За (светло)сенките и Неуморния Труд на Любовта...

Това, което помня като начало на Живота (земния) е, че съм във враждебна среда... По много начини и много причини. Нееднократно бе потвърждавано това - и в ранната младост също. Не мога да изтрия този спомен. Това ме промени, нарани... Направи ме по-нервен човек, напрегнат вътрешно, готов да се защити... Или да защитава някой друг! Другояче не мога... Все това "избива" на повърхността, сравнително лесно, сравнително често. (Може би Бог има нужда, сега, от мен такава именно - вървяща по Пътя на страданието и състраданието, най-вече. А дали съм го избрала аз, тоест моята Душа, някога - не зная...)

И разбрах, че каквото и да осъзнавам и да преодолявам - този спомен винаги ще хвърля сянка на моменти, емоционално, върху моя "възглед за Живота" (поне за земния), и той (моят възглед) не може да бъде изцяло светъл в този мой Живот, както ми се иска... понякога...

Дори примирението (с нещо такова) като че ли не е толкова лошо нещо. Реализъм е. До голяма степен... Така ми се струва, така мисля. Опитах много начини, измислях и сама други, нови, препоръчвах... четох много. Дори се преситих с това, до блокиране и объркване. Защото част от теориите и методите са противоречиви. Не всяка пасва, всеки от нас е различен, наистина... И различна е дълбочината - на личността, а и на раните. Накрая разбрах - сянката се връща... Не мога да я "изкореня". Може би няма "корен", не и сега, на този етап?...

И какво ми остава? (Наред с известната горчивина, която "тая" в себе си, не по свое желание, във всеки случай... Но защото е съдба. Сега.)

Остава ми едно нещо, което никак не е за подценяване и за което не намирам по-добри и подходящи думи от тези на Достоевски, казани по отношение на изграждането на семейството - "Неуморния труд на Любовта"...
Израз, който е всъщност подходящ за всяко градивно действие и желание, по-точно - копнеж по постигане на нещо ценно, на идеал... За изграждане на "кариера" или по-точно за изграждане на име на творец - също... На писател, на художник... На обществена личност също, каквото и да е - стига да е градивно...

И така. Остава ми - и преди, и сега -
да следвам Пътя на
Неуморния Труд на Любовта



И нека Бог го благослови! Моя труд или на който и да е друг, който желае да гради... И да успява - в името на Цялото, на Доброто развитие на нещата... 

БИБЛИОТЕРАПИЯ - нова книга, която открих тези дни и нов вид терапия !

 

"През целия ми живот книгите са моя опора.

...

Бях преживяла раздяла с приятели и загуби, които ми се струваха опустошителни. Връзки, които смятах за солидни и за цял живот, всъщност се бяха оказали крехки и временни. Това осъзнаване ми донесе яснота, но усещането за загуба беше всепоглъщащо и чудовищно. Оказах се обвита в плащеница от тъга и гняв, и вече нямах енергия да ги сдържам. Поезията ми помогна да проумея какво се случва.

...

Когато думите започват да се появяват на хартията пречистващо, започваме да оздравяваме. Терапията се случва в писането.

...

Чела съм стихове за приятелства, но и съм писала стихове.

...

Мъдростта на стиховете ме пренасяше през трудностите.

...

Дефиниция за Библиотерапия:

Терапия чрез изкуство, която стъпва на лечебната сила на разказите. Магията ѝ е в отношението, което се оформя между читател и текст, фикция или нефикция, поезия или есе, и отразяването на мислите, чувствата, наблюденията и уроците, които провокира написаното, чрез ежедневно водене на дневник (литературен дневник) или консултации."

Из книгата"Библиотерапия" на Биджал Шах / Bijal Shah 💜

Намерих я в малка книжарница до нас... Пак ще я цитирам, наистина ценна книга, препоръчвам 🍀 💙 🙏 📚

Честит празник, хубави почивни дни! 🍁 💛 🎼 ✨

hashtag

#books

hashtag

#writerslife

hashtag

#bibliotherapy

hashtag

#readers

hashtag

#awareness

***

www.booktherapy.io/pages/about-bijal

***

ЕДНА УСМИВКА...

За мен си остава Божие чудо, че мога да се усмихвам... (И все още косата ми не е изцяло побеляла...)
Зная, че нямате нужда от "поредната доза оплакване".
Затова се усмихвам.
Много се тревожа за хората. Цял Живот. Това е Истината.
(Моята... лична.)
Вярата ми в Бога някак не успява да надделее над тази тревога. По една или друга причина...
Душата ми си носи някакво тегло, отнякъде "донесено", през повечето време... поне досега. Цял Живот...
И все пак - не ми личи, обикновено... Невинаги.
А аз не крия...
Навярно Господ ми е дал - подобно на дарбата да пиша - и този дар - да успея да се усмихна. За другите. И за себе си...
Понякога.
Когато се случва е искрено.

