За Людмила Филипова и нейните ангели

"Където се раждат ангелите" - една красива приказка от Людмила Филипова

Може би не е точно приказка, но лично аз така я възприех.
На корицата на тази красива книга пише:

"Най-късият роман за най-дългата история на човеците"

 

Това подзаглавие, както и самото заглавие, ме заплениха веднага и аз си купих тази книга. Бях сигурна, че ще ми хареса - чиста интуиция. Да вметна - това е първата книга на Людмила, която си купувам, но съм чела интервюта с нея и отдавна я харесвам като човек. Вече и като писател!
Бях истински очарована от всичко в тази нейна книга - истинско бижу за всяка библиотека! Прочетох я на един дъх, по време на следобедния сън на сина ми... И наистина много ми хареса - и текста, и илюстрациите, и превода (на английски език заглавието е различно, но също така красиво: "The eye of the sky"), кориците, заглавията, всичко... Но най-вече идеята - гениална е, според мен! И си заслужава да я прочетат повече хора, включително и в чужбина. Според мен Людмила напълно заслужава литературната слава, която вече има, и е прекрасно, че продължава да твори по толкова свеж начин, без да почива "на старите лаври"...
Докато четях тази книга в очите ми грееше светлина! Защото идеята в нея е наистина много интересна и вдъхновяваща, а и аз обичам точно такива неща - на общочовешка тематика. Те са ми най-ценни, и мисля, че те могат да развълнуват всички... или поне най-много хора. Поне аз се вълнувам от тях със сигурност. :) И тези илюстрации... вълнуващо е да видиш как хубаво могат да се допълват различни творци, думи и образи... Заслужава си подобен текст да е придружен и с рисунки, защото всяко изкуство допринася за общото внушение накрая, и колкото повече изкуства, събрани в едно - толкова по-силно внушение. Стига, разбира се, всичко да е добре балансирано, както е тук. И самият изказ на Людмила е много красив - някак обран и пестелив, но изключително точен и въздействащ. Личи си, че е мислено и работено много върху текста, за да бъде "избистрен", ясен и чист. На места само загатващ, а не буквално описващ случващото се, но лесно разбираем. Полиран е като скъпоценен камък, наистина.

Този кратък роман всъщност не разказва за ангели, а за нас - хората. Но ние можем да бъдем ангели един за друг... Стига да успеем да видим себе си отстрани. Както е казал Бруно Фереро ("40 истории в пустинята") "Всички сме ангели с по едно крило, и можем да летим, единствено ако се прегърнем"...
Това важи с особена сила, когато почти нямаме надежда, а сякаш стоим на ръба на пропаст и всеки миг можем да паднем в нея и да намерим гибелта си... В такава трудна и отчайваща ситуация са всъщност героите в този роман, почти до Края. Който всъщност се оказва едно Ново (или не?) Начало...

Но за самата идея и история в книгата повече не бива да разказвам, за да не отнема от бъдещите читатели шанса сами да я разкрият пред себе си, прочитайки я.
Само ще цитирам - на асоциативен принцип - някои стари истини:

"Всичко ново е добре забравено старо." - римска мъдрост

"Вчера е история. Утре е мистерия. Днес е подарък." - Елеонор Рузвелт

Точно така е, и не бива да го забравяме.
А тази книга на Людмила Филипова е много ценна с това, че ни го напомня, и то по един наистина вълнуващ и красив начин.

Кристина,

21 юли 2013

За Калин Терзийски и за волята

За волята да бъдеш човек

"Никой не е станал добър човек случайно." Платон

Калин Терзийски пише така, че като го четеш – сякаш чуваш вътрешния си глас. От този особен и така ценен „сорт” писатели е. Това се дължи на пределна честност и откритост към другите, на пределно и смело себеразкриване. И като читател откриваш, че всъщност вътрешните ни светове не са чак толкова различни. 

Във всички негови текстове, които съм чела досега, прозира едно нещо. Един припев, ако мога така да се изразя. И посланието му е прекрасно.

