ПОКАНА ЗА ПРЕМИЕРА

Ако имате възможност - заповядайте! 

Предисторията на „Слънчогледите се прераждат в слънца”

Попаднах на нея или тя на мен, а може би и двамата на онова, от което духовните ни търсения имаха нужда, в началото на блог-манията в България, когато фразата „Блогвам, следователно съществувам” придобиваше популярност у нас. Тогава думите ни излизаха от прашните чекмеджета и с тях започвахме пътешествия, в които откривахме приятелство, любов, омраза, войни. Не само журналисти, писатели и поети, а всеки, който имаше нужда и онази твърде малко позната сила, която се нарича талант, смелост и сърце,  намираше свои читатели. Откровеността навлезе в масовата култура, интимният характер на личния дневник се промени, стана публичен. И тъй опознахме много нови ценности, човешки ценности, за каквито по принцип не се говори и каквито повечето притежаваме, но си мислим, че те са си за нас, не вълнуват никого, чужди са му, а те са си наша лична особеност. Блоговете разбиха тази масова заблуда. Най-вече искрените и чисти блогъри, които описваха какво им е и какво мислят, точно така, както го мислят, без да са роби на литературна форма или философска система, в стил, който би звучал наивистично, ако не беше най-удачния за времето, за новото предизвикателство - новата литературна форма – блог-публикациите. Онези, които имаха куража да бъдат себе си, които имаха харизмата с това да затрогват и да завладяват и които бяха достатъчно чисти, за да има нужда от тях търсещия и изстрадалия -  те направиха тази нова крачка в новата стилистика на интернет  литературата.

Една от тях е Кристина Митева. Създател на проекта: „Един от нас споделя”, тя е всъщност и първият от нас: Един, който сподели.

Споделяше възгледите и мечтите си, споделяше душевните си терзания и надеждите си. В детинско наивен маниер, твърде дълбоки неща, дори и за възрастен. На пръв поглед познат мироглед, всеобщ, но написаното от Кристина интригуваше и колкото повече я четяхме, толкова по-добре разбирахме колко още има за разбиране. Все неща, които може и да сме си помисляли, но бързо сме насочвали мисълта си в друга посока, считайки че всичко е ясно, че нищо повече няма да открием. Не е така, винаги има какво да се открие. Винаги има ново и никога няма ново. Нов е само начинът, по който изживяваме нещо и по който го интерпретираме.

Защо пиша толкова за блога на Кристина Митева и по-малко за книгата? Книгата ще я прочетете. Няма смисъл да обяснявам нещо, което обяснява. Есетата са в духа на онези блог-постинги, които тогава й спечелиха много читатели, с които хиляди живееха, обясняваха си живота, спореха. Настоящата книга е едно продължение на блога, преминаването му в нова форма – книгата. Като че ли най-значимото е пресято, с годините на съзряване на Кристина, с живота, с множеството й дейности, за да бъде интерпретирано и да достигне висотата на посланията, споделени тук.

Книгата е и с името на онзи първи неин блог: „Слънчогледите се прераждат в слънца” - тъй както онези нейни постинги се преродиха в книга, тъй както устремената натура се преражда в мечтите си.

Това е духовна книга, книга за най-широка читателска аудитория. Книга, която показва полезните неща за духа, които са заложени в основата на умението да живееш.

Оттук нататък - насладете се - Кристина Митева всичко е казала: ясно, разбираемо и затрогващо.

Стефан Кръстев, писател

~

Eдин вдъхновен, нежен и развълнуван текст е сътворила отново Криси. Аз знам нейната душа – доколкото може един човек да знае душата на друг. Знам какви сили я движат. Те са добри сили.

В континента на нейната светла душа, струва ми се, има и мъчителни територии; но къде ли ги няма. Тя е въодушевен пътешественик и минава и през тях – без страх. За да излезе пак на вечни поляни, където има и дъхави ягоди, и слънчеви петна, и радостен смисъл.

