сряда, 20 февруари 2019 г.

За "7 дни на село" - от Венцислав Огнянов




корицата




ЗА ЗАВРЪЩАНЕТО КЪМ КОРЕНИТЕ, МАЙКАТА ЗЕМЯ И ... САМИТЕ СЕБЕ СИ

Книгата на Венцислав Огнянов „7 дни на село” е първата му творба, оформена като книга и представлява един еклектичен разказ – както го нарича сам авторът: „пътепис с научно-поетичен характер и метафизична походка”. Той е опит да се забави забързаното ни ежедневие (клише, но вярно!), да се намерят основите и устоите на живота в самите нас, в естественото ни състояние, да се открие и задържи умението да живееш „тук и сега” – в настоящето, в сегашния момент, с който единствено истински разполагаме (и който често пропускаме, заради мисли за миналото или бъдещето), и не на последно място – да се преоткрие връзката с Майката Земя, както красиво я наричаме понякога, сякаш като индианците, която съдържа и пази в себе си всички лекове за нашите, човешки болки, и ни очаква, за да ни ги дари... В природата можем да видим едно от лицата на Бога, както в изразите на чиста Любов, а „усмивката” на Създателя ни можем да съзрем в изобилието от плодове и билки, чрез които да се свързваме с по-висши и чисти нива на съзнание – ангели-архитекти и духове-покровители на растителния свят…

Авторът е млад човек, който чувства вътрешна потребност да се върне на село, към корените си и към чистотата на природната красота, за да почерпи сила за Живот и да разбере важни истини, съзерцавайки я. Истински подвиг в днешния свят, подчинен повече на материалното, отколкото на духовното, е да чуеш и най-вече да последваш този съкровен зов на сърцето си, от който сякаш няма полза (в смисъл на: „изгода”), освен за Душата... Във време, в което онлайн-общуването измества онова, което е „очи в очи” и в което се създават и се търсят най-вече смартфони, таблети, триизмерно кино и все по-нови технологии, комуникации и удобства, както и все по-високи заплати (в града), за да има средства за повече консумация, някои хора все пак избират да се „върнат обратно” – тоест предпочитат живота на село – да го живеят и опознаят по-добре. Венци Огнянов е един от тях. И с по детски чист поглед и любознателност наблюдава всичко наоколо – из страниците и думите му можем да съзрем силует на сърна, огряна от слънцето в планината, приличаща на горски дух; котка, промъкваща се грациозно в селския двор; шипков храст, с чиито бодли трябва внимателно да се справяме, досущ както с житейските предизвикателства; ранен на пътя таралеж, на който авторът помага; орхидея-късметлийска, оцеляла като по чудо, близо до офроуд-следи от гуми; две съседни ябълкови дръвчета, раждащи различни на вкус и вид плодове, но живеещи в хармония едно до друго; красиви утрини и залези, „отпивани” с чаша ароматно кафе или чай и какво ли още не... в същия този дух. А в центъра на всичко това – едно село със седем махали и една стара къща. И един човек, който, между разходките сред природата и упражненията по йога, се опитва да помълчи сам със себе си и да си припомни какво е да живееш в най-вълшебното време и на най-вълшебното място – „тук и сега”, също като децата. В книгата има и пътуване във времето, освен в пространството – защото Душата има спомени, и паралелно е тук, и в миналото, и в бъдещето дори. И може да вижда едно място по различни начини, едновременно... Как? Това е само една от загадките на Живота ни, който крие много за онзи, който започне да търси и изследва – себе си и света.

