно. Никак не е! За Душата... Чувстваща всичко, което се случва... Докато е СВЪРЗАНА.

...Нямам какво да добавя. Дори като оптимистичен финал... каквито обикновено пиша.

Съдба. Драма. Навремето са я приемали по-спокойно, някак, май... Сега има илюзия за контрол. Търсене на повече контрол... Безсмислено. Човешкият Път е път на всекидневна несигурност... Въже, опънато над бездна.

Според мен - най-малкото заради тази основа на човешкия живот - е редно да бъдем търпеливи, любящи и прощаващи. И добри. Състрадателни... Според силите си...

Часовникът на човешкия живот, от раждането до "края" постоянно тик-така...

* изображение - pixabay.com

! УСЪВЪРШЕНСТВАНЕТО НА ДУШАТА Е СЕВЕРНАТА ЗВЕЗДА

Ето ме, и тази сутрин... С цялото щастие на човек, преодолял много изпитания и болка, нееднократно, и успял да види отново Слънцето, разсеяло мъглата, и целта - ясна, трудна, но най-важна и насъщна, повече от хляб и всичко!

Усъвършенстването на Душата е единствената цел, която може наистина да осмисли живота и има различни прояви, не една, във Времето.

Има стъпала и е много важно да стабилизираме постигнатото в себе си, за всеки душевен или духовен успех - да осъзнаем, че е такъв, да чувстваме благодарност за него, да го ценим по достойнство и да не се връщаме назад - стъпало, две или повече. Защото следващото, за което сме били готови, ще се отдалечи отново от нас, ще стане рисково и трудно достижимо.

Внимание е нужно, към детайлите, и искрена благодарност! Няма малки и големи неща. Само истински и фалшиви. !

И още нещо, много важно. Бог е допуснал (гласа на) Сатана не просто близо до човека, а малко или повече вътре в човека, поне на този свят, по някаква причина, най-вероятно с цел каляване в борбата, укрепване и усъвършенстване, стабилизиране, ясно и осмислено на доброто в душата, вродено или постигнато... За да може да се разчита на тази Душа, изстрадала, преборила се, повече - в бъдеще.

Защото само лично изминатият път носи истинска стойност и разбиране. Иначе мъдростта, а и любовта остават кухи думи, макар да могат да бъдат изпълнени със смисъл. !

И още нещо - където има Душа - там има и Бог. Така че докато има Душа - има надежда за пълен обрат. Никой с душа не е за подценяване!

Но Душата трябва да се цени и пази, повече от очите, от зениците, от всичко!...

Нова книга - обща творба, създадена от мен и Николета Манчева - АтелокиН!

 "Животът е това, което ни се случва, докато правим други планове" – Джон Ленън

Днес реших да споделя с вас нещо - нещо наистина красиво и смислено! - върху което работя тези дни. Но не сама, а съвместно с друг човек - с едно невероятно талантливо момиче, което се нарича Николета Манчева! 

 Срещна ни... Съдбата, кой друг? 

 Може би срещата е планирана още отдавна от Душите, знам ли... 

Та - докато обмислях коя да е следващата ми книга... (идеи много този път!) междувременно - тези дни - успяхме да напишем нова, заедно. Преполовихме я поне, може да се каже...

Факт е, че още не сме се срещали лично. Но е също така факт, че пишем заедно, тоест поотделно, но "подавайки си топката", чрез есета, родени едно след друго, на основата на нещо като Въпрос и Отговор, или просто Разговор, Диалог, който води напред по Пътя... Така решихме или по-скоро Ники предложи: аз задавам тема, а тя пише свое есе в отговор.

Получава се всичко с невероятна лекота, а и скорост, и все пак - дълбоко, смислено.

Навярно така се случва, когато хората са готови за нещо, наистина. Тоест Душите...

