АВТОПОРТРЕТ. ИСТИНСКИ.

КРАТКО, ЯСНО, ТОЧНО, ИСКРЕНО И ЛИЧНО...

Представям си - понякога - че съм на разпит... И трябва да отговоря кратко и ясно. Дори за най-важните неща в Живота си... Не както пиша по принцип - с повече обяснения... И така, ето - един мой автопортрет:

/Впрочем, вярвам, че чрез това, което обичаме - най-добре можем да опишем себе си! Най-точно, най-вярно, най-красиво.../

- Имена - Кристина Йорданова (вече, по документи), публикувам под рожденото си име - Кристина Митева (а баща ми се казваше Трифон, мир на Душата му)

- CandySays - нещо като псевдоним, добавен към името ми - идва от една песен - https://www.youtube.com/watch?v=STyvAfkFjg8

- Години - 43, понастоящем

- Рождена дата и място - 4.12.1981, София, България; около 11:45 ч.

- Брак и дете/деца? - 1 брак и 1 дете - Васил се нарича човекът до мен, а детето ни - Любомир (светло дете, с дарби, целеустремен, ученолюбив, красив... Скорпион)

- Професия (работа)? - завърших Културология (с отличие), бях библиотекар (в УНСС), за кратко и в Министерство на културата работих, и на други места, откакто съм майка - съм и Писател

- Кога разбра, че си писател - реших, че мога да бъда и че по призвание съм именно това (наред с това, че съм Майка) - на около 33-годишна възраст, тоест преди 10 години, когато излезе от печат първата ми книга и започнах да се срещам с хората като с публика, с читатели... Прегръщам ги, винаги.

- Имаш ли други занимания? - да, проекти, 1 от тях е най-добре развит и най-отдавна - http://www.oneofusshares.com/ - "Един от нас споделя" (синът ми беше бебе, когато започнах това начинание... и детето ме вдъхнови, и някои други "детайли")

- Основните теми за теб? - Творческото начало у човека, Бога, Любовта, Смъртта, Общочовешкото, Раздялата, Загубата, Новия живот, Обновлението, Връщането на Вярата, на Живота, на Всичко... Красотата също.

- Поезия или проза? - Пиша по-добре проза, все пак, мисля. Поетична проза, така я наричат... 

- Общи книги с други автори? - Да, една, поне засега. С Николай Владимиров - поет по Душа и сърце - "Ангелски сняг" се нарича стихосбирката ни...

- Любими неща за теб? - Много... Много! Нека изброя някои:

Възглавниците, чашите, жилетките и шаловете, слънчогледите, маковете, тополите, върбите, полята, планини в далечината, пътищата, красотата на децата, а и на възрастните понякога; топлите човешки взаимоотношения, като прегръдката... Вечерите, залезите, утрините, начинът, по който слънцето огрява листата и тревите по изгрев и по залез... Шума на реките обичам, и на вятъра в листата на дърветата... Музиката! Сградите... Прозорците... Цветовете... Космосът... Ученето за Него... Свещените книги. Библията. Бога... Учителя... И още много, още много...

- Кое ти причинява голяма тъга, скръб? - Твърде много неща, но едно основно, като лайтмотив - неспокойствието да си отделна Личност, самотно същество, "затворено" в себе си сякаш, изолирано... За човешката природа важи, днешната, като цяло, сякаш... Обичам да се чувствам част от Мрежа. Истински. Посредник... Проводник... Нито повече, нито по-малко от някой друг, а сред Равни... С Любов. Тя ни свързва... Грижата. Животът. Еднаквите или твърде сходни и подобни Изпитания, пред които се изправяме... Сами или заедно. Има нещо красиво в това да си отделен Човек, Личност, но има и голяма болка... Тя уморява. С времето... Стремя се да се чувствам така, сякаш имам гръб - и гръбнак - в някои други същества, Души - и мога да се опра на тях, и те на мен, съответно. Това ми дава покой. Преражда се така сякаш Душата, Духа ми... Или си спомня... Началото.

- Любими творци? - Достоевски, Ван Гог, Алис ин Чейнс, Депеш Мод и още много...

- Любими филми? - Например "Аз съм Сам" (с Шон Пен и Мишел Пфайфър), "Изкуствен интелект" на Спилбърг, и някои други...

