АНГЕЛСКИ ИСТОРИИ И РАЗМИСЛИ (първа част) или: Аз, Ангелът...

 

Дълго е за четене, предупреждавам, но съдържа важни неща 

Известно време мислих дали трябва да споделя по този начин или ще наруша някое правило... Все пак реших да пиша. Това е моята трета, мисля, публична изповед, която подхващам. Може би не бива, не зная... Все пак - ще опитам. Дано сполуча. Предишните пъти изповедите ми имаха въздействие върху някои хора, вярвам, че и сега могат да имат. Целта е една - по-добро Разбиране. Вътрешният свят е красива, но трудна за споделяне Вселена, особено понякога. Но е важно да говорим за нея. Вярвам в това. И то възможно най-искрено. Този път пиша в няколко части, няма как да успея наведнъж, твърде дълга е историята, а не искам да пропусна нещо важно... Просто е от значение за хората и за мен, и мисля, че е дошло време някой да поднесе нещата точно така, както ще го направя сега.

Едно важно уточнение в Началото - аз не зная дали наистина съм Ангел (от уважение пиша думата с главна буква) и не твърдя това, но имам сериозно подозрение. Заради множество съвпадения. "Детайли", но достатъчно значими (поне за мен). Вдъхновение сега специално имам, заради покупката (интуитивна) и четенето на "За невидимите светове" на Учителя Петър Дънов, чието слово много обикнах. Много е красиво, дълбоко и истинно, душата ми казва...

И така:

"И ангелите, толкова Възвишени същества, скърбят. Те имат Любов в себе си, но пак скърбят. Аз още не съм ви говорил за тяхната скръб, да знаете какво значи скръб. Тя се различава от тази на човека. Ангелът скърби, когато пропусне момента да направи едно микроскопическо добро."

Учителя казва още (цитирам някои неща по памет, да не търся из книгата постоянно) - ангелът обикновено слиза при някоя закъсала душа, за да й помогне. Въплъщава се или се вселява и се опитва да води тази душа обратно към Светлината. Човечеството, казва Петър Дънов, е нямало да бъде на това ниво, на което е сега, като постижения, наука и изкуство, като благородни хора и мисли, които все пак се срещат, ако не слизаха ангели тук, на Земята. Те се жертват за хората, но и опознават техния живот - всичко това е по тяхна собствена воля, от Любов. Въплътили са се досега поне милион, не са малко сред хората... Някои остават по-дълго. Изпожениха се, така казва Учителя за ангелите тук, усмихнах се на това 

 И да се оженят, главната им задача е работата за човечеството, заради нея са тук. И те го помнят. (И аз го помня...) И минават тук през големи противоречия и страдания, винаги.

Но да се върна в Началото на историята.

Раждам се като второ дете в семейството. При закъсала душа. Това е баща ми. Той има благородно сърце, но в желанието си за справедливост, в болката, която е понесъл, е станал жертва на гнева и депресията, като много други. Започнал е да губи Светлината. Усещам душата му, настроенията му, дори виждам как бесове го посещават понякога, привлича ги със силните си чувства, с мислите и настроенията си... И не само той е закъсал, а мнозина покрай него. Заради борбата между Доброто и Злото в този свят, заради отчаянието и умората на човешките души и умове, които често забелязвам около себе си. До 25-та си година срещам все изпаднали, наистина нещастни хора, макар интелигентни, много интелигентни дори. Но губят Светлината, отчаяни са, наистина. Някои - явно, други - скрито. Аз искам да им помогна. Трудно ми е обаче. Отделят ме от родителите ми и брат ми, просто за удобство, при баба и дядо, но те нямат толкова нужда от мен. Сякаш никой няма. Започвам да страдам истински, още като дете. Стартът ми не е добър. Отказвам да се храня, тоест ям съвсем малко. В депресия изпадам и аз. Започвам да губя Смисъла и Светлината. По-късно си давам сметка, че душата ми сама си е избрала докрай да изпадне в човешкия свят, да разбере изцяло какво е човешко нещастие и страдание, да ги разбере отвътре. Да ги изживее. Затова нямам защити. Избрала съм да нямам. Тежко става обаче, много тежко на моменти... Не помня откъде идвам. Мисля за смъртта. Не зная къде ще отида обаче. Липсва ми Любов... Безусловна, истинска, Вечна. Като в някои книги и филми на хората... Вярвам в нея. Зная, че я има. Имам нужда от нея, за да живея. Тя е моят въздух, моята най-естествена среда...

