На човешкия фронт нещо ново?...

Мисля си...  Колко трудно се ражда нещо ново в човека и в света наоколо, нещо ценно, което си струва усилията... И колко несигурност има, когато човек стои на мисловен, а и емоционален кръстопът и трябва да вземе трудно решение... В крайна сметка, това, което удържа живота, когато стане трудно, е едно, най-вече - чувството за дълг. И любовта. Казвам едно, а уж са две, но за мен нещата стоят така - Душата чувства дълг, защото и когато изпитва (и) любов.

Аз сякаш избрах този път - навярно още преди да се родя - да ми е трудно, понякога твърде трудно - вътрешно. Да браня и укрепвам някак своята душевност, по детски - деликатност и ранимост, чувствителност и съчувствие към другите... Виждам нещата в душата си единни, обективно, защото душата принадлежи на единен свят, в който не избираш постоянно това или онова, или на чия страна да застанеш. Не се налага... Всичко е едно. И е безвремие. А тук е точно обратното. И всеки, който избере да живее на този свят с Душа - избира (по-) трудния път.
Вярвам в това.
!
Има помощници, Слава Богу, но има и нападки, има борба... Дилеми... Периодично.

За мен е дълг земният живот. Затова не се предавам. Това е, което ми дава сили... Още повече - като майка...
Дългът е нещо безценно, наистина. В него няма кръстопът. Поне там... Когато си принуден да се справиш и няма къде да отидеш и как да измениш на това - просто се изправяш след всяка беда и дилема, дори да е (много) трудно, и продължаваш... До безкрай, сякаш...

Хубав ден, лек да е! 

* Изображението много ми хареса, от интернет е... Ако видя име на автор/художник - ще го добавя... Златна е понякога есента... Но само при слънце. То дава златото... Светлината, която позлатява... Нека се позлатят и Душите... Някак. След всички усилия...