"Антропософски календар на душата" - от Рудолф Щайнер

 "Ще мога ли тъй да позная Битието,

че себе си да преоткрие то
във творческия порив на Душата?
Аз чувствам, сила ми се дава
смирено собственото Себе
към Мировия Аз да приобщавам."

~ от Рудолф Щайнер,
"Антропософски календар на душата",
за седмицата 1-7 декември /аз съм родена на 4-ти/ 

Цитатът е от малка книжка, която си купих неотдавна от книжарница в центъра на София за духовна литература...
Преводът е от немски език, в три варианта, от трима души: Дарина Шентова, Димитър Димчев и Христо Маринов.
Тази малка (като обем и формат) книга е дело на Антропософско издателство "Даскалов" (2020, Стара Загора)



rudolfsteiner.bg/антропософски-календар-на-душата

www.facebook.com/RudolfSteinerbg

P.S. Впрочем Рудолф Щайнер си отива от този свят през 1925-та, тоест точно преди 100 години...

Много спокойно и омиротворено, дори смирено излъчване има този човек, тази Душа... И много топли очи. Това ми е направило силно впечатление...

Веднъж сънувах сън, в който той ми се яви, бе ми дошъл на гости у дома и ми носеше нещо, някакъв дар, подаде ми го, но не го видях добре - не и отвътре, по смисъл, но на вид бе определено красив подарък - книга с бижу върху нея, нещо като огърлица... 

МИСЛИ (И ЧУВСТВА)

22:00

Вечер. Спокойно е у дома.
Детето ми ме прегръща... Казва ми нещо много мило, също така. Толкова хубаво нещо е прегръдката, цял живот я обичам 
Но... Замислих се... отново. Човек не бива да прегръща (съвсем) като смъртен, като осъзнаващ преходността на нещата, не и като чувстващ тази преходност по болезнен начин... Защото ще има импулс да притисне твърде силно другия човек, когото обича... Другото същество (може и домашен любимец да е)... И може да нарани, неволно... Болезненото чувство някак се усеща. А в същото време е истинско, реално, не е за осъждане - порив към Живота, жажда за Живот...

По-добре е човек да прегръща топло. Сърдечно. С чувство... и с мисъл, че ще запомни прегръдката и ще се стопля със спомена, когато е сам... Или в труден момент, на изпитание...

23:00 - Спим... Няма земетресения. Няма бомби... Слава Богу, всичко е спокойно при нас. Няма скандали... (Знам какво е да има.)

7:00 - Опитвам се да се разсъня... Спомням си онези мисли... Чудя се дали да ги споделя... И още много... Винаги има толкова много в човешката глава. И в човешкото сърце. Поне в моите... В нечии глави и сърца има... много, много...  (То щях ли да съм писател иначе? Но трябва да пиша и художествени творби, "по същество", не бива да блуждае умът ми като хвърчило в Небесата...)
Опитвам се да не се тревожа. За каквото и да е. Имам толкова силен навик да се тревожа. Дори за дребни неща... Ами ако... ако повечето хора днес са така? Трябва ли всички да пият лекарства за това, или да говорят с психолози/психиатри? Не знам, наистина не знам. Тревожността днес, според мен, е епидемия. Пандемия дори... По цял свят. И има защо. Уви... 

...Но аз трябва по-ведри неща да пиша. Да се съсредоточа върху хубавото. И да се усмихна, да си отпусна тая Душа, това сърце... Хайде, нали съм Стрелец... Казват, че сме оптимисти, във всеки хороскоп го пише. (Ама аз имам и Луна в Риби - тоест чувствам всичко, дори това, което е във въздуха, между хората...)

Спомням си... Преди да родя, малко преди да узная, че съм бременна, работех в библиотеката на УНСС. Хубаво място, впрочем. И бях изпаднала в уединение, имах нужда от това, та не общувах по едно време много с колегите и колежките, ами си взимах кафе след обяда и четях сама, в библиотеката... Не сама, но в уединение, сякаш съм сама. Иначе си имаше хора наоколо. И взех да чета една книга - голяма енциклопедия - "Трагедиите на човечеството" (после си я купих, сега не знам къде е, може би в някой кашон с наши книги на село)... Не зная защо четох точно тази книга. А исках да стана майка... вече... Много болезнени неща пишеше и прочетох. Много! Особено за 20-ти век... Радиация, химия, експерименти, мутирали деца се раждат в определени райони... Мутациите са жестоки. И още, и още... Отвъд войните. И заради войните... И не само...
После стана аварията във Фукушима, вследствие на цунами... През март 2011. Тогава разбрах, че съм бременна.
Насред трагедиите човешки...