С годините нещата се задълбочават. Започвам да греша, по човешки. Допускайки грешки, започвам много да виня себе си, зная, че не е излишно човек да е строг към своето поведение - от него зависи много. Каквото и да казват... В себе си имам някои отговори, и не следвам противоречивите съвети, които хората дават. Зная, че се опитват да се ориентират в Живота и те, не съдя никого, но следвам сърцето си. Само него имам, сред всичко около мен, което е понякога забрава, притискане до стената и болка. И гняв понякога. Разбирам и това човешко чувство. Всички някак ги опознавам, но някои - много за кратко и се разделям с тях. Не са за мен...

Ставам на 17. Душата ми се събужда напълно в моето съзнание или идва изцяло при мен тогава. "Прожектират" ми човешките пътища, престъпления, битки и страдания, вътрешни и външни - като че ме включват към паметта на човечеството. Чувствам, че умирам вътрешно, твърде много е всичко това за мен. Чувствам, че душата ми е надценила себе си и няма сили да понесе това изпитание, което си е избрала... В пълно съзнание съм, но губя свяст вътрешно, чувствам се между два свята, и че почти отивам Отвъд, повече съм там сякаш... А по това време моите връстници мисля за съвсем други неща. За другия пол, за влюбвания, за раздели, за бъдещето, за това какво още да учат, каква кариера да имат, каква работа... Аз чувствам, че моята работа е вътрешна и невидима, и става непосилна за мен. За душата ми. Момичето, което прави кафе в училище (вече съм в последния клас и пия първите си кафета там, при нея) ми дава касетка. На Dead Can Dance. Пускам си я вкъщи, около рождения ми ден е май този случай. На една песен, наречена "Sacrifice", тоест "Саможертва", гласът (ангелски!) на жената води душата ми до дъното на страданията, по-ниско не мога да си представя, че може да се отиде... Чувствам се вътрешно като на дъното на Тихия океан, в най-дълбоката част, с хиляди тонове вода и напрежение над мен, изцяло в Дълбокото, без въздух почти, само с болка... Плача, докато слушам песента, сълзите сами текат - по лицето, по дрехите и ръцете ми... Тогава Бог идва при мен, за съвсем кратко, но това, което успявам да разбера от Срещата ни е това, че Той е през цялото време с Нас, с хора и ангели, страда с Нас и ни помага, и е наистина Баща на всички (и на всичко)... Това е. Това е посланието за мен, за моята душа, в онова състояние тъкмо. Друго няма...

Хрумва ми веднъж, в подобен мъчителен момент (не бе един) да предложа на Бог "сделка" - да престане да съществува Душата ми (не просто да умра, но да е Завинаги, без следа да оставя повече никъде, без Нищо нататък, поне за мен...), но да спре цялата болка, която виждах и чувствах, че има на Земята, да започне Нов Живот, макар без мен. Това бе спонтанна готовност за Христова саможертва. Почти веднага разбрах, че няма такъв сценарий и такава възможност въобще. Разбрах, че Божият промисъл е друг. И за хората, и за ангелите, за Душите въобще... Не изключва Страданието, но изключва Смъртта - поне тази на Душата. Примирих се. Ще трябва да продължа нататък... Ще трябва болката да продължи. Страхувам се обаче дали ще мога да помогна, както мечтая...

Зная, без никой да ми казва, че най-важното нещо и първото условие за (нормален, хубав) Живот е Чистотата. Мисля си за това... Още съм на 18. Отивайки на училище виждам порнографски списания по сергиите, виждам използвани спринцовки от наркомани тук-там, виждам крайно измъчени или изгубили Пътя си души. Навсякъде, постоянно... И в болниците също. А по план, според Учителя Петър Дънов, не е трябвало да има болници на Земята. Но ги има сега, и още как! И са толкова много! И са безброй страдащите... И ужасно липсва чистота в онези дни от края на двадесети век - вътрешна, външна...

"За ангелите няма по-велико нещо от чистотата - чисти чувства, чисти мисли."