В тази книга е събрана и Мъдрост – и то всеобхватна и „пътуваща” през различни векове и краища на света... Смесваща наука и вяра в една неразривна смес – нуждата на човек да разбере по-добре и в дълбочина света около себе си (и самия себе си) – такъв, какъвто е създаден още от „време оно”, тоест от Бога. А Той всъщност е на първо място, и така би трябвало да бъде: „Винаги и навсякъде, в пътуването навътре и навън, единственото от значение е усещането за свързаност със Създателя. Кабир обобщава: “Както реката се влива в океана, тъй и моето сърце прониква в Тебе.”  В следващите редове ще намерите мъдри слова, цитати и изводи, направени от Учителя Петър Дънов, от източни суфи-мистици, от индийски свещени книги и текстове, както и от наши, съвременни енциклопедии. Всичко това е събрано и „миксирано” с истинска любов към природата от автора, а също и с искрено желание за естественост, простота (в най-хубавия смисъл на тази дума), живот в настоящия ден, без претенции и непосилни стремежи, и не на последно място – за себепознание. Защото осъзнаването: „аз знам, че нищо не знам” (Сократ) е само първата крачка... И дългият път предстои. А той със сигурност ще е изпълнен с чудеса. Особено, когато разчитаме на тях.


Кристина Митева,
редактор на книгата (и автор на други книги),
18 декември 2018








 стих от първата книга на Венци със стихове и кратки разкази





През април в Смолян ще има и фотоизложба със снимки, правени от автора :)


понеделник, 11 февруари 2019 г.

Интервю, което дадох на Делиян Маринов по повод книгата си с интервюта "Един от нас споделя"



За споделянето и общуването, които ни правят хора – интервю с Кристина Митева на Делиян Маринов - по повод новата ѝ книга с интервюта с най-различни хора:


Дали хората сме сложни или прости за разбиране същества е трудно да се каже, но едно е сигурно – всеки индивид сам по себе си е интересен, особено от перспективата на собственият свят. Общуването, обаче, е друго нещо. То има собствени природа, динамика и възможности от форми, които да приеме. Към най-идеалната е трудно не просто да се намери път, а и воля, и желание, тъй като в ежедневието на всеки човек е пълно с толкова много и различни занимания и попиване на информация, че замислянето за по-дълбоките неща често излиза извън фокус. Понякога за доста дълго време.
Дали разбирането на хората е нещото, което ще открехне  повече обществото към разбирателството? Това също е въпрос, който поражда противоречиви чувства и мисли. Но въпреки това познаването на другия и другите е сериозно предизвикателство и извор на определено познание. А със сигурност всяко действие, което предприемаме към всички заобикалящи ни индивиди, поне според мен, би трябвало да стъпва на определен тип логическо основание. Така де, в името на рационалността, към която цялото човечество се стреми.
За интервю относно човекът и човешкото, относно хората и това, което ни свързва и разделя, поканих Кристина Митева, която поддържа един много интригуващ и рядко срещан като концепция блог. Освен по някои общочовешки теми, тя ще ни разкаже повече и за ‘Един от нас споделя”. Място, където могат да бъдат намерени разговори с всякакви, най-различни хора. Миналата година излезе и книга, в която са публикувани голяма част от интервютата, осъществени досега.








Делиян Маринов: Здравей Кристина и благодаря за интервюто, представи се пред нашата аудитория.

Здравейте! Казвам се Кристина Митева, завършила съм „Културология” в СУ „Св.Климент Охридски”, после съм работила на няколко места - в сферата на културата, книгите и списанията – първо в Министерство на културата, като стажант, а последно /засега/ - като библиотекар в УНСС. След като родих, започнах да публикувам свои книги, макар че пиша от дете. Първата ми книга е с разкази и се нарича „Планетата Земя е тъжно-синя”, а втората е предимно с есета и стихове – „Слънчогледите се прераждат в слънца”. През 2006 г. създадох първия си блог (candysays.blog.bg), а през 2013 г. създадох, отново като блог, „Един от нас споделя”  (www.oneofusshares.com) - проект, посветен на интервюта с най-различни хора, известни и неизвестни. 
 

ДМ: Каква е главната идея зад „Един от нас споделя”?

Идеята е чиста, алтруистична и общочовешка. Главната идея е, че всички сме равни по някакъв начин /не само пред смъртта, както казват, но и пред живота/, всички сме хора, повече, отколкото сме мъже и жени, деца и възрастни, черни и бели, добри и престъпници. Вярвам, че всеки има своя истина и гледна точка, и е на дадено ниво на съзнание и развитие, и е най-добре да може да изразява себе си спокойно /стига да не обижда никого/ и да бъде уважавана гледната му точка, просто защото сме хора и много малко от нас знаят Истината. А и да я знаем – не бива да я налагаме, защото „насила хубост не става”. Има много недоверие в човешкия ни свят, между нас самите, много бариери, и с този мой проект искам да върна, поне отчасти, вярата в Човека на хората. 
 

