четвъртък, 6 октомври 2016 г.

КАКВО Е ДА БЪДЕШ ПИСАТЕЛ

 
 
 
От дете сякаш повече наблюдаваш, отколкото участваш в живота. Не че не участваш в него, но виждаш и себе си отстрани, както виждаш и другите хора. 
 
От дете все нещо четеш и все нещо драскаш по белия лист. По тетрадки, тефтери, бележници... И хората наоколо ти се чудят – какво толкова те занимава, че все си вглъбен/а/? И как така не ти е по-интересен светът наоколо? Живият свят! „Нашият” свят. 
 
Те не могат да видят, че и той ти е интересен, но виждаш и други светове. Не знаят, че можеш да хвърляш мостове между световете, както и да правиш невидимите – видими. За тях – за хората. Но един ден може би ще разберат. Ако имаш късмета, приживе или дори посмъртно, да се четат творбите ти от много хора. У нас и по света... Защото си имал/а/ какво да кажеш. Защото другите светове, които не са точно измислени от теб, а просто видени и „преведени” на човешки език, според възможностите ти, са не по-малко интересни от света, видим за всички. Дори са по-очарователни от него често пъти. 
 
Хората не знаят, че понякога, когато заспиваш, в ума ти идват най-чистите идеи и най-ясните мисли. Ей така – просто пристигат, оформени като от съвършен скулптор. Като от ангел... И ако не станеш да ги запишеш – на сутринта няма да можеш да си ги спомниш. Не и такива, каквито са били – съвършени. Хората вечер гледат да си починат от деня или да отидат на някое развлечение. Пускат телевизора, четат нещо, говорят си, смеят се, пеят, танцуват и прочие... Понякога – и ти правиш същото. Но когато те връхлетят като буря много идеи, когато започнат в ума ти да се раждат и роят твърде много думи и образи – стараеш се да не ядеш много, за да остане будна мисълта ти и след вечеря сядаш да пишеш. Защото нощта е тиха, шумовете на света се отлагат за малко – за другия ден, и ти можеш да чуеш по-добре себе си. Можеш да се вглъбиш и да чуеш, да видиш онези светове и образи, които чакат да ги извадиш от... някакво общо поле и съзнание, където просто съществуват, не точно живи, но не и измислени от теб. И чакат да ги направиш видими за всички, които ще прочетат някой ден редовете и страниците ти. Поне онези, които успееш да публикуваш и да видят бял свят. Докато си жив/а/ или когато вече те няма... 
 
Повечето хора мечтаят да отидат някъде, да видят това или онова интересно място по света, а ти мечтаеш световете, които ти си посетил/а/ - или по-точно те са те посетили – да видят бял свят. Тоест публикуване в книга и читатели. Заради тази мечта можеш да стоиш у дома, повече от другите... Нали бродиш между световете – как ще ти е скучно тогава, макар и физически да си между четири стени? 
 
Хората обичат да общуват с други (приятни) хора. Ти също. Но всъщност имаш цяла компания в душата си. Можеш с години да не опишеш някой герой от бъдеща (евентуално) книга, но той да остане с теб, в твоето съзнание... Веднъж щом се е появил там. И после обяснявай защо все пишеш нещо по белия лист, като знаеш, че с това човек не може да си изкарва хляба или да издържа семейство... „Музикант къща не храни.” Общо взето – важи и за писателите. Но не знаят, че имаш дълг към тези герои, които идват в съзнанието ти... Невидим обет. А си човек, който държи на думата си. Те затова идват точно при тебе... Защото по-добре от другите знаеш и чувстваш какво значат думите и как могат да убиват или да раждат нов живот... 
 
И ако някой ден се случи така, че срещнеш някой от героите си нейде по широкия свят – сигурна съм, че няма да се учудиш. Само ще те изпълни благоговение... Защото винаги си знаел/а/, че не са съвсем измислени от тебе... Някъде там са и ти си тяхното спасение. 
 
Тяхната памет. 
 
Паметта на човечеството. 
 
Или поне част от нея. 
 
Защото ти си писател. 
 
Нито повече, нито по-малко. 
 

P.S. Благодарна съм за чувствителността си към думите, независимо от болката, която ми е причинила през годините, както и за това, че съм от онези, при които идват образите, световете... За да ги направя видими за другите хора.
 
 
Кристина Митева,
5 октомври 2016,
София 


Няма коментари:

Публикуване на коментар