Днес...
С колко часове, с колко минути и секунди разполагаме днес, както и всеки друг ден от живота ни? Винаги с едно и
също количество. То ту ни се вижда малко, ту – много. Всъщност много ни се
вижда май само в детството, или ако сме в тежка ситуация... Но иначе все ни се
струват малко 24-те часа на денонощието, особено днес, в нашия електрифициран
свят, вечно-светещ, неспящ, с wi-fi почти
навсякъде около нас. И безкраен поток от информация, а и от възможности. Те са
в пъти по-големи от тези на нашите предци, отпреди 100 или 50 години само. И
как се адаптираме към всичко това? Доста трудно. С болка плащаме, от време на
време... Физическа болка или такава за изгубеното време с близките ни, или
най-точно казано – за некачественото време – и не само с близките, но дори и
със себе си. Затова днес тъкмо тази книга е толкова важна, навременна, насъщна дори. Напомняща важни истини,
събрала като в призма различни лъчи – очи – гледни точки, за да видим отвъд
призмата дъга... Дъгата на друг живот, осъзнаван и живян (по-)бавно. И
по-задълбочено. Така, както човешките същества са свикнали от векове. Векове, в
които е нямало социални мрежи, селфита, ежедневни публикации, анализи и
коментари, радио и ТВ-предавания от целия свят, които достигат до нас
мигновено. И много повече е било оставено на личното, непосредствено
възприятие, на вътрешния свят, на общуването с близките, които са около теб и
физически – като при децата. Преди... Защото днес всички сме „впримчени”. За
добро или... Нека видим какво казва книгата „За
бавното живеене...” по темата. /Простете за дългия увод, но... закъде да
бързаме?!/
Тази книга, публикувана през изминалата значима 2020-та година от изд. „Колибри”, представлява един колаж от красиви текстове, в които звучат различни гласове – на мъже и жени, които са предимно заети, натоварени, много активни хора, и съответно – страдащи от преумора и изгубване на себе си в работата, общуването или ежедневието понякога. Като диригент на хор, като свързваща нишка в огърлица от перли, звучи на различни места и гласът на автора на сборника, Светлозар Желев, който, впрочем, е и директор на Националния център за книгата към НДК, читател, от 3-годишен, с истинска любов и страст към книгите, редактор, издател... Неговите текстове са лични, но на теми, значими за всеки от нас, който (доста) мисли и чувства света около себе си, те са като малки острови – пътепоказатели из морето на Живота днес... Като фарове блещукат, сякаш в света днес се свечерява, и те копнеят за важните посоки, за истинското, за същественото, което, както знаем от Екзюпери (и вярваме в това, нали?) е „невидимо за очите”. Само за очите на душата е видимо. С тях ако гледаме – започваме да виждаме света около себе си, а и живота си, истински. И бавно, съзерцателно. Като на брега на езеро, в неделен следобед, в който не бързаме за никъде, а наоколо е тихо... /Тази книга също така ни напомня за разликата между съзерцателния Изток и активния Запад, избрали така различни пътища и смисли на живота./
Хората,
написали текст за този проект-книга по покана на Светльо, са негови приятели
/той държи най-много на приятелите, на книгите и пътуванията – може и в друг
ред, но това е неговата „света троица” в живота/. Те споделят своя личен опит
по темата за бързането, за ежедневието днес и неговите клопки, както и свои
рецепти за справяне с напрежението и умората, с натовареното вечно изтичащо
време – бързо, като придошла река. Рецепти за забавяне на темпото. Въпреки
буйния поток на реката около нас. И не само рецепти, но и свои прозрения споделят.
Ето някои от тях, защото са прекрасни:
„Става
дума да ядем хубави храни, да пием хубави вина и най-важното – да го правим в
хубава компания, за да ни е сладка и смислена всяка хапка.”
Светлозар Желев
„Разбирам,
не с ума си, че всеки миг от настоящето умира, но всеки миг, в който сме
чувствали обичта, умира от бяла смърт – приятно и красиво.”
Ирина Тенчева
~
„...конфликтната
енергия е енергия на високата скорост, на манията.
...Покрай
всичките загуби, които предстоят, сякаш неочаквано се отваря... страшно много
време.”
Капка Касабова
~
„...Когато
най-после „паркирах” в канавката, бях също толкова изумен от късмета си,
колкото от факта, че явно мозъкът ми смята, че животът ми започва и завършва с
фейсбук. ...Малко след произшествието на магистралата, в търсене на пътека към
тишината в себе си, открих и камерите за сензорна изолация.
...Индианците
лакота вярват в кръговрата на променящата се, но неумираща енергия във
Вселената. Тя е мимолетна и вечна. Неуловима и вездесъща. Наричат я „свещения
обръч на живота.”