ДМ: Разкажи ни как се зароди тя? Кои бяха нещата, които те вдъхновиха, за да започнеш да я реализираш?

Тя се зароди сякаш спонтанно, но всъщност закономерно, защото тези теми, които засегнах в предишния отговор, ме вълнуват от дете, а и ми е причинявало болка и тъга незачитането на тяхната важност. Иначе конкретно вдъхновение за мен, тъкмо преди да започна проекта, бе прочитането на книгата „РАЙ” на Радослав Гизгинджиев, която разказва по много красив начин тъкмо за това, че сме истински свързани, дори непознатите, независимо, че рядко можем да видим и осъзнаем това. Да прозрем... Другото вдъхновение бе детето ми, чиято поява на бял свят ме изпълни със светли и красиви чувства и мисли, с надежда за бъдещето и с желание да работя за Доброто на хората и света. 
 

ДМ: За цялото това време кои бяха най-ценните неща, които научи за хората?

Най-ценните ли? Може би това, че повечето хора са оптимисти, светли, или поне устремени към светлината, души. Или просто така се е случило, че такива хора са ми давали интервю... Ценно за мен бе да видя и разбера още по-добре, че всеки има нужда да си направи равносметка, а тъкмо за тази цел моите въпроси за „Един от нас споделя” са особено подходящи. Мога да изброя още някои изводи, но всъщност целта ми е по-скоро другите да опознаят хората по-добре, а не аз. Аз съм само проводник в случая, а и някак „виждам” в човешкото, в хората... Наистина ги познавам добре, и преди тези интервюта, но не мога да обясня точно как и защо. Виждам ги с вътрешното зрение, с очите на душата си...
 

ДМ: Как избираш участниците, които да поканиш?

Ами нямам критерий, честно казано. Донякъде по интуиция, но... понякога без изобщо да познавам човека, който каня. Просто „стрелям” и каквото стане. Има един такъв виц за зодия Стрелец /аз съм родена в началото на декември/ - Стрелецът първо стреля, а после отива и рисува кръгове около уцеленото от стрелата място .За радост, въпреки че допуснах случайността като значим фактор в проекта, всичко е наред. И стигаме до познатото „няма нищо случайно”. Може би наистина е така... Част от хората, дали ми интервю, са ми приятели, друга част съм подбрала все пак, защото съм предположила, че ще се получи хубаво интервю.


ДМ: Сега, след като издаде книга, възнамеряваш ли да продължаваш с проекта?

Да, продължавам. Малко по-рядко осъществявам и публикувам интервюта в блога сега, тъй като не ми стига времето за всичко в момента, но определено не искам да слагам край на проекта. А и в тази, първа, надявам се, книга по него не влязоха всички осъществени досега интервюта, а около две-трети, така че следваща книга също е хубаво да реализирам. Има и интерес, за радост, от най-различни хора, което е в хармония с идеята му. Явно наистина дава нещо на хората и запълва някаква празнота...

 
ДМ: Как смяташ – социалните мрежи повече ли сближават хората или повече ги отдалечават?

И двете, едновременно. Като всяко нещо – и тук имаме „монета с две страни”. Но може би все пак, мисля си, ни сближават повече... Не за друго, а защото днес много хора показват (или поне имат възможност за това) своя вътрешен свят, мисленето, съкровеното в себе си на другите хора, на непознатите, което до неотдавна е било нещо немислимо. Оставало е скрито... Само творците във всяка епоха са разкривали себе си повече пред другите хора, но в днешно време, всички са „призвани” за това, и „зовът” е от интернет. И от новото време.
 

ДМ: Обмисляла ли си обновяване на идеята по някакъв начин; разширяване на спектъра интервюирани хора; и като цяло увеличаване на цялостните мащаби на проекта?