- Любими книги? - "Изворът на Доброто" (от Учителя Беинса Дуно - Петър Дънов), "Престъпление и наказание", "Размисли", събрани съчинения - Достоевски, приказките на Оскар Уайлд, "Малкият принц" на Екзюпери, книгите на Халил Джубран, и още, и още...

- Зависимости? - Да, вече към кафето и социалните мрежи... Преди имах и малко към никотина. Сега не пуша, не мога. Но обичам мириса на тютюн...

- Алкохол, наркотици? - Не. Не мога... Но имах 4-годишна връзка с наркозависим. Беше доста трудно... Изпитание. Поредно... Той ме обичаше... Не знам точно защо. И аз го обикнах... Но връзката, така или иначе, не просъществува. Много интелигентен човек, впрочем... И добър, мил... някак грижовен. Сред приятелите ми тук е, сега, но не смея да се обадя по телефона... Отдавна вече...

- Страхуваш ли се от Смъртта? - Да. Откакто съм майка... Изглежда (отстрани, на земно ниво) наистина много мъчително и самотно "занимание"... Както бе казал Мъдрецът. А аз се опитвам да избегна Самотата... Понякога успявам. Слава Богу!

- Кога и как успя? - Чрез Раждането на детето ми и Любовта.

- Връщаш ли се в спомените си, назад във времето? - Да, за съжаление. Напоследък отново... Искам да гледам повече напред, имам толкова много идеи! Времето не ми стига... сякаш....

- Имаш нужда от още Време, от още Живот? - Да. Определено. Сега да. (Въпреки умората...)

Но... ако това Време ще значи Страдание за някой друг - мога да мина и без него... Имам склонност към Саможертва.

Мисля (и) за Другите...

Обичам.

Споделих. И днес... Това не е всичко, разбира се, но... Не е малко. Нали?

Здраве и повече радост ви желая! И успехи... за Душата!...

Ваша и своя:

Кристина

19 юни 2025,

гр. София

P.S. А снимката е от Варна... 2018-та, септември.

Казват, че имам красива усмивка, затова я добавям тук...

За настроение.

Търся ДУШАТА...

 През Детство, Младост и Старост (който я изживее и нея), винаги...

Приятели, напоследък отново казвам отдавна премълчавани истини.

Макар да са малко особени, странни, но виждам, че са разбирани от хората, явно не са (съвсем) лични, и затова споделям още...

Сигурно не всички, но някои хора усещат в детството и в младостта си, че може да са подценявани, заради "новата" външна обвивка, плътта, и другите да не виждат и търсят Душата в тях... Мъдростта в тях... А тя е там!

Затова ми се е искало понякога да загубя младостта си, да не съм в нейните владения вече... Да не гледат на мен просто като на жена.

Както - при много неприятни, травмиращи гледки, ми се е искало да нямам зрение...

Същото и за слуха...

Дори ми се е искало да имам видим белег там, където е имало рана и много ме е боляло, или някакъв, който да показва, че съм станала майка... А нямам външни белези... Само в Душата си.....

После, след време, осъзнах, че няма значение млад или стар си, глух, ням и сляп, или с всички сетива, или дори жив или мъртъв, тоест в Другия свят. Решаващо важно си остава неизменно едно - Душата да е с тебе, да се бориш за нея, за нейната видимост и изява, ако е нужно...

Човек може да направи това! Аз го правя, от години...

Винаги я търся! Винаги, когато мога, я изявявам... И в това намирам своето достойнство и своята свобода.

Бог, Дух, Душа - едно и също, в различна степен и проявление, но единосъщно...

И няма значение, търсейки, изявявайки - къде съм, в какъв период от живота съм и въобще нищо няма значение. Освен Душата! И всичко, свързано с духовния живот... Това е свято, и няма нищо общо с модата в момента. Модата, наречена "духовност" и "духовни практики"...

Това е преди всичко жажда, огън, неземен копнеж... И борба, когато е нужно.

"Бог е навсякъде", казват... Факт. Макар че не е лесно забелижимо понякога... Скрит е, дълбоко.

Дори в хората, които се карат...

Дори на места, където се случват трагедии...

Дори, където има война...

