понеделник, 1 февруари 2016 г.

За Калин и счупеното време



Неотдавна се зачетох в една книга, чийто предговор, написан от автора, започва така:

„Немного книги могат да се похвалят с това, че са спасили човек. Но ето тази – „13 парчета от счупеното време”, спаси един. Мен.
Преди шест години бях затънал в една от най-дълбоките дупки на света. Алкохолът беше мой брат, депресията – моя сестра. Спях през деня. Нощем мислех за смъртта. И пиех.”

Авторът е Калин Терзийски, разбира се.
А той не е само писател... От тази книга става ясно, че той е чудесен и наистина талантлив художник. Но сам казва, че не смее да се представя като такъв „официално”. Даже и „писател” не е искал да го наричат. Всъщност е лекар. Нищо че сега не практикува. По призвание е и художник, и лекар, и писател. В този ред точно! Той е хронологичен ред в случая. От дете рисува. Работил е в психиатрия, по специалността си. И пише... И с трите дейности помага на хората. На който – както успее. Според случая...
Но той, както гласи клишето /а клишетата са верни в почти 100% от случаите – именно затова са станали клишета!/ е и раним, чувствителен човек. Душа, открита към света и хората... Затова навярно пие. Затова навярно изпада периодично в депресия, макар да е постигнал много в живота си. И когато това стане – неговото време (онова време, дето тече вътре в неговите вени и в неговото сърце) се счупва...
Така той, от време на време, е принуден да изживява счупването на своето време... Уви.
А аз се надявам най-искрено, че отново ще се появи книга, или пък изложба, която да го спаси от счупеното на парчета време. Дано!... Ако мога – ще помогна за това.







...Но какво е всъщност това счупено време?
Ще се опитам да обясня... Защото като творец, и - смея да твърдя - сродна душа на Калин, мога да го разбера до голяма степен. Отвътре...
Ето моето обяснение:
Тече си времето – например в пясъчен часовник. Тече и всичко е нормално. Керваните си вървят през пустинята на живота, кучетата си лаят, но човек успява да се справя с нещата (и със себе си!) и се чувства, общо взето, добре. Но понякога нещо се случва. Сякаш някой хвърля камък по часовника, и ето – пясъка в него се разсипва навсякъде... И човек започва да губи почва под краката си, сякаш затъва в подвижни пясъци... Знаете – коварно е! Или поне сте чували... Опитва се да върне пясъка в часовника, опитва се да поправи „счупеното време”, а също така да си стъпи на краката отново, но е трудно, до невъзможност понякога сякаш...
И единствения начин да се спаси човек е сам да изскочи от подвижните пясъци – с голямо усилие на волята /не коя да е, а Волята за Живот!/. И да си направи сам нов пясъчен часовник. Или пък такъв от камък – за да не закъсва човек по същия начин след време...
Много мога да ви говоря за времето. И за книгите /а тези на Калин не са малко!/. И за хората. Както и за художника/ лекаря/ писателя/ с една дума – Твореца и Човек – Калин Терзийски. Защото вече го познавам. Но ще оставя неговите творби сега да говорят за него. Мисля, че така е най-добре и най-честно. А той обича честните неща. Надявам се, че в следващите картини и редове ще усетите Душата му.
...Преди това само ще кажа още едно нещо – Калин и жената до него – Ивана, са едни от най-милите и сърдечни хора на света! Поне сред тези, които аз познавам... Винаги ще помня как посрещнаха и прегърнаха мен и съпруга ми в дома си през един така студен неделен ден, който всъщност не бе отдавна – 24 януари 2016 година. С такива хора наоколо е по-хубаво да се живее!...

~

...Ето и обещаните няколко „парчета от счупеното време” на Калин. Всъщност – капки кръв от сърцето му... 

*

ХЕРБАРИЗИРАНИЯТ ЧОВЕК

Той живее в книга
Хербаризиран между тридесет и втора
И тридесет и трета страница
А книгата е сложена на рафт
А рафтът се намира във мазе
Което е във стара къща...
Която е отдавна изоставена
И тъй като животът му не е
Безкрайно интересен и
Изпълнен с удоволствия
Човекът, който е хербаризиран
Се занимава с размишления
И четене на двете страници
Между които се намира.








*

ЧОВЕЧЕСТВОТО Е ЧОВЕК

Човечеството е човек
Който не знае
В началото е или във края
На своето скиталчество
Човечеството е човек:
Току що се е събудил и е станал
Кръвта все още го боли, главата му се мае
Седи уплашено и гледа:
Дали сега е неговото спазматично детство
Или пък странното му неразположение
Е тежкото, последно и накъсано
Задъхване
Което, ние знаем,
Задъхване преди Смъртта е

*






*

ДНЕСКА СТАНАХ РАНО

Господ е златотърсач
Търси във реката
Късове от злато
Или просто се навежда
Във ръката със решето?
Слага ситото на дъното
Чака го да се напълни
Ситото му е Светът!
Има нишки от стомана
Хиляди – кръстосани!
Важното от дребното разделят...
Днеска ситото на Господ е затлачено...
Станах рано тази сутрин
И помислих:
Няма ли да хване Господ
(Страшно е да се помисли!)
И да тръсне силно ситото
да изтърси гневно тинята?
Няма ли със тинята да падне
Във реката много злато?
Аз от тинята ли съм във ситото?
Или от златото?
И въобще...въобще...въобще
Страшно е да се помисли!
Господ злато ли издирва?

*





*

„Помислих си: Никой не знае какво е преживял някой друг в живота си. Само преживявалият си знае – колко пъти, как и защо е бил щастлив, нещастен, учуден, объркан или просто е гледал как тече уж невидимото време.”    
/”Имен ден за добрия човек”/






*



   

/чрез Емилия Истаткова/



*






2 коментара:

  1. Тези стихове от пост на Емилия Естаткова:

    Паднеш ли не се изправяй бързо поседи...

    Къде са публикувани официално?

    ОтговорИзтриване
  2. Това са думи на Калин - автограф е дал някому с това послание. Емилия Истаткова бе публикувала тази снимка, която и аз публикувах тук, в коментар под негов статус във Фейсбук. Затова написах, че чрез нея имам тази снимка. Вероятно е дал автограф на нея самата...

    ОтговорИзтриване