Обмисляла съм, да. Но засега нямам нужните средства и време... Мислила съм за преводи на други езици, защото идеята и въпросите са общочовешки, но това изисква сериозно занимание. Би било прекрасно да участват и хора от други националности. Засега има само две такива интервюта - с жени от Русия. Специално за спектъра интервюирани хора – там няма какво да разширявам /освен на практика/, защото в самата идея е заложено това той да е отворен към всички. С едно уточнение – всички, които не обиждат някой друг и са искрени... 
 

ДМ: Промени ли някои свои виждания  за даден аспект от живота, посредством разговорите?

Мисля, че не съм. Човек трудно се променя, заради нещо прочетено, или поне за мен е така... Променяла ме е музиката, която най-много обичам. В един определен период тя сякаш буквално спаси живота и душата ми. И събуди в мене Любов... Вярвам в думите и разговорите, но само, когато не са сковани от предразсъдъци, заплахи, страхове, усилия да излезеш единственият прав и най-умен...
 

ДМ: Кой е най-добрият начин да се повлияе добре на хората?

С мекота. С топлота. С разбиране...
 

ДМ: Кое, според тебе, е най-грешното схващане сред повечето индивиди?

Не зная кое е „правилно” и кое е „грешно”, за да ти отговоря на този въпрос Напълно искрена съм. За мен истината не е от човешкия свят, а от друго измерение, и в нашия свят рядко си струва да отдаваме енергия, за да я защитаваме – само в изключителни случаи и когато сме напълно убедени в нещо, от сърце и душа, и е наистина важно да изразим какво мислим по даден въпрос. Иначе споровете нямат смисъл и е по-добре да се погрижим за някой в нужда или да погледаме красивия залез...
 

ДМ: Кой е най-добрият начин за формиране на мнение по даден въпрос?

Човек обикновено дълго време формира мнението си, а от друга страна – лесно може да го промени, дори да го преобърне „наопаки”. Всъщност всичко зависи от темперамента и характера на човек...
 

ДМ: Кой е най-често използвания от хората ориентир при заемане на позиции по определена тема?

Може би основният човешки ориентир е мнението на мнозинството хора. Имаме инстинкт за това, и той е дълбоко заложен в нас – разчитаме на другите, а и на общото знание, за да оцелеем. Но все пак... личният опит и вътрешният глас /когато ги имаме/ би трябвало да са най-важният ориентир за нас. 
 

ДМ: На какво според теб се дължат огромните негативизъм и апатия в социума?

На умора... Изтощение дори. И за човека, и за обществото, важат едни и същи принципи – когато си много уморен, ставаш апатичен, за съжаление... И малко трудно се излиза от това състояние. Но, разбира се, има изход.
 

ДМ: Каква промяна трябва да назрее в обществото, за да бъде по-сплотено и благоденстващо?

Знам ли? Може би то вече става такова, но все още това не си личи добре... „Най-тъмно е преди изгрев”, така казват мъдрите. Всъщност отговорът на този въпрос е: (желание за) взаимопомощ. Тя присъства и днес...
 

ДМ: Кой е най-важният елемент за ползотворно общуване?

Искреността. Откритостта към другите, от сърце – така нареченото отворено съзнание. Стремежът да не нараняваш и желанието да помогнеш, ако има нужда... Или просто да общуваш, без „маска”.
 

ДМ: А как според теб може да пробудена добродетелта в човешкото сърце?

С Любов. Казали са го още в древни времена... Няма с какво друго. И с добър личен пример. С добро, което даряваш или споделяш, за да направиш нечий живот (или пък ден) по-хубав и щастлив. Но може би това не действа при всички... Има и друг, по-труден път – на загубата, болката... 
 

ДМ: Твоето пожелание към читателите ти?

Да бъдат добре. Да могат да обичат и да се чувстват обичани. И още нещо важно – да се чувстват свързани с повече или по-малко други хора, и то по положителен начин! И не само онлайн... А в душата си.





автор на тази снимка е Диана Берчева 

петък, 25 май 2018 г.