Или бедност... И прочие...

Защо? Как? Не зная. Само зная, че Духът изпълва Всичко.

Дори хората да Го гонят...

Той е по-високо, по-дълбоко, неуловим...

Освен чрез копнежа на Душата.

ВАЖНИТЕ НЕЩА, КОИТО НАУЧИХ В ЖИВОТА СИ...

Животът ми все пак е красив... И смислен!...

Когато бях в болница, преди години, и след това излязох от нея, научих какво е да се нахраниш наистина, оценявайки дори една "обикновена" зеленчукова супа, придружена от малко топъл хляб...

Когато страдах, дълбоко и потресаващо, и излязох от това състояние (нееднократно при това), научих, че наистина след зимата идва пролет, след сълзите - радост, и след отчаянието - нова надежда... А след самотата - заедност.  (Това са неизменни неща, Божии закони... Поне за чистите (или пречистените) сърца и Души важат...)

Когато, неволно, подценявах някого, и към мен на свой ред някой се отнесе по същия начин - дори само в мислите си - разбрах, че не е правилно. Не е добре да чувстваш нещо към другите, което е "просто така", съвсем недоказано... Те имат своя Път, както и аз - Моя, и всеки Път е свещен. 

Когато казвах или пишех добри думи на някого, когато се опитвах да помогна, дори да нямах много, и после срещах същото отношение - разбрах, научих истински колко безценно е да си добър... "Просто така"... И как се връщат нещата към тебе - и добро, и зло!... Винаги. Винаги... Дори след време...

Когато студът смразяваше костите ми, и в буквален, и в преносен смисъл (доколкото и Душата има свои "кости", поне матефорично казано) - научих как цени човек топлината след това... Слънчевия лъч, който сгрява... И тялото, но и Душата!... Една прегръдка и усмивка какво значат, и една добра дума - в труден момент или период!...

Когато - поне веднъж - бродих с приятели посред юли месец, в обедна жега, из поля, нейде из България, недалеч от Искъра - разбрах колко безценно е дори едно-единствено дърво, което да ти дари своята сянка и прохлада! Край водата, край реката... И ако го нямаше... Жаждата щеше да стане убийствена. Без почивка под зелени листа... 

Когато родих, разбрах колко мъки са нужни за един-единствен човешки Живот, колко постоянни грижи...
Научих какво значи да трепери над детето си родител...
Разбрах колко безценен е дори "малкия" Живот!... Но е Живот...
И Бог се грижи и за него... Понякога - чрез тебе!...

Когато прочетох писма и дневници на Творци, които обичам, разбрах, че трябва да бъда смела, по-смела, отколкото бях (човек се свива в себе си след страдания, понякога е неизбежно това)... За да се случи Нещо истинско, каквото и да е!...
И последвах "съвета" им, неволно даден... Но безкрайно важен, поне за мен! И се почувствах, сякаш сме част от една Общност, макар отвъд Живота и Смъртта... Душевно, духом. Разбрах - аз принадлежа...

Когато чувствах самота, разбрах, че можеш да си пееш... Сам на себе си... И нещата изведнъж, магически, се променят... Поне за малко! А малкото е много, понякога...

Когато си спомня и се замисля над това, че заспивах и не се страхувах дали ще се събудя - разбрах - това е да си млад човек... Невинен, безстрашен, по някакъв начин... Недокоснат още от Света... И от земния Живот, който е така лесно раним...

Когато силни чувства, най-различни, изгаряха сякаш Душата ми - разбрах, че те са като Огън, нужни, но трябва да се внимава с тях... Гориво за Живот, но понякога опасно... Научих с времето, почувствах това - че разумът е като прохладна вода, сравнен с тях... Помага, като чаша вода на жаден в горещ летен ден или пък в лятна нощ...

Научих как цениш Дома, след като си се чувствал бездомен...

Но и разбрах, че рано или късно трябва да напуснеш всяко място и нямаме "вечен дом" тук... На този свят...

Научих, че когато можеш да обичаш - не можеш да обичаш само една Душа, някак невъзможно е!... Но можеш да си верен, и това е красиво... 

Научих и че когато си искрен, и същевременно с добро, чисто сърце - това винаги е от полза за Другите...

...

