Моят син, Любчо /Любомир/ сам направи тази торта за почерпка за своя празник - 19 ноември! По рецепта, видяна в YouTube :) Желая му от все сърце - Здраве, Радост, Успехи за Душата и в Света, Добри приятели, Красиви моменти и Сбъднати Мечти!!!... Бог да го закриля, както и всички деца!
***
***
ТАКА НИ СЪЗДАДЕ, НАЛИ?
Така ни създаде, Боже, нали? - Не от пръст или кал, но от пастелни мечти, и понякога надежда плаха, че новият ден няма да позволи Животът да се превърне в прах...
В тъмнината на нощта вечно гори най-малката свещ, дълбоко в сърцето, тя не е восъчна вещ, а най-трудната за разгадаване тайна - как Душата живее истински дори и в плътта крайна...
Любовта, където пристан си направи или по-точно избере, там никнат само най-красиви и уханни плодове, и там Душата иска да бъде - сега и вовеки, и зная - Бог този неин копнеж никога не би отрекъл.
Ето, ражда се нова зора, и там - по новата пътека ще тръгна бавно, бавно, но сигурно към вечността... Но никога сама, а с някого - ръка за ръка, защото само така има смисъл да пристигне някъде въобще човешката Душа.
Книгите на Петя Петрова са
изпълнени с искрена обич към децата, а и към ролята на родителите, и на
прародителите дори в живота на растящото в домовете ни бъдещо поколение, което
Утре ще „кове“ своя ден, своята съдба, а и съдбата на света.
Всички ние сме брънки от веригата
на човечеството, но особено много – от тази на нашия собствен род. И Петя
напомня – красиво и талантливо – за тази свързаност в общо цяло! Историите,
които тя разказва са наистина увлекателно четиво, дори за възрастен човек,
който е останал по детски любопитен към живота и към собственото си развитие. Героите
са близки до всеки от нас, можем да разпознаем в тях частици от себе си, макар
да са деца на прага на зрелостта – около дванадесетгодишни.
В разказите си Петя напомня за
наистина важните неща в Живота. Като това да умеем да се извиним и да поправим
грешката си; да не се страхуваме да опитваме нови неща и да грешим, докато се
усъвършенстваме; да вярваме в себе си и в другите, и най-вече в Доброто, което
ни свързва; да не забравяме да „броим“ и добрите неща в деня си, не само
случките, които са ни донесли негативна емоция… Да помним и Доброто! Да го
ценим и предаваме нататък… Защото това ни прави не само добри хора, но и ни
кара да израстваме като души, като личности, като… частици от Цялото! И можем
Заедно да го направим по-добро!
В обърканите и смутни времена, в
които живеем и в които децата ни израстват – наистина има нужда от книги като
тези на Петя Петрова, създател на издателство „Израстване“. Сърдечно и
най-искрено ги препоръчвам!
Неотдавна преведох едно прекрасно интервю на български, отново за "Един от нас споделя", и там видях този цитат:
"Корените на знанието са горчиви, но плодовете му са сладки."
Мисля си... Същото, дори с по-голяма сила, важи за Добротата... В повечето случаи. Наистина! Поне така показва моят личен опит, и това, което зная за другите...
И нека го напиша:
Корените на добротата са горчиви, но плодовете ѝ са сладки.
!
Горчивината е в страданието, което често пъти се случва да е почвата, от която израства Дървото на Добротата в човек, така да го наречем... А плодовете... за тях е ясно. Няма какви други да са, освен прекрасни. Винаги...
...
Едно от интервютата, които ще бъдат част от новата книга, е с Guerassim Dichliev, от Свиленград, прекрасен човек и творец...
Споделям откъс от негов отговор, защото наистина чувствам близки и сродни неговите думи... Често ми се случва това, впрочем, докато чета интервютата, които ми дават тези така различни (уж) хора...
В същността си сме толкова подобни... И с така сходни стремежи... А и страхове... Борби... Едно и също - в различни форми и "дрехи" облечено.
Ето това, което исках да цитирам от интервюто на Герасим:
"Но знаете ли… Всеки един от тези прекрасни моменти е свързан и с нещо трудно… Нещо, с което е трябвало да свиквам, като същевременно съм бил в почти еуфорично състояние на духа… Така, например, когато заминах за Париж бях толкова щастлив, че осъществявам една мечта, но същевременно такава мъка ме налегна в автобуса, излизайки от България… Сякаш радост и тъга са нашата същност… Да… Казват, че страхът е в началото на всичко… Но веднага след него ни връхлитат тези две чувства… Радост и тъга…"
Чувствата ми се промениха във времето, откакто започнах този свой проект, който май наистина се оказа Делото на Живота ми...
В началото чувствах голямо вълнение, когато четях интервю, току-що получено, защото осъзнавах, че това е доверие към мен и към смисъла на Споделянето, към смисъла на самите въпроси, които написах и зададох... на всички... И това ме трогваше до сълзи понякога, четейки първите интервюта... Първите отговори на универсалните ми въпроси...
А сега... 10 години по-късно... различно е. По-скоро с една топла усмивка ги чета и събирам. Като бисери, като малки съкровища, като перли за огърлица... "Огърлицата" от човешки споделяния и опит... И ги пазя. И ги ценя. И преди, и сега...