След около 40 дни е 6-ти август, когато бива пусната атомната бомба над Хирошима... През 1945-та, всички знаем...

Но стига толкова. Винаги има още за разказване, но... Трябва да пиша художествени творби отново. Простете за моите "лутания"... Всъщност и без кавички. Излизам. Докато е по-хладно. Трябва да купя фъстъчено масло и да направя един хубав десерт по рецепта от YouTube, който си поръча моето дете. Днес има изходно ниво по БЕЛ в училище, точно сега започва, а и ще си предават учебниците... Ваканцията е почти дошла. И за седмокласниците  Най-сетне. 

Хубав ден, въпреки всичко! Небето e синьо... И днес!

Слава Богу...

ЗА ОНОВА, КОЕТО Е НАИСТИНА ВАЖНО

"АЗ СЪМ ТИ..."

Важно ми е да напиша и тези редове... Без да зная какво точно ще е началото и какъв ще е краят им...

Аз се стремях да живея с Любов. С Душа... И все още се стремя към това.

Допуснах грешки, много... навярно. Наистина. Но Огънят в Душата си се стараех винаги да въозбновявам, ако тръгнеше да гасне и усещах това... С отчаяние в сърцето...

Благословен човек бях! И съм... И пожелавам благословение! Защото сбъднатата, съкровена Мечта носи Мир... в душата, мир на Духа.

Доста общувах, в някои периоди, както и сега... Трудно е това. При повече взаимоотношения - нараства риска от горчивина, дори от една дума причинена... И човек се оттегля. Ако е като мен.

Разбрах, че ако не обидя/нараня някого, мога да си тръгна с чисто сърце, без излишни угризения. Тъй да се каже... Ако усетя, че зейва пропаст... Неясно по каква причина. Просто - съдба. Не с всички можем дълго да вървим по Пътя... Даже с малцина можем. Това просто е така. Писано... 

Не съм човек, който "гори мостове" зад гърба си, но... разбрах, че с времето те сами се разрушават... От самата тежест на Времето. Само най-здравите връзки между Душите оцеляват... сякаш... Не е по нечия вина, просто се случва така... От само себе си... Такъв е този свят. Затова мнозина чувстват тежестта на разочарования и раздели, които се натрупват с Времето... В този живот... Надявам се и вярвам, че въпреки това оставаме чисти. В Душата си. Стига да сме наранили нарочно... Има разлика между нарочно и неволно, наистина....

Разбрах, че хората, помогнали да излезе от печат моя книга - са помогнали всъщност на Цялото, на бъдещите читатели... Не толкова на мен. Не съм център, отказвам да бъда... (Нищо, че споделям много от и за себе си. Просто вярвам, че това е най-искреният начин да споделяш. Имаме право най-вече на него... Така мисля.) 

Радвам се, че станах майка именно, когато в Душата ми гореше Огън за това... И аз просто влязох в тази "жарава"... като нестинарите. Без страх, че ще се изгоря... Тоест мечтата бе по-силна от страха... И го пожелавам на всекиго! Мечтата да бъде по-силна от страха... Ако е писано 
И преживях с пълна (пълноценна) всеотдайност майчинството... Така си струва да се преживее! Именно така... А не като нещо "между другото"... Друга Душа е това. Тя има нужда от много топлота и отдаденост, за да расте добре... В този свят.

В този свят има толкова липси сякаш... Нека бъдат запълнени от Ангелите и Бога, по-скоро, за да имат хората по-пълноценен Живот... Най-сетне! 

Пожелавам на всички това, което е най-доброто!
Бог с нас... И напред...



P.S. А когато се обръщаме назад... да виждаме красиви спомени, "прожектирани" на вътрешния ни екран... Този на съзнанието. Затова е добре да сме ДОБРИ. 
Нищо не може да замени това... Все има Кой да го оцени, повярвайте ми!

Един от милите спомени, които имам е този:
Детето ми, Любчо, е вече натежал... На три или четири години е. И последният път, май, когато го носих на ръце, в обятията си, бе по пътя от метростанция "Сливница" или "Люлин" към вкъщи - тогавашният ни дом бе на около 20 минути пеша от метрото. Той бе уморен след разходка до центъра... И знаеше, че вече ми тежи. И ме помоли така (много разумно, в негов стил) - малко да го нося, да си почине, а после да върви сам, до мен, хванат за ръка, за да си почина аз... от носенето... И така минахме онези 20 минути и около километър навярно... Бавно. Но по мил, трогателен начин. Погледнато отстрани...