Когато се подготвях за Живота, не знаех, че ще трябва - когато се осъзная като Човек - да се подготвя и за Смъртта...
Но те така си вървят заедно, тук и сега, "ръка за ръка"...
Не знаех, че ще е толкова трудно... Мисълта...
Но разбрах, че когато наистина не можеш повече - сякаш със смазана от тревоги (за другите и за себе си) Душа - можеш наистина да се "предадеш" на Божията воля и да ти е по-леко занапред... Вече да не мислиш толкова... Опасностите остават, но ти си друг/а/, отвътре. А това има значение, при това голямо, истинско, променя се "Играта"...


***
Ще последва сигурно продължение... С изводи - душевни - за Живота въобще... До писане/четене!...

МЕТАМОРФОЗИ / СЕГА ЖИВЕЯ, ЗА ДА МИСЛЯ И ПИША...

Хиперфокус. Вчера попаднах на тази дума, спомената бе в статия на тема: дефицит на вниманието и хиперактивност. Заради себе си, не заради детето си хвърлих око на статията... Защото проявявам напоследък някои симптоми. Но това не е страшно, и не, няма да пия лекарства пак (макар че биха ми предписали навярно, ако се оплача на лекар), просто се замислих - и по тази тема...

Всъщност, когато човек има т.нар. "хиперфокус", или "фикс идея" може да се каже също, струва ми се - значи, че е погълнат много от едно нещо, съсредоточен е в Едно и е трудно да се "разсейва" с други, тоест върши всичко останало, което изисква човешкият живот (а той изисква много!) с нежелание...

Човек не си избира тези неща. Почти нищо не избира човек... В крайна сметка така се оказва. Душата работи чрез мозъка и сърцето, чрез ума (мислите) и чувствата, и така съзнанието контролира и насочва нашия живот, самите нас, доколкото може и в каквато посока прецени.
И прави периодично промени, корекции "на курса"...

Промяната е неизбежна.
Гледам снимки от миналото понякога. (Имам си архиви, поне за момента, като много от нас.) И от далечното, и от близкото...
Всеки от нас се променя много през годините. Един път излъчваме едно (особено очите, погледа, лицето, позата на тялото), друг път - съвсем друго, трети път - съвсем трето...

И тъгуваме, понякога. Защото се привързваме - съвсем по човешки, съвсем нормално - към свои близки Души, с които през част от Времето вървим заедно по Пътя (винаги само през част от Времето, никога през Цялото време! Колкото и да копнеем за това, понякога...), към свой образ, който харесваме, "тук и сега" и не искаме да се променя(ме)...

Но Колелото на Живота (и на Смъртта) постоянно ни заставя да търпим, дори да търсим сами промени, разруха дори и ново съзидание, несъзнателна (подсъзнателна или свръхсъзнателна) програма е това в нас, в Човека въобще.

И нямаме избор пред това. Няма измъкване... От промените.

Трябва да сме смели. Силни. Борбени... Смиряващи се... Всичко! Всичко се изисква от един човек! Противоречиви понякога неща. А е "притиснат" Човека и от мисълта за смъртта, нерядко... Своята и на ближните...

Всичко това, наред с болките, които може да изпитат Душата и тялото - аз го виждам, чувствам и зная, още от дете. И изпитвам дълбоко, пределно искрено, голямо Състрадание към хората, към Човека, към човечеството въобще...
А състраданието е и Любов, прегръдка, разбиране... Дълбоко разбиране. Съ-чувстване...

И се чувствам като дете или Душа, която стои пред една Врата. Затворена. Или заключена.
И очаквам. С много упоритост, търпение, воля... да се открехне Вратата, да разбера нещо (повече), което би помогнало на хората, би ги лекувало от (общо)човешката драма, би ги направило по-добри... Послание. Смисъл. Състояние... Думи! Трябва и мога, и се усъвършенствам през годините в това да го изразя с Думи, когато го съзра с Душата си...

Имало е време - отблъскваха ме думите. Несъвършено средство... Голямо усилие изисква. Да се съсредоточиш, да изразиш възможно най-точно, най-добре чувството и/или мисълта си, или чувствата и мислите, защото са няколко обикновено, много понякога... И да те разберат. Добре. Точно. Както трябва... Да няма конфликти. Да не си самотен. "Заключен" в съзнанието си, без истинска връзка... Без телепатия. Без... душевно общуване.