То гласи следното:

Човек е такъв, какъвто избере да бъде. 

Човек е призван да се самоопредели. Призван от Бог или от Живота – все едно. Но е призван. И трябва да се отзове.

И няма нищо лошо в това човекът да каже: „Аз съм еди-какъв си”. Защото това не е някаква наглост, а е всъщност самоизграждане. Избор. Святата свободна воля на човека. Казваш какъв си или какъв искаш да бъдеш, и един ден ставаш точно такъв. И никакъв друг. 

При раждането си всеки един от нас е като бял лист. Няма нито една дума, и дори буква, написана по него. Чист лист, без никакви драсканици, грешки и провали. Все още. Но – „такъв е Животът”, както казват французите – мнозина пишат по листа впоследствие. Онези, с които общуваме, по един или друг начин. И все пак – какво ще бъде окончателното съдържание, качество и послание на изписания през Живота лист – това определя самият човек. Той има последната дума. Авторът на Себе Си.

Да пишеш (добре) е изкуство.

Да бъдеш човек – също.

А върховното, най-великото изкуство е да бъдеш добър човек. Независимо от всичко.

То е рожба на човешкия Дух и на силната Воля – негови баща и майка.

Калин Терзийски, смея да твърдя, владее и трите гореспоменати изкуства. Той е и прекрасен писател, и човек. Добър човек.

Това е.

Кристина Митева,   

април 2014

снимка: Петко Христов, 13 май 2014

За "РАЙ" на Радослав Гизгинджиев

За свързаността помежду ни, която е истинският "Рай"

През есента на 2012-та на книжния пазар се появи една необичайна книга. За пръв път чувах името на автора й - Радослав Гизгинджиев. Или Hemiceratoides hieroglyphica, т.е. "нощна пеперуда".
Начинът, по който книгата бе представена в store.bg - чрез трейлър, като за филм - наистина ме впечатли и си я поръчах. Зачетох я... И дни наред се събуждах и заспивах с мисълта за историите в нея. За начина, по който са разказани. Рядко биват писани и публикувани такива книги. Затова сега споделям с вас за тази - романа "Рай". Който наистина заслужава представянето и отзвука, които виждам, че получава... Толкова зряла творба от толкова млад автор! Удивително е...

Чрез тази книга са осъществени няколко много оригинални и необичайни идеи, една от които е начинът - много директен, откровен, но и съкровен в същото време - по който авторът й заговаря читателя. И неговото Сърце... Това е отношение най-вече на доверие към читателя, от което мисля, че могат да вземат пример много от нашите популярни съвременни писатели, защото само талантът не е достатъчен, за да стигнеш до сърцата на хората. Успехът на "Рай" го доказва.

В романа става дума за много неща, и все истински, от Живота на всеки от нас. Историите в "Рай" са като рани, отворени отново, за да бъдат почистени и по този начин - най-сетне излекувани...

Става дума за рая /или иначе казано щастието/, който вечно търсим и можем да изживеем само чрез другия (или другите), но не и сами.
За това, че когато го намерим и сме най-щастливи, пълноценни и завършени, ние, бидейки човешки същества в един така крехък свят, живеещи един крехък живот, можем само за един миг, заради едно погрешно решение, да го загубим и да потънем в най-дълбоката скръб и безизходица.
И тогава именно заставаме на ръба на пропастта, на Бездната, наречена човешко битие и човешка душа. И оттам отправяме най-отчаяния, но и най-дълбок и пълен с човешкото в нас поглед към света и към Другите.
Тогава не търсим вече Рая и Щастието, а просто целостта на Сърцето си... отново.
Както и възможността просто да продължим да живеем този живот, на този свят. Възможността просто да бъдем...
Това се случва най-често, когато загубим най-близкия си човек. Любимия... Внезапно, неочаквано, докато сме още млади и (уж) всичко ни предстои... Без никакво предупреждение и шанс за обратимост на хода на събитията. Един от най-древните сюжети за драма, за трагедия, на света...
Или пък губим някого след дълга болест, след дълга борба. Отново тежка, трудна загуба, макар и такава, за която уж сме били подготвени...
Тогава имаме нужда от мост, който да обедини някак този и онзи свят, когато ние сме тук, а онези, които най-много обичаме - там... Мост, по който да тръгнем, за да продължи да тупти сърцето ни, за да продължим напред - да живеем и да бъдем човешки същества... Някой трябва да построи този мост между двата свята. Някой трябва да ни помогне да съберем частите на сърцето си отново. И тази роля най-добре приляга на хората на изкуството. На истински призваните...