Впрочем, досега имам само една обща книга, въпреки многото идеи и възможности, и тя бе - с Николай Владимиров. Дадох си сметка, когато Николета ми предложи да напишем заедно нещо, своя обща книга, че те са адаши. Съвпадение? Може би... Но е факт и това, че съм родена на 4-ти декември, съвсем близо до големия празник Никулден... Не мисля, че всичко е съвсем съвпадение. Навярно е по-скоро съдба. "Предписано е", както казва моето дете, вместо "Писано е"... 

Та така. И двете държим на това бъдещата ни книга да бъде отпечатана и на хартия, защото обичаме книгите, които човек може да държи в ръка, да носи със себе си и да чете, дори когато няма ток... Например. 

А сега - представям на вниманието ви, тоест споделям - думите, които онзи ден Николета написа като уводни. Тя написа още много, с обич, и нямам търпение (като типичен Стрелец) да споделим всичко с вас - и нейните думи, и моите, заедно... С онези от вас, които биха искали да ги прочетат, разбира се... Но трябва да почакам още малко. Вярвам - не много...

Темата на Книгата е самият Живот. Да. Пътят! Пътят-Живот... С неговите най-важни моменти и периоди, "разклонения" и пътеки, които ни водят... все напред, по "реката на Живота" към общия Океан, така да се каже... Или дотам, докъдето трябва да стигнем един ден всички ние. Най-добре - помагайки си по Пътя. С обич. Много е изписано за Пътя, разбира се, но вярваме, че винаги може да се добавят още няколко - добри и светли думи по Темата...

Ето ги и уводните думи, написани от Николета за нашата обща книга на 2-ри октомври:

"Книгата, която държите, не е родена от план. Тя е родена от среща. От два гласа, които не се надвикват, а се слушат. От думи, които не спорят, а се оглеждат една в друга, както водата отразява небето. Всеки текст тук е стъпка – опит и знание. Стъпка навътре – към сърцето, и стъпка навън – към другия. Така двама автори вървят един до друг. Не за да доказват, а за да споделят. Не за да изпреварят, а за да вървят в общ ритъм. В тази книга няма рецепти. Има пътеки. Има въпроси, които понякога тежат, понякога лекуват. Има тишина между думите, която казва също толкова, колкото и самите думи. Писахме я не за да ви дадем посока, а за да ви напомним, че пътят вече е у вас. Че светлината не е „там някъде“, а в тази стъпка, в този дъх, в този миг. Ако намерите в тези страници огледало, в което да видите себе си по-ясно; ако усетите мекота, която да ви даде сили да продължите – значи смисълът на тази книга е изпълнен. Защото тя е не толкова за нас, колкото за общия път, който всички вървим."

P.S. Колажът е от мен, не е корица... Нямаме все още и конкретно заглавие, само идеи... Но напоследък обичам отново да правя колажи, и чрез този показвам как ще държим скоро, живот и здраве, и новата книга в ръка... И как сме заедно в това!

Благодаря ти, скъпа Николета, за мъдростта и обичта! За обичта и мъдростта... 

Вярвам в нашето общо начинание! 

На човешкия фронт нещо ново?...

Мисля си...  Колко трудно се ражда нещо ново в човека и в света наоколо, нещо ценно, което си струва усилията... И колко несигурност има, когато човек стои на мисловен, а и емоционален кръстопът и трябва да вземе трудно решение... В крайна сметка, това, което удържа живота, когато стане трудно, е едно, най-вече - чувството за дълг. И любовта. Казвам едно, а уж са две, но за мен нещата стоят така - Душата чувства дълг, защото и когато изпитва (и) любов.

Аз сякаш избрах този път - навярно още преди да се родя - да ми е трудно, понякога твърде трудно - вътрешно. Да браня и укрепвам някак своята душевност, по детски - деликатност и ранимост, чувствителност и съчувствие към другите... Виждам нещата в душата си единни, обективно, защото душата принадлежи на единен свят, в който не избираш постоянно това или онова, или на чия страна да застанеш. Не се налага... Всичко е едно. И е безвремие. А тук е точно обратното. И всеки, който избере да живее на този свят с Душа - избира (по-) трудния път.
Вярвам в това.
!
Има помощници, Слава Богу, но има и нападки, има борба... Дилеми... Периодично.