Аз не разбирам много от духовно и материално. Вечно мисля за това дали са едно или са две неща. Но когато мисля за Криси, аз все пак се сещам точно за духовното. И ми става приятно. На сърцето. 

Калин Терзийски, лекар и писател

~

Отзиви от читатели:

"Отдавна не бях чела толкова близки до моята душевност размисли. Дълбоки, като най-дълбокото място в един водоем. Многопластово и възвишено, към което всъщност е устремена със създаването си една душа.
Браво!!!"

~

 

Беше удоволствие да прочета тази книга. И втората книжка на Криси „Слънчогледите се прераждат в слънца“, както и първата "Планетата земя е тъжно синя" е вълнуваща поетична проза. Вдъхновена! Всяко есе е повод за размисъл. Затова не можах да ги прочета наведнъж. Как да не се замислиш над думи като: „Щастието идва винаги само. Когато човек е готов за него.“ Непрекъснато чуваме, че сме едно, че трябва да се усещаме като част от цяло, но Криси добавя: „... но значим за това цяло и свободен, със своя собствена воля и принос, а не малък и незначителен.“ А в друго есе „За своето място под Слънцето“ доразвива мислите си – че когато намерим безценното в себе си, дори това безценно да изглежда дребно умение, точно то ни гарантира мястото, където ще се чувстваме полезни, ценни и щастливи, защото това е нашето място и сме незаменими на него.
Впечатляващи са и отзивите за книги. Със своята чувствителност авторката улавя посланията и ни ги представя!
От стиховете също струи любов, мъдрост, усещане за вечност и безкрай и това ни извисява!
 

~

 

Една прекрасна книга с малко текст и много съдържание. Благодаря на Кристина за това, че толкова красиво описва всичко, което е освен в нейната и в моята глава. Препоръчвам с две ръце!

 

За Калин и счупеното време

Неотдавна се зачетох в една книга, чийто предговор, написан от автора, започва така:

„Немного книги могат да се похвалят с това, че са спасили човек. Но ето тази – „13 парчета от счупеното време”, спаси един. Мен.

Преди шест години бях затънал в една от най-дълбоките дупки на света. Алкохолът беше мой брат, депресията – моя сестра. Спях през деня. Нощем мислех за смъртта. И пиех.”

Авторът е Калин Терзийски, разбира се.

А той не е само писател... От тази книга става ясно, че той е чудесен и наистина талантлив художник. Но сам казва, че не смее да се представя като такъв „официално”. Даже и „писател” не е искал да го наричат. Всъщност е лекар. Нищо че сега не практикува. По призвание е и художник, и лекар, и писател. В този ред точно! Той е хронологичен ред в случая. От дете рисува. Работил е в психиатрия, по специалността си. И пише... И с трите дейности помага на хората. На който – както успее. Според случая...

Но той, както гласи клишето /а клишетата са верни в почти 100% от случаите – именно затова са станали клишета!/ е и раним, чувствителен човек. Душа, открита към света и хората... Затова навярно пие. Затова навярно изпада периодично в депресия, макар да е постигнал много в живота си. И когато това стане – неговото време (онова време, дето тече вътре в неговите вени и в неговото сърце) се счупва...

Така той, от време на време, е принуден да изживява счупването на своето време... Уви.

А аз се надявам най-искрено, че отново ще се появи книга, или пък изложба, която да го спаси от счупеното на парчета време. Дано!... Ако мога – ще помогна за това.

...Но какво е всъщност това счупено време?

Ще се опитам да обясня... Защото като творец, и - смея да твърдя - сродна душа на Калин, мога да го разбера до голяма степен. Отвътре...