Мога да направя това сравнение - в началото се вълнувах подобно на човек, който поставя основите на къща, има предчувствия, планове, мечти, енергия... Но и притеснение може би - поне малко - кое как ще стане, дали...
А сега се радвам като човек, който вижда къщата завършена... Успешно. И само красиви щрихи, детайли и нови богатства вече спокойно може да събира и подрежда из къщата... И все да е хубаво. И гледките през прозорците са красиви... Към широки хоризонти са... Чувствам чистотата на цялото начинание и красотата, която се роди впоследствие на чистото намерение.
Това е. Накратко казано. Благодаря, че прочетохте!
До нови срещи, при редовете...
P.S. Нека завърша тази публикация с отговора на Герасим на моя въпрос: "Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?"
Той отговаря така красиво:
"Че съм безпрецедентен мечтател.
И дори да е казано, че не трябва да се мисли много – нито за това, което е било, нито за това, което ще дойде, а да се живее в сегашно време (и аз се стремя да спазвам това правило)… Човек не може без мечти. Те не са задължения, които непременно трябва да достигнем. Не! Те са звездите за мореплавателя, непрестанно си променят положението, яркостта, цвета… Но продължават да го водят. А е ясно, че той никога няма да ги стигне. Но пък ще ги следва, цял живот!"
Частици от Мъдростта на Хората споделям... Чрез ЕДИН ОТ НАС Споделя родени на бял свят... Вече 10 години!... P.S. Това е втората книга с интервюта от проекта, 5 години след първата... С различна концепция и визия! И преди, и сега ценя публикуването на хартия! Впрочем исках името ми да е с по-малки букви от заглавието на книгата, и по-долу, но... в интерес на истината - издателите настояха така да бъде! Благодаря им за уважението към мен и моята 10-годишна работа по проекта...
Мило дете, ако можех да върна Времето назад и да те прегърна... Да бъда някой, който е до теб... Да ти кажа, че те обичам. Да те уверя, че всичко ще бъде наред... Тези думи копнееше да чуеш... толкова дълги години...
Понеже не мога, сега ще ти напиша тези редове. Няма значение къде ги пиша, важното е, че са в душата ми... В душата ти...
Ако можех да ти спестя страданията, през които ще преминеш... бих! Без колебание. Бих ги спестила на всеки, особено на едно дете... Бих изтрила твоите сълзи, бих оставила на лицето ти само усмивката... Тя е красива, защото е от душа.
Днес искам да ти кажа това - всички сме тук, за да се учим. За да намерим Пътя обратно към Дома... Не се страхувай, че ще се изгубиш... Помня как се страхуваше... Да, ще минеш през мрак, гъст и тъмен, непрогледен чак... Но ще се справиш. Да, ще се справиш!
Ще откриеш мисията на Живота си.
Ще имаш дете...
Ще има кой да те обича!...
Ще се сбъдват мечтите ти! Дори да се налага да очакваш понякога дълго тяхното сбъдване...
Някои неща на този свят не стават по най-лесния начин. Но важното е да помниш какво те доведе в Света... Да пазиш Душата си!...
Прегръщам те... не през разстояния, а през Времето...
Нека с мастило ярко напиша - не на надгробна плоча,
а на видно място в света:
"Ангелските сърца
водят битки само в името на Живота,
и са безсмъртни само в името на Любовта.
И тъмното превръщат в белота
в своите камери сърдечни.
И стават вечни."
11.02.2023 г.
гр. София,
написано от /или чрез/ мен
* Memento mori е популярен израз, на латински език, който означава: "Помни, че си смъртен"; понякога той върви заедно с израза: Memento vivere - "Не забравяй да живееш", а Memento amor означава "Помни Любовта"
С радост споделям, че мой нов разказ /който има и продължение!/, бе публикуван в сайта на издателство LitDeSign преди броени дни - ето тук можете да го прочетете:
Написах и първата си пиеса /кратка!/, наречена "Слепота", по покана на писателката и моя прекрасна приятелка Диана Маркова!
Споделям и няколко снимки от фотосесия, осъществена през декември 2022:
с моя Любчо, на 11 години сега...
Щастлива Нова Година ви пожелаваме!
***
И накрая споделя страниците с моя поезия, преведена /от английски/ на бенгалски език от приятел от Индия! Публикувани са в сборник със съвременна българска поезия, в който фигурират имена на силни поети! За мен е чест присъствието ми в него...
Чудиш ли се как да живееш, по всички закони и правила? За щастие и за още време копнееш, луташ се в умора, а Животът започва едва...
Бог дава и Бог взима, и отново щастието ти връща, когато най-малко очакваш това! Връща го на твоята Душа...
Деца сме за Него, а това е древна игра. Можем да я наречем Живот, и Танц, и Песен, и душата учи тайните ноти, учи древните правила...
Нима можеш да се откажеш? Това е най-древната и най-красивата игра. Душа и Бог, чедо и Отца, с разпилени парченца от Себе Си из Вселените, не само на тази Земя...
Играй я докрай, Той няма да те остави просто така. Тънката пъпна връв към Него пази – никога не я режи – тя е зрението на твоята Душа. Без нея се изгубваш в света...