Иво Иванов
~
„Открих
един ашрам в Индия, в Хималаите – тихо, непретенциозно място.
...Забавянето
е търпение, търпението – дисциплина. Мъдрост!
...И
нещо много важно – открих, че винаги ще бъда необходим! Така страховете се
стопяват, „откачваш” се от принадлежности към професионални и лични кръгове.
Разбираш, че всичко зависи само от теб. Ти си диригентът на своя собствен
живот. А той е като в музиката – има различни темпа, които се сменят.
...не
се борим с времето, а го превръщаме в приятел.”
Георги Тошев
~
"За теб не знам,
но аз ще си купя часовник.
От някоя интернет промоция.
На 34.
Първият ми -
най-после синхронизирана с другите.
С римайндър,
GPS -
да спра да се губя.
Стрелките му ще ме научат да чакам,
да падам
и паднала, да се смея
на все същото камъче, което ме спъва."
Гергана Турийска
~
"...Ден, в който не допринесеш за набавяне на всеки дефицит - дали той е интелектуален, дали е душевен, дали е свързан със съществуването ни, с битието, дали е свързан с усещането за щастие и за смисъл, и то при положение, че всичко това е вътре в нас - е загубен."
Александрина Пендачанска
~
„...както
отговаря например Гюнтер Грас на въпроса защо пише: пиша срещу изтичащото
време. ...И макар стратегически да сме изгубили играта, празните ходове на
нашите истории винаги ще отлагат края.
...Целият
проблем според мен идва оттам, че сме научени да мерим живота си в години.
Струва ми се прекалено едро и разсипническо. Получава се някакво обидно малко
число, 70-80 в добрия случай. Ако живеехме в дни, в нощи, в часове и минути,
щяхме да наброим много повече време. ...Тук е и моето скромно предложение – да
минем към по-малките „кошнички” на дните, ако трябва и към още по-малките на
часовете и минутите. И тогава ще сме живели в числа, многократно по-достойни за
един човешки живот. А когато това дърто сметало – смъртта, се дотътри, защото
него с числа трудно би го заблудил, ние няма да се дърпаме, нито да се пазарим.
Ще си отидем спокойни като кораби, пълни догоре с жито...”
Георги Господинов
~
„Съществува
плодовитост отвъд двете чертички в теста за бременност.
...Създавай.
Спасявай. Учи. Твори.
Дръж
се като плодородна земя.
Когато
„раждаш”, времето спира.”
Неделя Щонова
Вече може би ви убедих, че книгата си заслужава. Нали?! Още нещо – има и интервюта, за разкош. Повечето са със Светльо, за различни издания, но има и други – като това с Александрина Пендачанска, например. Разкази, стихове... Препоръки за четиво за свободното или по-точно (вече) – освободеното време. Освободено от бързане...
Има
много неща в книгата, включително кратки откъси от други книги (на Умберто Еко
и на Карло Петрини), много интроспекции (включително от Любен Дилов – син,
Марина Кузманова, създала форума BG-Mamma, Христо Блажев и други) и „ветропоказатели”,
защото... вече улавяме вятъра на необходимата ни промяна, нали? Може да четем
на която и да е страница и да подишаме с нея... Можем да препрочитаме, да
оставим на нощното шкафче, на бюрото си дори... И най-вече – в куфара за
морето. Или за някоя морска страна... Корицата е много подходяща за това!
Приятно
четене! И може да си подчертаете или препишете нещо, както направих аз – това
също забавя хода на забързаното време... Помнете – всеки миг може да е Вечност.
Животът ни може да бъде съвкупност от Вечности. Дано... Тази мечта е много
красива, нали?
„Красотата
ще спаси света” е написал Достоевски.
Нека
добавим днес – и времето, в което я виждаме, съзерцаваме, описваме, запомняме
завинаги в душата си... С ускорен или пък забавен пулс на сърцето. Нека се
вслушваме в неговия ритъм, поне от време на време!...
P.S. Имам още страници за прочитане от книгата, но реших да напиша и споделя днес отзив за нея... Определено бавното не е част от живота ни сега, това е положението! Но „всичко тече, всичко се променя”. Нека следваме мъдрия ход на реката – древен символ – трябва да вярваме, че тя ще ни заведе на правилното място, в правилното време. Без припряност. С доверие в потока на Живота. И да не забравяме красивите гледки наоколо...
„Само
със затворени очи ще прогледнем. Няма ни там, където сме били преди секунда.
Ако знаем откъде идваме, ще е по-лесно да вървим нанякъде. Силата да се
изправиш и да продължиш не е смисълът, трябва да има смисъл да го направиш. В
пустотата разбираме колко сме важни всъщност.” – Светлозар Желев
Кристина Митева,
11 януари 2021,
гр. София
Няма коментари:
Публикуване на коментар