Ето моето обяснение:

Тече си времето – например в пясъчен часовник. Тече и всичко е нормално. Керваните си вървят през пустинята на живота, кучетата си лаят, но човек успява да се справя с нещата (и със себе си!) и се чувства, общо взето, добре. Но понякога нещо се случва. Сякаш някой хвърля камък по часовника, и ето – пясъка в него се разсипва навсякъде... И човек започва да губи почва под краката си, сякаш затъва в подвижни пясъци... Знаете – коварно е! Или поне сте чували... Опитва се да върне пясъка в часовника, опитва се да поправи „счупеното време”, а също така да си стъпи на краката отново, но е трудно, до невъзможност понякога сякаш...

И единствения начин да се спаси човек е сам да изскочи от подвижните пясъци – с голямо усилие на волята /не коя да е, а Волята за Живот!/. И да си направи сам нов пясъчен часовник. Или пък такъв от камък – за да не закъсва човек по същия начин след време...

Много мога да ви говоря за времето. И за книгите /а тези на Калин не са малко!/. И за хората. Както и за художника/ лекаря/ писателя/ с една дума – Твореца и Човек – Калин Терзийски. Защото вече го познавам. Но ще оставя неговите творби сега да говорят за него. Мисля, че така е най-добре и най-честно. А той обича честните неща. Надявам се, че в следващите картини и редове ще усетите Душата му.

...Преди това само ще кажа още едно нещо – Калин и жената до него – Ивана, са едни от най-милите и сърдечни хора на света! Поне сред тези, които аз познавам... Винаги ще помня как посрещнаха и прегърнаха мен и съпруга ми в дома си през един така студен неделен ден, който всъщност не бе отдавна – 24 януари 2016 година. С такива хора наоколо е по-хубаво да се живее!...

~

...Ето и обещаните няколко „парчета от счупеното време” на Калин. Всъщност – капки кръв от сърцето му... 

*

ХЕРБАРИЗИРАНИЯТ ЧОВЕК

Той живее в книга
Хербаризиран между тридесет и втора
И тридесет и трета страница
А книгата е сложена на рафт
А рафтът се намира във мазе
Което е във стара къща...
Която е отдавна изоставена
И тъй като животът му не е
Безкрайно интересен и
Изпълнен с удоволствия
Човекът, който е хербаризиран
Се занимава с размишления
И четене на двете страници
Между които се намира.

*

ЧОВЕЧЕСТВОТО Е ЧОВЕК

Човечеството е човек
Който не знае
В началото е или във края
На своето скиталчество
Човечеството е човек:
Току що се е събудил и е станал
Кръвта все още го боли, главата му се мае
Седи уплашено и гледа:
Дали сега е неговото спазматично детство
Или пък странното му неразположение
Е тежкото, последно и накъсано
Задъхване
Което, ние знаем,
Задъхване преди Смъртта е

*

*

ДНЕСКА СТАНАХ РАНО

Господ е златотърсач
Търси във реката
Късове от злато
Или просто се навежда
Във ръката със решето?
Слага ситото на дъното
Чака го да се напълни
Ситото му е Светът!
Има нишки от стомана
Хиляди – кръстосани!
Важното от дребното разделят...
Днеска ситото на Господ е затлачено...
Станах рано тази сутрин
И помислих:
Няма ли да хване Господ
(Страшно е да се помисли!)
И да тръсне силно ситото
да изтърси гневно тинята?
Няма ли със тинята да падне
Във реката много злато?
Аз от тинята ли съм във ситото?
Или от златото?
И въобще...въобще...въобще
Страшно е да се помисли!
Господ злато ли издирва?

*

*

„Помислих си: Никой не знае какво е преживял някой друг в живота си. Само преживявалият си знае – колко пъти, как и защо е бил щастлив, нещастен, учуден, объркан или просто е гледал как тече уж невидимото време.”    

