Съзнателно или не. Доброволно или не...
Аз не мисля, че има от какво да се лекувам. Нося в сърцето си раните и Даровете, които получих по Пътя си... От хората, от други Души... Това е Живот, не е нещо, което подлежи на лечение. Вярвам в това. Моят опит, моят "багаж", моят кръст...
И знаете - всеки си има... Свой.
Въпросът е другаде - самата Земя, самата среда, в която живеем и сме потопени да не е болна, да оздравее, да се промени към по-добро, да се излекува в крайна сметка - не толкова отделните същества, които са на нея сега... При излекувана Земя - всяка Душа ще се излекува, от само себе си. От общата Честота... На Любов и Доброта. На Мир и Хармония... Но това е Божа работа, наистина - работа на Господ. Аз зная... Благословение насила не се дава и получава, всичко хубаво и смислено е Дар/ом/...
Та... Очаквам Бог да благослови Земята, това ми е молитвата към Него най-вече, сега. През 2025-та... За себе си нищо не искам, вече, наистина. Но за Живота тук, за детето си, за... Всички. И всичко...
*
Допускам, отдавна вече, че може да нося не човешка, а ангелска Душа... (Може пък да е човешка, превръщаща се в Ангелска...) Има някои признаци... Ако наистина е така - не мога да очаквам хората да ме разбират (напълно), повечето хора... Дори при добро желание... То е все едно малко дете да разбира по-голям човек, с друг опит, с по-дълъг Път, изминат вече, с друга Същност дори... Учителя - Беинса Дуно - казва, че Пътя на Ангелите и Този на Хората са различни - първият е Път на Любовта, а вторият - по-болезнен, труден, мъчителен, по-тесен - Пътят на Мъдростта. Не казвам аз това... Но мисля, че е Истина.
Аз... пожелах да бъда тук, по свое желание съм на Земята и пак мога да дойда, имам сякаш такова желание - тогава ще бъде съвсем различно, разбира се... Не че ми е най-любимото място във Вселената, но някак исках - и успях! - да прегърна Човечеството и Земята... С Душата си. Да ги разбера успях, да вникна... И желанието да помогна остана, дори се усили с времето...
Докато има страдание - ще има и Състрадание. И така е нормално, така е редно да бъде. В реда на нещата е...
Затова не искам да ми е леко, още повече сега. Само да мога да нося тежестта... Когато не мога - моля се на Господ да ми помага, само тогава... Само да ми помага да я нося, не да я махне от мене тежестта, тя е доброволна. Ако ще я маха - нека е от всички, от Човечеството, от Земята, тогава и аз се съгласявам на лекота, да ми е леко... Най-сетне... Един ден и това... ще стане. Вярвам.
Дотогава - аз вървя по Via Dolorosa, също като всички вас, и призовавам - да си носим кръстовете, с усмивка дори, с кротост, с благост, когато може... Ако някой падне под тежестта - да му помогнем да се изправи и пак да носи, да вървим заедно... Не да се крием, не да крием кръстовете в някой ъгъл, засрамени... Засрамени от какво? От страданието. Че то е "предписано" от Бог, за мен това е ясно. Свята истина...
Нека с достойнство го понасяме.
Да си помагаме... Вместо да се замеряме с камъни, дори само словесни...
Нека вдигаме счупените, ранените криле на другите Души... Така се става Човек! И Ангел също...
Само чистата Любов, от Душа към Душа лекува истински - да помним това!
И към дадено място също...
...
Заедно!... Това е Любовта за мене - ЗаЕдно.
А когато Бог реши, че няма нужда вече от Кръстове и всички уроци са научени и добре усвоени, и ще бъдат приложени...
Каква радост ще бъде тогава за всички! За всички свободни, освободени!... От тежестта...
Та - тук съм. Нося. По своя воля. Помагам... По своя Воля.
Заедно сме...
По Пътя...
Аз не съжалявам. В крайна сметка...
Пак бих... Пак Душата ми би прегърнала Човека, пак би тръгнала с Него по този трънлив Път...
Не се страхувам. Не искам лекота. Не и преди Бог да я дари.
Само да ни дава сили... И Мъдрост, и Любов. Само за тях се моля.
Това е "моята философия".
Благодаря на прочелите докрай.
* Фотография - Автопортрет