Нямам какво да добавя освен своя снимка пак... като "доказателство". Случвало се е да изживея много горчивина, и се мъча да се освободя от нея... Не е най-добрият съветник на света. (Меко казано.)
Въпреки всичко - ето я усмивката... Жива. Като мен.
Дори понякога да ми е трудно да се съсредоточа върху нещата, за които мога да изпитам благодарност, от сърце и Душа, дори тогава - и всъщност винаги - едно "Обичам те" е Пътя към Дома... Обратно към Дома... За скитащата Душа. Търсеща все едно и също -
Вяра
Надежда
Любов
Едно "Обичам те" -
Остава като фар да свети. Трябва да остане!...
За да мога да продължа...

И това важи за толкова много от нас!
За МНОЗИНА...
Вече го зная със сигурност.

Господи, помилуй нас, хората.

ЗА ПИСАНЕТО... И СВЕТЛОТО (В НАС)...

Като дете си играех на редактор (на вестник или списание, в дома на баба и дядо), и от време на време пишех и през ваканцията... разни нещица... Не знаех още, че Думите ще станат мой... въздух. Мой хляб. И вода... Животворна.

Макар да са уморителни понякога... Но всъщност не са, когато зарядът им е добър, само в противен случай...

*

Писателите били застрашени от AI (изкуствения интелект и бурното му развитие напоследък) - www.focus-news.net/novini/Bylgaria/200-profesii-sa-zastrasheni-2651352

Но аз нямам притеснения... Винаги пиша и ще пиша от себе си, тоест от Душата си, и зная, че това, което мога да създам (напиша) не може да бъде повторено, има своята оригиналност, която се ражда... не зная къде, но зная, че я има. Със сигурност. И сърце има в написаното, а това е "твърде човешко". Зная, че може да има имитации, но те ще си останат винаги имитации, ако липсва Искрата. Изначалния Дух, който дава Живот и смисъл... А и Любов... Чрез думите и написаното също.

*

Тук държа няколко от книгите си, не мога (вече) да ги държа всичките в двете си ръце, не и в един кадър... А още колко имам в главата си! Очакващи да ги напиша... Невинаги е било така. Но сега е така...

Този миг на снимката е от вчерашния ден... Край София, а и навсякъде из България общо взето, имам(е) късмета да има поля със слънчогледи...

Наистина, голяма любов... Символика... Човек трудно може да обясни някои неща, с разума само. Сърцето говори само понякога... И то най-вече чрез символи. И чувства... Необясними. Но реални. И в случая е така...

В такова поле човек не може да мисли за Смъртта... Толкова наситено е на Слънце и светлина, на синева и простор... На лъчи и стебла, протягащи се сякаш нагоре, към Необятното синьо, но хранещи се от Майката Земя... Едновременно топло и небесно усещане. Уют за човешката душа...

Не само за моята... За всяка, чувстваща, мислеща и жадуваща Светлина...

*

Преди време помолих Калин Терзийски да нарисува такова поле за корица на моя книга и той нарисува, през юли, и тя стана факт... Прати ми снимка, прати ми отзив, един от няколко - за различни книги - и аз безкрайно му благодаря... Зная, в Душата си зная, че е добър. Човек. А ето какво написа той като отзив за онази моя втора книга - "Слънчогледите се прераждат в слънца" (трябва да я преиздам и нея, а и в аудио-вариант, но всичко с времето си...):

Аз знам нейната душа – доколкото може един човек да знае душата на друг. Знам какви сили я движат. Те са добри сили.

В континента на нейната светла душа, струва ми се, има и мъчителни територии; но къде ли ги няма. Тя е въодушевен пътешественик и минава и през тях – без страх. За да излезе пак на вечни поляни, където има и дъхави ягоди, и слънчеви петна, и радостен смисъл.

Аз не разбирам много от духовно и материално. Вечно мисля за това дали са едно или са две неща. Но когато мисля за Криси, аз все пак се сещам точно за духовното. И ми става приятно. На сърцето."

Какво да кажа още... Хубава неделя!

***

P.S.

"...и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве. Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат; но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат; защото там, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви.

Светило за тялото е окото. Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло..."

- думи на Иисус Христос

/като за неделя, ден Божи, слънчев ден/

Аз се опитвам да гледам с чисти очи света...

Понякога мога. Това е Душата... Нейните очи...

***

***

РЕКА, МУЗИКА, ДУША…

Истинската красота на Живота се разкрива само пред онези, които имат смелостта да приемат по най-чист начин болката и рисковете, скрити в него…

Когато сте най-тъжни и отчаяни – идете и седнете на брега на някоя река. Просто поседете край нея. Ако трябва – поплачете, мислете, гледайте я, слушайте я или спете край нея… Всяка река напомня и носи силата на Реката на Живота. А тя е символ. Един от вечните.

Реката притежава тиха мъдрост, с която нашепва на Душата, отишла при нея, притихнала край нея в тъгата си, че всичко на този свят отминава… Че само Животът е вечен и остава. Душата е като река, а реката – като музика, а всички те заедно – като Живота.