За събитието "Да свалим Фейсбук маските с Талант" - 20 май 2018




Неделя вечер... Центърът на София е спокоен и притихнал. Но едно място в сърцето му, наречено Dada Cultural Bar, очаква своите гости... Поканени от прекрасната Стелла Илиева (повече за нея можете да прочетете тук: oneofusshares.com/2016/04/blog-post.html) - идеен организатор и създател на инициативата "Да свалим Фб маските", писател и търсач на таланти!






Срещата-събитие бе открита от няколко топли думи от Стелла по повод изкуството и нейните гости, както и срещите на живо. Тя представи и хората, които й помагат за осъществяването на идеята: Милен Николов - дизайнер и Iliana Zrancheva - фотограф.






От поканените да представят себе си творци, първа пред гостите на заведението излезе Lina Po, която свири на китара и пее - както кавъри на известни хитове, така и авторски песни. След аплодисментите, които тя получи като изпълнител  и разговора с нея, бе ред на Ива Спиридонова, която разказа за стихосбирката си "Думите ми" (ако не греша - дебютна), както и за работата си с други автори в ролята на редактор и издател, заедно със Симеон Аспарухов. С всеки творец, Стелла разговаряше непринудено и с усмивка за началото, още в детството, за пътя към изкуството и първите осъществени и представени пред публика творби... 








...Всъщност третият гост на събитието "Да свалим Фб маските с Талант" бе Калин Видински, който за първи път показа дарбата си на пианист пред публика! Той бе вдъхновено представен от водещата Стелла и топло посрещнат от хората в заведението, дошли и заради неговото изпълнение. То бе наистина прекрасно! Виртуозно, завладяващо и пренасящо човек в друг свят сякаш... Свят, в който наистина красотата спасява света. И надделява над всичко останало... В разговора след това, той сподели, че сам се е научил да свири на пиано, чрез четене на стари теоретични книги /доколкото разбрах/, както и чрез гледане на видео-уроци в YouTube /ах, съвремие! - не можем да избягаме от теб, но понякога това е за добро.../






Това, което е постигнал като майсторство наистина е забележително и мисля, че всички присътващи му пожелахме /на глас или мислено/ да има  успех в бъдеще, реализирайки своя талант, да го разгърне още и да покаже на хората какво "крие" в себе си... 


В края на вечерта бяха показани и картини на художника Иван Тафров, които плениха публиката също! Разбира се - имаше и разговор със Стелла, както и още много усмивки... :)








Всички творци, които представиха себе си в Dada Cultural Bar, в навечерието на празника на нашата писменост и култура, както и в разгара на баловете, бяха на чудесно ниво и впечатлиха гостите на заведението и на Стелла с чар, талант, историята си по пътя към реализирането му, както и с надежда - за бъдеще, в което творчеството се цени! Различните изкуства са като един "букет" - пъстър като пролетна поляна, волен като южния вятър... и така нужен на хората в забързаното им ежедневие! Защото изкуството е "глътка въздух" и храна за Душата. Особено, когато е искрено и създадено със и от сърце...

Благодаря на водещата за тази среща с още творци! Нека инициативата има успех и още много почитатели и участници в бъдеще! Заслужава си...









сряда, 21 март 2018 г.

ЗА АНГЕЛИТЕ





Скоро е Благовещение. Същността на този празник е в библейския разказ за благата вест, която Архангел Гавриил съобщава на Дева Мария – че ще роди Божия син, Спасителя на човечеството.

„26. А на шестия месец бе изпратен от Бога ангел Гавриил в галилейския град, на име Назарет,
27. при една девица, сгодена за мъж, на име Иосиф, от дома Давидов; а името на девицата беше Мария.
28. Ангелът влезе при нея и рече: радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените.
29. А тя много се смути от думите му и в недоумение беше какъв ли е тоя поздрав.
30. И рече ѝ ангелът: не бой се, Мария, защото си придобила Божието благоволение;
31. И ето, ти ще заченеш в утробата си и ще родиш син, Когото ще наречеш Исус.
32. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида;
33. и ще царува над дома Иаковов довеки, и царството Му не ще има край.”