/”Имен ден за добрия човек”/

*

   

/чрез Емилия Истаткова/



*

За Тео Буковски и измеренията на страха

Страхът е нещо общочовешко. Страхове, по-малки или по-големи, съзнателни или не, овладяни или не, имаме всички ние. И нещо повече – страхът преминава през човешкия живот като тънка червена линия – от детския страх от тъмното до страха на възрастните от смъртта. Все един и същи страх всъщност – страхът от неизвестното. От онова, което не можем да видим и да опознаем. Но някак долавяме с някакво шесто свое сетиво или чувство, че все пак съществува. Всъщност ние, хората, сме свикнали да живеем със страховете си и считаме това за нормално. Малцина са онези щастливци, които със силата на духа си са успелида се измъкнат от здравата хватка на страха. Но има и хора, които, за жалост, „изтървават“ страховете си от контрола на съзнанието и започват да живеят в известна степен на лудост. В илюзорен свят-капан. Те започват да сънуват кошмари. И вече не знаем какво да очакваме от тях...

Такива хора са сред главните герои в книгите на Тео Буковски (псевдоним на добросъвестен лекар и много приятен човек) – „Убийства 4D“ и „Часът на кошмара: 4:50“, и двете с подзаглавие: „Измерения на страха“ (изд. „Весела Люцканова“).

Трябва да призная, че засега съм прочела само втората и затова мога да напиша отзив сега  предимно за нея. Но от прелистването на първата и след разговори с автора, имам основания да предположа, че двете книги всъщност доста си приличат и макар да могат да бъдат четени съвсем самостоятелно, те се и преливат една в друга. Те, също така, са писани и публикувани близо една до друга във времето.

Ще споделя с вас един цитат от книгата („Часът на кошмара: 4:50“), който ми е любим, за да добиете представа за нея:

„- Даниел, как изглежда един убиец?

Той дойде и се разположи срещу мен. Наведе се напред, така че усетих дъха му.

-        Има моята коса, моите устни и твоите очи. Излезе ли от тази стая, той става невидим, неразличим за хората.

-        Толкова ли е непоправимо страшно?

-        Повече...

Даниел спокойно се изправи и се приближи до прозореца.

...

На изпотеното стъкло нарисува нещо... Сърце.

-        Сърце на убиец. Нима е различно от сърцата на другите?

С показалеца си през средата спусна разделителна линия.

-        Две половини. Едната е твоята – добрата, а другата – моята, страшната.

После на кръст хоризонтално начерта втора линия. В горния ляв ъгъл сложи точка.

-        Лора, тук сте вие, свободните, целият свят е ваш. Ти познаваш този свят и другите го познават. Поетите го наричат сцена. А може би е арена за боеве. И много гладиатори ще умрат на нея. Величествено, под овациите на гладните за зрелища.

...

Третата точка постави в десния горен ъгъл на сърцето.

-        Тунел без изход. Дотам май стигнахме.

-        Не може да няма изход.

-        Не знаеш, а предполагаш. Защо не попиташ другите? Някой, който е влизал вътре.“

Да, това са книги, принадлежащи на криминалния жанр. Но са написани наистина интелигентно, с много мярка и поетични препратки – много от отделните глави, например, започват със стихове. И притежават особена мекота, неприсъща на криминалетата по принцип. Само на най-добрите... Мисля, че е защото са пронизани от човешката топлота и разбирането, което проявява авторът към хората. Има съчувствие в тях сякаш. Навярно, защото Тео (с истинско име – Анастас) е практикуващ лекар. Познавам го вече и разбрах, че е лекар и по призвание, не само по диплома. А отношението на лекарите (и лечителите) към хората винаги е по-дълбоко и специално от обичайното...

Надникнете в света, който ни предлага този автор на хартия - особено, ако обичате този жанр. Авторът е умел водач из дебрите на човешкото съзнание и подсъзнание, из сънищата и кошмарите, и води читателя из виртуален лабиринт от наистина неочаквани образи и обрати. Излизайки от него, човек винаги е научил нещо повече за другите хора, а и за самия себе си понякога. Освен това  може да се зарадва, че не живее в подобен сън. Може да се почувства дори щастлив и благодарен, че е свободен от кошмари.