Сега няма да споделям някоя от многото ни снимки за спомен... Спящи или будни... Един до друг, или поотделно... Но добавям една моя "рисунка"...

БОГ Е ЛЮБОВ.

Амин.

Нека бди над децата на света!... Където и да са.... 

АВТОПОРТРЕТ. ИСТИНСКИ.

КРАТКО, ЯСНО, ТОЧНО, ИСКРЕНО И ЛИЧНО...

Представям си - понякога - че съм на разпит... И трябва да отговоря кратко и ясно. Дори за най-важните неща в Живота си... Не както пиша по принцип - с повече обяснения... И така, ето - един мой автопортрет:

/Впрочем, вярвам, че чрез това, което обичаме - най-добре можем да опишем себе си! Най-точно, най-вярно, най-красиво.../

- Имена - Кристина Йорданова (вече, по документи), публикувам под рожденото си име - Кристина Митева (а баща ми се казваше Трифон, мир на Душата му)

- CandySays - нещо като псевдоним, добавен към името ми - идва от една песен - https://www.youtube.com/watch?v=STyvAfkFjg8

- Години - 43, понастоящем

- Рождена дата и място - 4.12.1981, София, България; около 11:45 ч.

- Брак и дете/деца? - 1 брак и 1 дете - Васил се нарича човекът до мен, а детето ни - Любомир (светло дете, с дарби, целеустремен, ученолюбив, красив... Скорпион)

- Професия (работа)? - завърших Културология (с отличие), бях библиотекар (в УНСС), за кратко и в Министерство на културата работих, и на други места, откакто съм майка - съм и Писател

- Кога разбра, че си писател - реших, че мога да бъда и че по призвание съм именно това (наред с това, че съм Майка) - на около 33-годишна възраст, тоест преди 10 години, когато излезе от печат първата ми книга и започнах да се срещам с хората като с публика, с читатели... Прегръщам ги, винаги.

- Имаш ли други занимания? - да, проекти, 1 от тях е най-добре развит и най-отдавна - http://www.oneofusshares.com/ - "Един от нас споделя" (синът ми беше бебе, когато започнах това начинание... и детето ме вдъхнови, и някои други "детайли")

- Основните теми за теб? - Творческото начало у човека, Бога, Любовта, Смъртта, Общочовешкото, Раздялата, Загубата, Новия живот, Обновлението, Връщането на Вярата, на Живота, на Всичко... Красотата също.

- Поезия или проза? - Пиша по-добре проза, все пак, мисля. Поетична проза, така я наричат... 

- Общи книги с други автори? - Да, една, поне засега. С Николай Владимиров - поет по Душа и сърце - "Ангелски сняг" се нарича стихосбирката ни...

- Любими неща за теб? - Много... Много! Нека изброя някои:

Възглавниците, чашите, жилетките и шаловете, слънчогледите, маковете, тополите, върбите, полята, планини в далечината, пътищата, красотата на децата, а и на възрастните понякога; топлите човешки взаимоотношения, като прегръдката... Вечерите, залезите, утрините, начинът, по който слънцето огрява листата и тревите по изгрев и по залез... Шума на реките обичам, и на вятъра в листата на дърветата... Музиката! Сградите... Прозорците... Цветовете... Космосът... Ученето за Него... Свещените книги. Библията. Бога... Учителя... И още много, още много...

- Кое ти причинява голяма тъга, скръб? - Твърде много неща, но едно основно, като лайтмотив - неспокойствието да си отделна Личност, самотно същество, "затворено" в себе си сякаш, изолирано... За човешката природа важи, днешната, като цяло, сякаш... Обичам да се чувствам част от Мрежа. Истински. Посредник... Проводник... Нито повече, нито по-малко от някой друг, а сред Равни... С Любов. Тя ни свързва... Грижата. Животът. Еднаквите или твърде сходни и подобни Изпитания, пред които се изправяме... Сами или заедно. Има нещо красиво в това да си отделен Човек, Личност, но има и голяма болка... Тя уморява. С времето... Стремя се да се чувствам така, сякаш имам гръб - и гръбнак - в някои други същества, Души - и мога да се опра на тях, и те на мен, съответно. Това ми дава покой. Преражда се така сякаш Душата, Духа ми... Или си спомня... Началото.

- Любими творци? - Достоевски, Ван Гог, Алис ин Чейнс, Депеш Мод и още много...