...За някои битието ни е обикновено и сиво, а за други - за онези, които гледат Живота с очите, видели вече Бездната - то е необикновено, магично и красиво. И няма ежедневни, безсмислени или случайни неща и действия. Всяко води до друго, което засяга другите, сред които живеем. Накратко - "ефектът на пеперудата". Този роман много виртуозно, и дори гениално, според мен, разказва за този ефект. Всъщност - построен е върху идеята за него.
В романа са загатнати или развити няколко теории (някои от тях в синхрон именно с очакването на настъпването на т.нар. Нова епоха през 2012-та), но изкуството отново доказва, че е по-добрия проводник за тях, отколкото сухото им философско изказване. Защото художественото слово не налага нищо, само те въвлича в своя собствен живот...

...Животът на всеки от нас е като една нишка. Тънка, сякаш може да се скъса всеки миг... Но нишките на хората се събират заедно и се преплитат в едно общо въже, което не може да се скъса. Защото сме свързани помежду си, дълбоко, мистично и несъзнателно, но неизбежно. И това прави отделните животи като части от един пъзел, от една мащабна, много голяма картина - нека я наречем божествена. Свързаността между хората, нашата свързаност - това е Рая. Той е в Любовта помежду ни, в надеждата, че тя ще пребъде и на онзи свят... И ние живеем в този Рай - когато обичаме.
Освен лична, имаме и обща съдба и карма. Живеем на няколко нива едновременно, присъстваме в няколко пласта и затова не всичките ни емоции и действия имат разумно и логично обяснение. Например можем понякога да плачем, заради наши си болки и рани, но понякога плачем с нечии чужди сълзи, заради чужди болки, зеещи от пресъхнали вече очи... Когато един от нас страда дълбоко и неутешимо, страдат и други. Защото както гласи една приказка - ние, хората, сме като самотни острови, които обаче са свързани винаги помежду си, дълбоко под повърхността...

В романа "Рай" има още много. Има дори призраци, има минало и настояще, има загатнато бъдеще, има ад и рай, има сълзи и мъдри, изстрадани мисли, но най-вече - красота. Красотата на отношенията между хората. На нишките, които ни свързват, видими и невидими... Красотата на съдбовността. И на пресечните точки с  непознатите хора... Красотата на душите и пеперудите, които ги символизират... Красота, топлота и светлина има в книгата. Защото има обич.
Да, тази книга е написана с много обич, с мъдрост и със светлата душа на една нощна пеперуда...

Предговорът пък - също блестящ - е дело на Стефан Кръстев.

С три думи - книгата си заслужава.

И читателите заслужават - такава книга и такова отношение.

Този роман ще остави трайна следа в литературното и културното ни пространство, защото е феномен. Впрочем това вече се случва.

Кристина

януари 2013

"РАЙ" в YouTube

За немия свят на Стефан Кръстев

Чуйте немия свят... 

Да си писател основно значи да имаш въображение - а това на автора на поредицата „Ням свят”, Стефан Кръстев, е сякаш безгранично. Във футуристичната приказка-легенда обаче то е подплатено с дълбоки прозрения, засягащи съвсем реални и познати на всички ни неща. Като например това: „Имаме си глас изглежда само, за да премълчаваме.”