Накрая ме привлякоха Думите. "Ластикът" се върна обратно, махалото се залюля и в тази посока и аз сега неуморно Търся, живея, за да Търся и да Намирам точните думи, за точното послание, за посланията, които спасяват или биха спасили... И това ми е по-важно от всичко. ! По-важно от тялото, от здравето, от прегръдката с детето или с любимия човек дори, по-важно от пари, известност, интервюта, от пътувания, от подреждане и уют у дома, от всичко.... Защото те зове това, което има най-много нужда от Теб, някак. И мястото, където има най-много нужда от Теб. Сега...

Хиперфокус. Детето ми бе за мен това, преди. И това имаше смисъл. Винаги има определен, различен Смисъл. 
Сега е друго. Отново...
Ние не си избираме сами. Промените идват... Сами.
Желани или не... Етапи от Живота. Метаморфози.
Няма как, няма друг начин...
И да тъгуваме, и да сме щастливи, и да страдаме дълбоко, и да сме безразлични, и да сме уплашени - Колелото на Живота не спира да се върти...
Тук и Отвъд.
Мисля, че онази Врата, за която споменах, крие нещо, което е Отвъд. Стремя се да узная нещо повече за Него, за всички ни е важно, зная... Рано или късно... Да разбираме повече.
Да виждаме повече...

ДА ЖИВЕЕМ ПОВЕЧЕ...

Това са сутрешните ми размисли днес.
Благословен човек съм, че мога да ги напиша и споделя.
Има пречки понякога, най-различни, и могат да останат заключени в съзнанието... Някой път мои мисли и чувства са оставали така "заключени".
Радвам се, че сега - с риск от "хиперфокус" върху това - мога да споделям много неща, да пиша, да мисля...
И това да дава плодове. Надявам се искрено - добри, красиви и нужни Плодове...

Всъщност ненужен плод няма.



* Снимката не е нова, от двора на манастира "Света Троица", край село Мърчаево, южната страна на Витоша...

фотография - моят мил Васил (Йорданов) или детето ни - Любомир...  

НЯКОЙ ДЕН...

 НЯКОЙ ДЕН

Някой ден ще бъдем

напълно свободни

от мисълта за смъртта,

напълно живи,

завинаги влюбени,

безсмъртни вестители на Любовта...

И този ден,

повярвай, като мен,

този ден не е

чак толкова далече...

Дори е може би - не днес,

но утре,

ако не утре,

то скоро, скоро...

Толкова скоро,

колкото е едно мигване

на окото на Бога,

око на Вечността,

която търси в нас

своя Образ и подобие,

за да заспи спокойно,

в късен час,

след като отразила се е

обратно към Него

Любовта,

божествена

и вечна...

Тъй вечна,

както е капката роса

(или нечия сълза,

родена от Душа)

всяко красиво утро,

на тази

и на всяка друга

Земя.

(* снимката е "уловила" миг, случил се преди 10-на години тъкмо, в Западния парк на София )

РАЗКАЯНИЕ, СЪСТРАДАНИЕ, ЛЮБОВ /ново стихотворение/

Разкаяние е първото ми име.

Не помня кога ми го дадоха,

нито кой...

Само помня, че болеше,

като разкъсване от вълк, отвътре,

като вой...

Разкаяние се казвам - от глава до пети,

плюс Душа...

Състрадание е второто ми име.

Него аз си го дадох.

Започнах да чувствам и мисля -

тъй, сякаш съм на мястото на Другите,

и никога това чувство не предадох,

дори да не ми личи - аз съм за Задругата*,

защото със самота - по човешки - "преядох"...

Любов е третото ми име.

Тя е необятна, като на Бога Сърцето,

като поля, звезди, долини,

и на реката на Живота - дефилето... **

Любов се казвам - от глава до пети,

плюс Душа...

Една от тези, които спасяват Света.

В едно - Земя и Небеса...

9.03.2025

Аз

* Задруга - славянска родова община

** Дефиле - планински проход, пролом (едно от значенията на думата)

(Снимката ми е отдавна правена, преди 20 години...)