Текат. Променят се. И все пак остават неизменни в същността си.

И са вечни…

Реката и Музиката могат да утешат най-добре Душата, защото говорят на един език с нея. Език без думи. Езикът, на който говори и самият Живот. И самият Творец. Това е все един и същи език, общ за всички тях.

Когато реката на Живота заговори на човешката душа, тя ѝ нашепва вечната мъдрост – онази, която е във, но и извън времето.

Това е мъдростта на Живота, мъдростта на Бога – защото Бог е Живот.

Това е мъдростта, която казва на нараненото сърце и на наранената душа:

„Зная, че те боли сега – поспи тук, почини си, близо до мен, аз ще те успокоя като майчина песен с моя вечен ромон, а после ти ще имаш отново сили и ще станеш, ще се изправиш и ще вървиш през Живота, защото друг избор душата няма, освен да е жива и да приема, и да се учи от всички радости и скърби, които отминават… но аз – мъдростта – оставам. Животът остава. И сигурно дори, щом се съвземеш, ти ще се учудиш – откъде взех сили отново да Живея? Ще забравиш мен, реката на Живота, и моята вечна песен, моята музика-утеха (малцина помнят), но това няма значение… Запомни само едно – ако отново имаш нужда от лек за някоя мъчителна болка или пък дилема – не търси другаде, а ела при мен отново… Аз съм винаги тук, за теб. И за всички… Аз съм като Майка за Душите.”

И ти ще станеш и ще си тръгнеш, сякаш споделил болката си с някого. Сякаш сам Бог те е утешил. Сякаш си забравил част от мъката си и нейното бреме – сякаш реката на Живота е Лета, реката на забравата… И сякаш си взел нови сили – от вечната мъдрост на реката. Защото в Душите ни често се прегръщат и преливат като в неделимо цяло радост и тъга, спомени и забрава, смърт и нов Живот… Във вечен кръговрат. Като кръговрата на водата. И само мъдростта знае това. И го помни. И ни разказва за него с гласа на реките… Реките на Живота…

ЗА ИЗКУСТВОТО И ЧОВЕКА-ВСЕЛЕНА...

 ЧОВЕКЪТ - ВСЕЛЕНА, затворена в кожа, кости, мозък, сърце, очи и прочие... Заключена.

Иди я отключи! Само с думите... Само с Изкуството!... Науката помага на Живота, но Изкуството помага на Душата. 

"Това, което човек наистина притежава, е това, което е в него. Което е извън него би трябвало да няма значение.
*
Животът подражава на изкуството много повече, отколкото изкуството - на живота.
*
Стремежът към красотата е една по-възвишена форма на стремеж към живот... Тайната на живота е в изкуството."

- Оскар Уайлд

***
"Мен обаче не ме вълнуват хуманитарни планове и идеи, та да мисля, че мога всекиму да правя добро; но не се срамувам да призная (макар и добре да знам, че думата "хуманност" не се ползва с добро име), че винаги съм чувствал и ще чувствам потребност да обичам някое човешко същество. И то предпочитам - защо, сам не зная - някое нещастно или стъпкано с крак, или изоставено същество.
Едно време се грижих цели шест седмици или два месеца за един ужасно обгорял миньор; цяла зима делих храната си с един старец и какво ли още не, а сега Сиен. Ала и до днес не мисля, че постъпвам налудничаво или лошо, намирам, че то е нещо естествено и в реда на нещата, и не мога да проумея как повечето хора могат да бъдат тъй бездушни един към друг...
*
...Разсъждавам горе-долу така: резултатът трябва да бъде някакво дело, а не абстрактна идея. Само тогава според мен принципите са добри и струват нещо - когато се изявяват в дела. За мен е важно човек да разсъждава и да се старае да бъде добросъвестен, защото това определя до голяма степен способността му да твори и обединява всичките му дела в едно цяло...
Както и да е, да се препираш с приказки, ми се вижда празна работа. Всеки, който държи на делото, трябва да се стреми да създаде нещо в своя малък кръг или да помага за осъществяването му...
*
В ателието сега е тъй тихо и спокойно, късно е вече, навън е буря и вали, това прави тишината вътре още по-дълбока.
Колко ми се иска, братко, да си при мен в този спокоен час, колко неща бих могъл да ти покажа!
*
Творческата сила не може да се сдържа, това, което чувствам, трябва да излезе на бял свят."

- Винсент ван Гог

***
"Творчеството - основното начало на всяко изкуство - представлява цялостно, органично свойство на човешката природа... То е тъй присъщо на човека като разума, като всичките му нравствени качества и дори като двете му ръце, двата му крака, като стомаха. То е неотделимо от човека и образува с него едно цяло.
*
Истинското изкуство се отличава по това, че винаги е съвременно, насъщно-полезно.
*
Душата винаги таи повече, отколкото може да се изрази с думи, багри или звукове."

- Достоевски

*

www.artrenewal.org/artworks/vincent-van-gogh/summer-evening-wheatfield-with-setting-sun/93460