Евангелие на Лука, глава 1, ст. 26 – 38

Нека по този повод си припомним за ангелите...
Те присъстват в съзнанието на хората от много, много години. Сякаш изначално. Като Бога. Те са безплътните ни приятели, които ни окуражават да избираме доброто в живота си, да вървим с достойнство по своя земен път и ни помагат във важни моменти, носейки ни послания от Бога на невидимите си (за нас) криле...

Самата дума „ангел” означава „вестител, посланик” /на гръцки език/. Ангелите са безсмъртни, за разлика от нас, хората, и техния път е различен от нашия – те обичат Бога неизменно, знаят и изпълняват волята Му винаги и са близо до Него, в безплътните светове. Според някои тълкуватели на Светото писание, те се родили на втория ден, когато Бог разделил водите; според други били създадени на петия ден, заедно с птиците, а според трети - те се раждат от всяко Божие слово. Раннохристиянската ангелология естествено се основава най-вече на староеврейската ангелология, а тя е повлияна и от вярванията в древния Вавилон, където крилатите небесни създания се наричат „гении”. Част от мисията на ангелите е да отвеждат душата след смъртта на тялото и да й помагат в нейното възнесение – затова има израз “ангелът на смъртта”, който моли за приемането на човешката душа в Рая. Християните вярват, че след тайнството на кръщението, човек получава ангел-пазител /ангел-хранител/ до себе си, който бди над него през целия му земен път, стои зад дясното му рамо и говори с гласа на съвестта. Вярва се, че има ангели, които закрилят места, народи или отделни хора. 

Според изследователи на Библията, ангелите в християнството са сътворени от огън и са подредени в ясно структурирана йерархия – има серафими (най-високо стоящите, пламтящи от любов към Бога), херувими, престоли, господства, сили, власти, начала, архангели и ангели (последните стоят най-близо до хората). Тази класификация е дело основно на Псевдо-Дионисий Аеропагит (в творбата „Небесната йерархия”). По-късно Тома Аквински уточнява, че „ангелите притежават повече или по-малко силно развит интелект, познават Божествените закони по различен начин. Това е основният фактор, върху който се основава йерархическата разлика между тях”.



/снимка - интернет/


За първи път в Библията  ангел е споменат в глава 16 на Битие. Това е пратеникът на Бога до Агар, който ѝ разкрива, че ще роди дете - Измаил.
Ангелът, съобщил благата вест на Дева Мария, е Архангел – тоест „главен ангел”. В православната традиция седем са светите ангели (главните архангели), които възнасят молитвите на светиите и възлизат пред престола Господен  - сред тях са Михаил, Гавриил и Рафаил. Първостепенно място сред тях заема архангел Михаил - „вожд на войнството Господне“, а архангел Гавриил (от иврит – „сила Божия“) е известен като вестител на Божиите тайни. Освен за зачатието и раждането на Исус Христос, той възвестява на свещеника Захария за раждането на Свети Йоан Кръстител (Лука 1:19). Архангел Рафаил пък е могъщ лечител – не само на хората, но и на животните. 

Ангелска иконография присъства естествено и в църкви, намиращи се в българските земи. Например в гробницата на ул.”Гурко” в София, открита през 1909 г. (Юлия Велева я е изследвала подробно в статията си “Гробницата на архангелите в София”),  центърът на свода е зает от един “светещ” кръст, ограден с перли, а четири бюста на архангели са разположени в ъглите на свода, като имената им са написани на латински: Mihel, Uriel, Gabriel, Rafael (Михаил, Уриил, Гавраил, Рафаил). Те са явно четирите ангела, отговарящи за четирите посоки на света и четирите земни ветрове, за които също се споменава в Библията... Архангел Уриил (от иврит - "Божия светлина”)  се споменава във второканоничната Трета книга на Ездра като ангел, изпратен от Бог на Ездра, за да го наставлява и да му обясни съкровените пътища Божии. Името му се споменава и в апокрифната Книга на Енох, където се описва като "един от светите ангели”, „ангел на гръмотевиците" и „ангел на вятъра". Уриил, като сияние на Божествения огън, е просветител на помрачените, на „изгубените души”. Той бива изобразяван като държащ пред гърдите си с дясната ръка изваден меч, а с лявата, пусната надолу - огнен пламък. В еврейската традиция той е мистичният ангел от Изтока, който предвещава идващото слънце.

