събота, 23 януари 2016 г.

За Тео Буковски и измеренията на страха




Страхът е нещо общочовешко. Страхове, по-малки или по-големи, съзнателни или не, овладяни или не, имаме всички ние. И нещо повече – страхът преминава през човешкия живот като тънка червена линия – от детския страх от тъмното до страха на възрастните от смъртта. Все един и същи страх всъщност – страхът от неизвестното. От онова, което не можем да видим и да опознаем. Но някак долавяме с някакво шесто свое сетиво или чувство, че все пак съществува. Всъщност ние, хората, сме свикнали да живеем със страховете си и считаме това за нормално. Малцина са онези щастливци, които със силата на духа си са успелида се измъкнат от здравата хватка на страха. Но има и хора, които, за жалост, „изтървават“ страховете си от контрола на съзнанието и започват да живеят в известна степен на лудост. В илюзорен свят-капан. Те започват да сънуват кошмари. И вече не знаем какво да очакваме от тях...

Такива хора са сред главните герои в книгите на Тео Буковски (псевдоним на добросъвестен лекар и много приятен човек) – „Убийства 4D“ и „Часът на кошмара: 4:50“, и двете с подзаглавие: „Измерения на страха“ (изд. „Весела Люцканова“).









Трябва да призная, че засега съм прочела само втората и затова мога да напиша отзив сега  предимно за нея. Но от прелистването на първата и след разговори с автора, имам основания да предположа, че двете книги всъщност доста си приличат и макар да могат да бъдат четени съвсем самостоятелно, те се и преливат една в друга. Те, също така, са писани и публикувани близо една до друга във времето.
Ще споделя с вас един цитат от книгата („Часът на кошмара: 4:50“), който ми е любим, за да добиете представа за нея:


„- Даниел, как изглежда един убиец?
Той дойде и се разположи срещу мен. Наведе се напред, така че усетих дъха му.
-        Има моята коса, моите устни и твоите очи. Излезе ли от тази стая, той става невидим, неразличим за хората.
-        Толкова ли е непоправимо страшно?
-        Повече...
Даниел спокойно се изправи и се приближи до прозореца.
...
На изпотеното стъкло нарисува нещо... Сърце.
-        Сърце на убиец. Нима е различно от сърцата на другите?
С показалеца си през средата спусна разделителна линия.
-        Две половини. Едната е твоята – добрата, а другата – моята, страшната.
После на кръст хоризонтално начерта втора линия. В горния ляв ъгъл сложи точка.
-        Лора, тук сте вие, свободните, целият свят е ваш. Ти познаваш този свят и другите го познават. Поетите го наричат сцена. А може би е арена за боеве. И много гладиатори ще умрат на нея. Величествено, под овациите на гладните за зрелища.
...
Третата точка постави в десния горен ъгъл на сърцето.
-        Тунел без изход. Дотам май стигнахме.
-        Не може да няма изход.
-        Не знаеш, а предполагаш. Защо не попиташ другите? Някой, който е влизал вътре.“


Да, това са книги, принадлежащи на криминалния жанр. Но са написани наистина интелигентно, с много мярка и поетични препратки – много от отделните глави, например, започват със стихове. И притежават особена мекота, неприсъща на криминалетата по принцип. Само на най-добрите... Мисля, че е защото са пронизани от човешката топлота и разбирането, което проявява авторът към хората. Има съчувствие в тях сякаш. Навярно, защото Тео (с истинско име – Анастас) е практикуващ лекар. Познавам го вече и разбрах, че е лекар и по призвание, не само по диплома. А отношението на лекарите (и лечителите) към хората винаги е по-дълбоко и специално от обичайното...

Надникнете в света, който ни предлага този автор на хартия - особено, ако обичате този жанр. Авторът е умел водач из дебрите на човешкото съзнание и подсъзнание, из сънищата и кошмарите, и води читателя из виртуален лабиринт от наистина неочаквани образи и обрати. Излизайки от него, човек винаги е научил нещо повече за другите хора, а и за самия себе си понякога. Освен това  може да се зарадва, че не живее в подобен сън. Може да се почувства дори щастлив и благодарен, че е свободен от кошмари.


Няма коментари:

Публикуване на коментар