За мен е дълг земният живот. Затова не се предавам. Това е, което ми дава сили... Още повече - като майка...
Дългът е нещо безценно, наистина. В него няма кръстопът. Поне там... Когато си принуден да се справиш и няма къде да отидеш и как да измениш на това - просто се изправяш след всяка беда и дилема, дори да е (много) трудно, и продължаваш... До безкрай, сякаш...

Хубав ден, лек да е! 

* Изображението много ми хареса, от интернет е... Ако видя име на автор/художник - ще го добавя... Златна е понякога есента... Но само при слънце. То дава златото... Светлината, която позлатява... Нека се позлатят и Душите... Някак. След всички усилия... 

"ЛЮБОВТА Е ПЪРВАТА СТЪПКА КЪМ ЖИВОТА" - 2025 г.

 Споделям първия текст, с който започва книгата:

21 грама

Когато създаваш свой дом, имаш много грижи. Първо - избор на място, документи, средства, преговори с хора (обикновено непознати)... После - ремонти, бои, настилки, битови уреди, легла, дивани, столове, маси... Всичко трябва да мине през ума, очите и ръцете ти...

Накрая - излизаш навън с един ключ в джоба (или връзка ключове в някои случаи, но все е едно и също) - лек като перце, но знаеш - има къде да се прибереш, когато ти е нужно. Имаш свое пространство, свой дом... На едно място в света (при повечето хора). Твоето място. И един ключ за него, с който да се разхождаш по съседните улички или из света, спокойно...

Когато създадеш дете, имаш много грижи. И пак всичко минава през ума, очите и ръцете ти... От няколко клетки израства тяло, все по-голямо... И го носиш, и му пееш, и го храниш, и го приспиваш, и го къпеш, и го разхождаш, и му разказваш каквото прецениш, че е добре за света наоколо... И още, и още... И го успокояваш и носиш, понякога дори когато е вече трудно за носене това тяло - натежало, пораснало... Ако се налага - разбира се! Ти си родител, няма как. Накрая... след години... ако детето е в чужбина или просто живее някъде, дори наблизо, своя отделен живот вече - носиш една лека като перце снимка в портфейла си... Не че ще забравиш лицето му - това никога не може да се случи на един родител (затова се казва именно: да ОТГЛЕДАШ дете), но за да можеш да го покажеш на друг човек, приятел или непознат, ако се заговорите и го почувстваш близък и поискаш да споделиш лицето на сърцето на живота си... Една снимка, лека като перце...

 

И душата така взима най-важното по някакъв начин от живота си в тялото... Един ден, когато реши, че е време... След всичките грижи за тежкото тяло - защото всяка плът е тежка в сравнение с пеперудено-леките криле на Душата, дори и най-слабото тяло, което има нужда винаги от храна, вода и въздух, както и от още много неща... След всичките грижи, тя взима есенцията, опита, най-важните спомени - като пресяти през златно сито зрънца... и си тръгва. Казват - само 21 грама тежи. Колко е това... пеперудените криле навярно тежат толкова и затова още в древността са избрали за символ на душата пеперудата, която безгрижно лети в топли дни навсякъде като у дома си, дори в гробищните паркове и поляни... Независима, безгрижна, лека като перо... И ако има избор - навярно отива там, където пожелае след като се раздели с тялото. За Душата Вселената е поляна с цветя...

"MEMENTO AMORIS / ПОМНИ ЛЮБОВТА" (2024 г.)

 

СМЕЛО СЪРЦЕ (СЪМ)...

Празнувам това, че заедно с Фондация "Предай нататък" създадохме тази книга - "Memento Amoris" - през миналата, 2024-та година 
Тук можете да я откриете:
https://begood.today/dobrodetelnitsa/
Още празници предстоят, още е време за подаръци...
Ще се радвам да стигне до повече хора... Със жадни сърца...