Светът, роден от въображението му, е като пясъчен часовник, току-що обърнат наопаки. Той е много близо до митологията, но тази, която изгражда автора в „Ням свят” е огледална на познатата ни – тук небесата са място за адски мъки, а чрез раждането си в немия свят (всъщност „този свят”) душите правят първата крачка към спасението си, което се постига в Блажените равнини... Тук ангели и серафими няма, но затова пък има Скални вълци, Призрачни хора, Змейови дървета и Шепнещи въглища. Нашата реалност пък е само една от многото – един призрачен живот-отражение в кладенец, както и една легенда, в която малцина вярват – тази за Старо човечество. А немите хора са не само онези, които нямат глас, но най-вече онези, които нямат право на глас. Но затова пък костите им могат да говорят, след смъртта им... На тях именно авторът иска да даде глас, да ги изрази, или поне да ги опише, за да се знае, че ги има - каквато и да е причината за онемяването им. Самият той в битиен план се счита за един от тях – познавам го. Въпреки така богатия си речник, който виртуозно владее, като истински магьосник на Словото. Един от съвременните, родени в България. Без него, смея да твърдя, литературата ни би била по-бедна, макар да не е сред най-популярните имена днес.

Ако се потопите в неговия „Ням свят” не само ще станете „свидетели” на изключително живи образи и оригинални приключения, каквито никога не сте си представяли, но и със сигурност ще се замислите за някои важни „неща от живота” на всеки човек. Като например бихте ли искали бъдните поколения да могат да чуят и узнаят цялата ви история... 

Кристина Митева

април 2014

За книгите като подарък

Добре дошли в новия ми блог! :)

Преди няколко дни писателят Иво Топалов ме покани да напиша нещо за книгите. За книгите като подарък... Ето къде може да прочетете неговите  размисли по темата: www.ivotopalov.com 

А ето и моите:

Книгите са може би най-универсалният подарък, откакто съществуват и са достъпни за повечето хора.

Те са подходящи за всички възрасти. С книга може да зарадвате еднакво и малко дете, и млад човек, търсещ своя път в живота, както и възрастен човек, намиращ се близо до залеза на земните си дни. И всеки от тях би могъл да намери нещо ценно за себе си чрез книгата.

Вероятно магията на 30-те букви е че са „тухлички”, с които могат да се построят безброй светове, реални или измислени, и могат да се разкажат безброй истории – весели или тъжни, но обогатяващи четящия все с нещичко... Я с поука, я с размисъл, я със смях, я с утеха... И приятно прекарано време, в което няма стрес и болка, а чистото спокойствие на изучаването на света... чрез книги и чрез букви. Чрез писано слово.

„В началото бе Словото.”, твърди Библията.

Словото, от което тръгва общуването помежду ни, предаването на знания и на опит. Без него, на практика, човешкото общество не би било същото. И не би се развивало бързо.

Словото, заключено между кориците на книга... То може да се окаже решаващо за начина, по който някой възприема света или себе си. Може да се окаже най-чудесният (от „чудо”!) подарък, който някога сте направили някому... Е, има и изключения, разбира се, но те потвърждават правилото, знаете :)

Подарявала съм книги, по интуиция – „ето тази е подходяща за този човек, сега!” – и после съм получавала благодарност за стореното. Макар и след години... Човек трябва да е търпелив, когато борави с книги. Понякога те бавно биват писани, и бавно четени. Трябва да имаме търпение и към нашите близки, приятели и читателите въобще... Когато й дойде времето – книгата ще бъде прочетена. От онзи, на когото е подарена, или пък от някой друг. И алхимията ще има шанс да се случи отново... Алхимията между две съзнания – на писателя и на читателя. Едно от най-големите чудеса на света. И когато буквите се превърнат в злато, метафорично казано, в съзнанието на четящия – тогава времето и търпението си струват.

„Няма нищо по-силно от идея, чието време е дошло.”, пише Виктор Юго.

Спокойно можем да твърдим и че няма нищо по-силно от книга, чието време е дошло. Нали книгата е домът на идеите. Те се раждат в човешкото съзнание, но живеят и растат чрез споделянето им чрез книгите...