В християнството (най-вече в аскетическата традиция) целта на вярващия е да постигне „равноангелско състояние” чрез освобождаване от страстите  и следване на Божия път. Във всичките си функции ангелът се разкрива като един благороден и всеотдаен помощник - и на човека, и на Бога, както и посредник между тях - едновременно носител на небесна сила, и на нежност. Само за творене на добро и в помощ на нуждаещите се действа ангелът, за разлика от противоположните му тъмни сили (демони или “паднали ангели” в християнството). За вярващите хора ангелът е символ на непорочното, доброто и нежното начало в света - “ангелски чистото”, небесното, което е заложено и в човека, но в него то трябва да се развие, а в ангелите е развито напълно и не е смесено с друга същност.
Нека е повече ангелското присъствие около нас и нека чуваме небесния глас до себе си – гласа на ангела /все едно – на съвестта ни/, който ни казва каква е Божията воля. И нека я следваме, защото тя ни сочи „правия път” – пътя на Доброто... Нека той стане единствения възможен за нас!

понеделник, 13 ноември 2017 г.

ОСВОБОЖДАВАНЕТО НА „ПЕПЕРУДИТЕ”...




Откъде да започна... Прочетох „РАЙ” и „ВРАТИТЕ” и писах за тях /и тук/, а сега дойде ред и на „Пеперудите” – третата част от трилогията на Радослав Гизгинджиев. Каквото и да кажа, ще е недостатъчно... Тези книги са уникални и ще се радвам да бъдат прочетени от повече хора, а и да спечелят истинска, значима награда!

В „Пеперудите” са вплетени историите от предишните две книги от трилогията, а после са „разплетени” по удивително талантлив и красив начин... И да не вярвате в миналите животи на душата /си/ - може би ще повярвате! Ако се съмнявате – ще станете по-сигурни. Ако страдате – ще разберете, че мнозина страдат също като вас... Като теб... Като мен... Ще станете поне малко по-чувствителни към неща и теми, които са изключително важни, а често биват пренебрегвани, просто защото са болезнени и „неудобни”... като домовете за изоставени деца.
Радослав е истински смел и вади наяве с много любов и талант дълбоко заровени „тайни” за душите ни и за човешкия ни живот, които е важно да помним... И аз се радвам и му благодаря, че е направил това!
Пътищата ни рано или късно се пресичат, нишките ни се преплитат, всички имаме общо и сме свързани... Това е едно от посланията на трилогията „РАЙ”. А другото, най-прекрасното и значимото е това: единствено Любовта може да преодолее всичко. Дори да превърне проклятията в благословии... Тя е най-голямата магия, най-дълбокият смисъл и само тя ни прави вечни.

„Ще се преследваме сред животите. Ще се губим. Ще се забравяме зад ВРАТИТЕ. Но винаги ще се настигаме. И ще си спомняме. Завинаги. Завинаги, Любов моя...”

Ще издам и тази малка „тайна” – това са думите, с които завършва трилогията. Последните думи на последната страница... Красиво, нали...

Радослав смесва минало и съвременност по един толкова естествен и лек начин, че те се преливат едно в друго... като в самия живот. В книгите му присъстват и Бога, и Дявола, и митични създания – като джинове и топаци, хора-ангели и деца на Чистилището, образи-архетипи като Сивата майка, има българска памет, исторически места /неназовани директно, но лесни за отгатване/, народни песни, които са сред най-хубавите или най-болезнените... Но всичко има своя смисъл и дори най-мрачните видения в книгата са някак на място и биват осветени след няколко страници /най-късно/ от начина, по който разказва авторът и от посланието му за Любовта като най-важната движеща сила във всички светове – видими и невидими, познати и непознати... Вечното послание. Най-великото от всички! Това е „религията” на Любовта, която лекува, спасява, променя, осмисля... Носи Живот! Дори и в смъртта... Любовта на душите. А душите ни именно са „пеперудите” – още от древността съществува тази символика. И тук я има – обогатена с нови нюанси, както е най-добре да бъде...