*
А сега споделям някои от стихотворенията, публикувани в книгата /тя е стихосбирка, макар да пиша повече проза/:

ПЪТЯТ Е ПЕСЕН...

С думи прости –
никой тук не е точно на гости,
по-скоро всеки нещо трябва да сътворява –
да пее, да пише, да сади, да танцува, да рисува…
Така светът (отново) оживява,
и по Космическа партитура душата песен
пресъздава…
Лете, зиме, напролет, наесен…

Колко дълго още тук да бъдем ни остава?
Пътят сам се разкрива, няма врата, ключ, брава…
Не е нужно друго, освен Животът да се празнува
но от всички, дори от тези, лишени от сетива.
Тогава само празникът е пълен,
и дългът на Душата – докрай е изпълнен.
Облечена с Вяра една –
не е гола красивата Душа.

*

MEMENTO AMORIS

Откъде се взима тази сила –
щом си майка и живот си родила,
да градиш и търсиш Вечността
на тази земя…
Всъщност без значение –
поет, мъдрец, добър човек, майка или баща…

Не заслужава ли Смъртта
да си я представим бяла и добра,
като втора майка – да носи в утроба нова съдба
и да не просят за Вечност човешките сърца,
да я виждаме някак още тук и сега?…

И който приюти в сърцето си образи свещени
е смел пред прага на смъртта –
има пътеводни звезди, нетленни –
Живот, Добро, Любов, Бог, Вечност, Красота…
Можем да си представим Божията земя
като слънчева поляна с вечно цъфтящи цветя.
Дори в студовете на зимата…

На прага на Ангелско сърце,
когато Смъртта стои –
вратата не се отваря –
Любовта в сърцето храм строи
и само за Живот вратата се отваря,
и нов огън се разгаря…

Тъмнината знае, че Ангелските сърца
ден подир ден, ера след ера, възкресяват света,
докато не се възцари навсякъде безсмъртие –
награда за вечно усърдие,
отгледано в душевните предсърдия.
И някой ще попита – къде е храмът на Вечността,
защо невидим е той за нашите очи в света?

И всеки мъдрец, живял някога, би отговорил:
„Скрит е в Божието сърце,
побрало всички любящи сърца
в една синева… в Небеса.“
И врата в Сърцето така би отворил…

Нека с мастило ярко напиша – не на надгробна плоча,
а на видно място в света:
„Ангелските сърца
водят битки само в името на Живота,
и са безсмъртни само в името на Любовта.
И тъмното превръщат в белота
в своите камери сърдечни.
И стават вечни.“

***

ЛИСТ ХАРТИЯ

На лист хартия
можеш да напишеш всичко
стих,
или най-мъдрата си мисъл,
осенила те внезапно,
или пък писмо,
буква,
ред…
Начало на роман
или поема..
Или пък две думи:
„Обичам те… “
Или само…
„Обичам.“
Лист хартия
можеш да надраскаш…
С безсмислици.
На лист хартия
можеш да излееш
чувствата си,
образи, видения…
Можеш да нарисуваш
на листа хартия
каквото си искаш–
ангел или демон,
или даже Бог…
Или човече,
слънце,
цвете,
къщичка,
сърце,
кръст,
бесило…
Или пък хвърчило…
Според настроението.
Над лист хартия,
съкрушен от белотата му,
със премълчани думи
или образи,
заседнали в душата,
можеш да заплачеш…

*

ПОСОКИТЕ НА СВЕТА

Тръгни на Изток
с Душата си в зори
ти се срещни…

Тръгни на Север после
в студовете и белотата я пречисти…

Подир това тръгни на Юг
душата си стопли…

Тръгни на Запад, след Слънцето накрая
в красотата на залеза я обагри,
в съзерцание я смири,
благословена нататък да върви…