вторник, 22 ноември 2016 г.

ИЗБРАНИ МОИ МИСЛИ





Човек се чувства цялостен, когато душата му е сита.

~

Красотата може да трае само миг на този свят, но душата може да я помни цяла вечност.


~


Най-доброто отношение към нещо е отношението като към нещо свято.









Човек е и толкова голям, колкото са били големи раните, които е надживял...


~


За живите, като за мъртвите - или добро, или нищо!


~


Един буден човек, стремящ се към съзнателен и съзидателен живот, е същество, протегнало ръце към Безкрая...








Слънчогледите се прераждат в Слънца.
С тази мисъл имам предвид старата истина, че каквото наблюдаваме най-много, към каквото е насочено вниманието ни през повечето време – в него се превръщаме един ден. И посланието й е - нека бъдем мъдри, подобно на цветята, и нека следваме нещо истинско, красиво и велико, както слънчогледите следват Слънцето... 

~


Той я гледаше през илюминатора- нашата пра-майка, синята прелестна планета Земя, побрала в себе си, като в кутийка за скъпоценности, безкрая на човешките емоции и ум, радост и тъга, щастие и мъка, униние и скука дори... Побрала в себе си този уникален и безценен дар – Живота, в така разнообразните му проявления... И изглеждаше така безнадеждно самотна след черната бездна на Космоса, която я обграждаше отвсякъде.
В очите му тя изглеждаше като едно безценно съкровище, което сякаш бе забравено или изоставено сред студения вакуумен безкрай от незнаен собственик... Или от своя Създател... Приличаше му на някакво красиво бижу, украсяващо “ревера” на Вселената... Или пък на пеперуда, забодена с невидима карфица върху кадифения Безкрай, за да го краси... И опознава.

/откъс от „Планетата Земя е тъжно-синя”/


~
Има едно общо нещо между хората и вещите. И едните, и другите трябва да тежат на мястото си и да бъдат полезни. На своето си място под Слънцето. Иначе са изгубени. Дори и да знаеш къде са...

~

Животът не ни е даден, за да го слагаме в рамка. И то отрано. Просто го живей и следвай сърцето си, пък рамката сама ще се сложи накрая, така да се каже. Като види цялата картина завършена...







Човек е най-силен, когато има нещо хубаво да даде от себе си, осъзнава това и има волята да го направи. Тогава утрешния ден значи: "имам нещо да дам..." и като всяка сутрин се събуждаш с тази мисъл, все имаш чувството, че животът ти на този свят ще е хубав... Само не се страхувай от живота. Никога не се страхувай от живота...

~

Човек винаги има какво да даде, стига да има желание и сърце за това. Дори и най-бедния и изпадналия в беда сред нас, пак има нещичко, което може да даде на другите... Дори и само да е време и внимание, или една усмивка... Хората повече мислят какво да получат, а то е Божа работа. Трябва да мислим за онова, което можем да дадем от себе си – само то е наша работа...

~

Вярата е като врата, през която от една малка и тъмна стаичка, подобна на затвор, прекрачваш в истинския, светъл и широк свят - без граници, с безброй възможности и един безкраен хоризонт напред...







Никога не гледайте някой друг отгоре или отдолу... Не се поставяйте или чувствайте по-ниско или по-високо. Когато нещо ви смущава - погледнете другите, право в очите, като напълно равни, и е много вероятно да усетите и да разберете и самите вие... Човек е простил истински, не когато си мисли, че всичко, което му се случва е за негово добро,  а когато - поглеждайки в очите, в душата на другия - може да си каже: "...Разбирам те. И ти си човек, като мен, и затова и ти грешиш... Не с моите, а със своите грешки, заради своите си преживявания, мисли и причини..."

~

Музиката на Живота.
Чува я чистото човешко сърце, когато е притихнало...


/от разказа „Музиката на живота”/

~

Колкото по-дълбоко дълбае скръбта в душата ви, толкова повече радост може да вмести тя”, е казал Халил Джубран. Мисля, че е прав. Иначе не би имало смисъл. И кой знае - може би вече е достатъчно издълбана от скръб душата на човечеството. Много от болките и бедите си ги причиняваме сами, един на друг, или дори на себе си, и ако престанем да живеем така може би някой ден, докато все още има Земя и на нея човечество, Слънцето ще изгрее и ще види, че тя е пак „Синята планета”, но вече без да е оцветена така от сълзите на хората, а само от синьото на океаните... 
(от моя предговор към първата ми книга)


Кристина Митева





снимки: личен архив


Няма коментари:

Публикуване на коментар