Аз плаках, четейки „Пеперудите”. На няколко пъти потичаха сълзи от очите ми, докато държах тази книга в ръце и я прелиствах... Почувствах душата си пречистена, както след най-хубавите филми и книги, които съм гледала или чела. Мисля, че така бихте се почувствали и вие, ако посегнете към „РАЙ”, в случай, че още не сте...






неделя, 11 юни 2017 г.

„ОТСЪСТВИЯ” – В ХРАМА НА ЛЮБОВТА




Обичате ли поезията? Поезията, чиято главна тема е Любовта?
Ако отговорът е положителен – намерете тази книга и я прочетете!

Дори да не обичате поезия – пак я потърсете и я прочетете, стига да ви вълнува темата за любовта като център на човешката душа и да жадувате за думи, изпълнени с пулс, живот и смисъл, а не просто разпилени/подредени произволно по белия лист, както се случва в някои поетични книги... Трябва да призная – самата аз не съм безрезервен почитател на поезията. Не я обичам безусловно, така да се каже. Но след „Отсъствия” /изд. "Фабрика за книги", 2017/ я обикнах много повече! Обикнах я, защото я разбрах (най-сетне) и я приех в сърцето си. Вече не чувствам предишната дистанция към словото, което се опитва да каже много, с възможно най-малко думи...






Николай Владимиров е истински служител в храма на Поезията. И в храма на Любовта. Той е мой връстник – нито млад, нито стар (поне засега) и в разцвета на силите си като човек и личност – отдаден на каузата да вдъхне живот на колкото може повече Поезия и да вдъхнови и други да пишат и четат (колкото може повече) Поезия. Благородна кауза, наистина... Особено в нашето време, а всъщност и във всяко друго! Това е истинско отрицание на животът, „осмислен” само с материални стремежи и придобивки. Това е живот със сърце и душа... Животът на Николай – прелял в тази книга. Имах честта да ми я подари лично, онзи ден, макар бегло да се познаваме, а аз я прочетох веднага – на един-два дъха и... сега ще ви разкажа за нея - за „Отсъствия”, в която се чувства истинското присъствие на автора в така нареченото книжно тяло и това присъствие е покана да влезеш в душата му и да разлистиш раните-страници-стихове-спомени, записани там, за да разкажат за Любовта, която не умира... Или поне не иска да умре.

Поезията в тази книга събужда жажда – за още думи, уж познати, но подредени неочаквано, с обрати, които преобръщат нещо и в душата. И отгръщах страниците, четях жадно... докато сърцето ми не се напои с тъга /всъщност тя си бе там, просто стиховете я събудиха.../ и тогава ръката ми се отпусна върху белите листа, върху празното пространство между стиховете и започнах да прелиствам и чета все по-бавно. Сякаш се опиваш с вино, заради „капките” концентриран смисъл, сгъстена тъга... от „голямото междучасие” на живота и любовта, в което рано или късно се озоваваме. И после никога не можем да го забравим...

Ето някои от стиховете, които ми направиха най-силно впечатление... и в които разпознах и своята любов:


свива ми се сърцето
за да не излезеш
никога оттам

~

този, който обича
до края
е винаги
сам

~

любовта ни е
като чаша вода
за мен е наполовина пълна
за теб е наполовина
празна
но жаждата ни е
вечна

~

ако идваш от рая
искам да бъда земята
която е мокра
защото е плакала
че си паднал ангел
но не може да погребе
вечността ти



Вече навярно виждате сами – това е книга за любовта, самотата, смъртта, животът между тях... и копнежът по вечността. Но само по тази, която е безсмъртието на Любовта.



всяка любов има край
само нашата
няма начало



P.S. Можете да се срещнете с автора на премиерата на поетичната книга, която ще се състои на 16 юни, от 19:30 в MAZEул. „Христо Белчев” 1, София


Накрая искам да посветя на Николай три кратки реда, които бяха вдъхновени от неговите стихове, събрани в „Отсъствия”:


Любовта
превръща
кървящото сърце
в златно