- Любими филми? - Например "Аз съм Сам" (с Шон Пен и Мишел Пфайфър), "Изкуствен интелект" на Спилбърг, и някои други...

- Любими книги? - "Изворът на Доброто" (от Учителя Беинса Дуно - Петър Дънов), "Престъпление и наказание", "Размисли", събрани съчинения - Достоевски, приказките на Оскар Уайлд, "Малкият принц" на Екзюпери, книгите на Халил Джубран, и още, и още...

- Зависимости? - Да, вече към кафето и социалните мрежи... Преди имах и малко към никотина. Сега не пуша, не мога. Но обичам мириса на тютюн...

- Алкохол, наркотици? - Не. Не мога... Но имах 4-годишна връзка с наркозависим. Беше доста трудно... Изпитание. Поредно... Той ме обичаше... Не знам точно защо. И аз го обикнах... Но връзката, така или иначе, не просъществува. Много интелигентен човек, впрочем... И добър, мил... някак грижовен. Сред приятелите ми тук е, сега, но не смея да се обадя по телефона... Отдавна вече...

- Страхуваш ли се от Смъртта? - Да. Откакто съм майка... Изглежда (отстрани, на земно ниво) наистина много мъчително и самотно "занимание"... Както бе казал Мъдрецът. А аз се опитвам да избегна Самотата... Понякога успявам. Слава Богу!

- Кога и как успя? - Чрез Раждането на детето ми и Любовта.

- Връщаш ли се в спомените си, назад във времето? - Да, за съжаление. Напоследък отново... Искам да гледам повече напред, имам толкова много идеи! Времето не ми стига... сякаш....

- Имаш нужда от още Време, от още Живот? - Да. Определено. Сега да. (Въпреки умората...)

Но... ако това Време ще значи Страдание за някой друг - мога да мина и без него... Имам склонност към Саможертва.

Мисля (и) за Другите...

Обичам.

Споделих. И днес... Това не е всичко, разбира се, но... Не е малко. Нали?

Здраве и повече радост ви желая! И успехи... за Душата!...

Ваша и своя:

Кристина

19 юни 2025,

гр. София

P.S. А снимката е от Варна... 2018-та, септември.

Казват, че имам красива усмивка, затова я добавям тук...

За настроение.

Търся ДУШАТА...

 През Детство, Младост и Старост (който я изживее и нея), винаги...

Приятели, напоследък отново казвам отдавна премълчавани истини.

Макар да са малко особени, странни, но виждам, че са разбирани от хората, явно не са (съвсем) лични, и затова споделям още...

Сигурно не всички, но някои хора усещат в детството и в младостта си, че може да са подценявани, заради "новата" външна обвивка, плътта, и другите да не виждат и търсят Душата в тях... Мъдростта в тях... А тя е там!

Затова ми се е искало понякога да загубя младостта си, да не съм в нейните владения вече... Да не гледат на мен просто като на жена.

Както - при много неприятни, травмиращи гледки, ми се е искало да нямам зрение...

Същото и за слуха...

Дори ми се е искало да имам видим белег там, където е имало рана и много ме е боляло, или някакъв, който да показва, че съм станала майка... А нямам външни белези... Само в Душата си.....

После, след време, осъзнах, че няма значение млад или стар си, глух, ням и сляп, или с всички сетива, или дори жив или мъртъв, тоест в Другия свят. Решаващо важно си остава неизменно едно - Душата да е с тебе, да се бориш за нея, за нейната видимост и изява, ако е нужно...

Човек може да направи това! Аз го правя, от години...

Винаги я търся! Винаги, когато мога, я изявявам... И в това намирам своето достойнство и своята свобода.

Бог, Дух, Душа - едно и също, в различна степен и проявление, но единосъщно...

И няма значение, търсейки, изявявайки - къде съм, в какъв период от живота съм и въобще нищо няма значение. Освен Душата! И всичко, свързано с духовния живот... Това е свято, и няма нищо общо с модата в момента. Модата, наречена "духовност" и "духовни практики"...

Това е преди всичко жажда, огън, неземен копнеж... И борба, когато е нужно.

"Бог е навсякъде", казват... Факт. Макар че не е лесно забелижимо понякога... Скрит е, дълбоко.

Дори в хората, които се карат...

Дори на места, където се случват трагедии...

Дори, където има война...

Или бедност... И прочие...

Защо? Как? Не зная. Само зная, че Духът изпълва Всичко.

Дори хората да Го гонят...

Той е по-високо, по-дълбоко, неуловим...

Освен чрез копнежа на Душата.