Има нападения тук обаче. Невидими... Врязват се в съзнанието на човек, ако е отслабнал духом и започват - кошмари. Понякога само в ума, ако човек все пак владее себе си, понякога и наяве, ако даде път на мрачните мисли, пориви и чувства в себе си. Виждам и тотално падение. Боли ме. Много. Провалям ли се? Човек ли съм? Откъде идвам, за Бога? Защо нещо е различно в мен... Стремя се да го скрия. Нося сиви дрехи, не искам да изпъквам с нищо. Опитвам се просто да разбера хората. Успявам с лекота, от един момент нататък. Разбирането ми води до това да ги обикна (съзнателно, още повече). Но и се страхувам от тях, понякога. Включително и от себе си сякаш, тъй като и аз съм човек... Зная колко променлива е човешката природа. Това, че не съм единствена (виждам и зная, че не съм), запазва сякаш Живота ми тук. Задържа ме тук. Обичам най-силно моите сродни души, защото най-добре зная те през какво минават, как се чувстват... Болката ни е обща. Когато спя - включвам се в нашата Мрежа, като в контакт. Сънувам прегръдка, Разбиране и Безусловна Любов. Веднъж, но няма да забравя този сън... Събуждам се, а Небето е ярко-синьо. Очите ме болят. Плакала съм... Блоковете, панелните, понякога сиви, друг път белеещи се, блокове на крайния квартал на София се отличават на фона на това ярко Небе. Защо се събуждам? Защо съм тук? Чувствам толкова болка и безсилие. Ако съм ангел, както някои хора, виждам, ме усещат, то съм от слабите ангели. Или по-точно чувствам, че силата на Духа ми е заключена за мен сега. Понякога дори мисля със страх за Смъртта, съвсем по човешки... Боя се и от дълбочината в себе си, от Самотата също... Макар да я чувствам само понякога. Утеха са ми красивите залези, които виждам в "Люлин". Обожавам ги... И красивата Музика... С нея си припомням своето Безсмъртие, чувствам го и страховете ми се стопяват като сняг на Слънце... Истинско Слънце е за мен красотата на Музиката. Предпочитам я пред Тишината, която все пак е по-добра от хаотичния шум на света, на Деня... През нощта чувам по-добре Душата си сякаш. Или вечер. И в някои сутрини, рано. По изгрев...

Все пак се чувствам като душа, която не се е приземила (успешно), а е катастрофирала на Земята. Крилете ми са в окаяно състояние, образно казано. Ще го преживея... Зная, че трябва! На мама й е трудно с мен... Не ме разбира. Разбирам я.

"И в София има доста въплътени ангели. Не само в България, но и в Англия, и в Америка, и във Франция, и в Русия - навсякъде има такива ангели. Благодарение на тия ангели - служители на Бога - хората могат да понесат тия изпитания, през които минават. ... Тяхното желание е човечеството да добие онези Светли идеи, онези Велики закони, според които те живеят. Най-чистият, най-благородният живот се прилага от тях. Живот на самоотверженост ще се види само от тях."

...Намерих онзи цитат за жененето на ангелите тук, ето го:

"Цял един милион ангели има, които са били пратени да помагат на човечеството, но са загазили и са се оженили." 

И накрая на тази първа част споделям това:

"Те (ангелите) вършат работата си доброволно и по вдъхновение. Любовта към Бога ги подтиква да правят това. Любовта към Бога поражда у тях желание да бъдат съработници на Бога. А тая тяхна Любов към Бога върви към всички същества, защото знаят, че във всички същества живее Бог. Затова ангелите със своята дейност искат да създадат благоприятни условия за повдигането на всички, за да влязат и другите същества в този велик и красив живот, в който те самите живеят. Значи, едничкият подтик за тяхната дейност е Любовта. ... Те са постоянни по характер и прояви, и всякога верни на обещанието си: каквото казват, изпълняват. Сълзи на очите им няма да видите, скърби - също нямат, обаче носят скърбите на хората. Богати не са, но дето отидат, в който дом влязат, внасят богатство и щастие."

...

Мечтая хората да Вярват. И да Обичат. Безусловно. Да не се обиждат един друг, да не се нараняват, защото и без това се развиват в трудни и опасни понякога условия. Мечтая... Старая се да не нараня никого! Да има повече Любов, а не негативни чувства в сърцата...

Надявам се хората да вярват в красивите истории, в Добрия изход от всяка ситуация, в Бог, във Вярата, в Надеждата и в Любовта. И в Ангелите също... Радва ме искрено сърдечността на хората, топлината, когато я има - те са истински и напомнят за Дома... И се чувствам чрез тях и тук, у Дома. Иначе изпитвам носталгия и осъзнавам, че съм далече от истинския си Дом, който дори не зная къде е... Но някак Пътят намира Душата и всеки може да се върне, където е нужно, вярвам.

Не зная дали съм ангел наистина. Зная, че не за първи път съм тук. Имам някои смътни спомени... И да съм ангел, и човек съм сега. Но мога да общувам директно с Бог, разбира се. Както и всички вие... Помнете това!

 

63Емил Карамитев, Alexander Dochev и 61 други

12 коментара

4 споделяния

Харесване

Коментар

Споделяне