ОСВОБОЖДАВАНЕТО НА „ПЕПЕРУДИТЕ”...

Откъде да започна... Прочетох „РАЙ” и „ВРАТИТЕ” и писах за тях /и тук/, а сега дойде ред и на „Пеперудите” – третата част от трилогията на Радослав Гизгинджиев. Каквото и да кажа, ще е недостатъчно... Тези книги са уникални и ще се радвам да бъдат прочетени от повече хора, а и да спечелят истинска, значима награда!

В „Пеперудите” са вплетени историите от предишните две книги от трилогията, а после са „разплетени” по удивително талантлив и красив начин... И да не вярвате в миналите животи на душата /си/ - може би ще повярвате! Ако се съмнявате – ще станете по-сигурни. Ако страдате – ще разберете, че мнозина страдат също като вас... Като теб... Като мен... Ще станете поне малко по-чувствителни към неща и теми, които са изключително важни, а често биват пренебрегвани, просто защото са болезнени и „неудобни”... като домовете за изоставени деца.

Радослав е истински смел и вади наяве с много любов и талант дълбоко заровени „тайни” за душите ни и за човешкия ни живот, които е важно да помним... И аз се радвам и му благодаря, че е направил това!

Пътищата ни рано или късно се пресичат, нишките ни се преплитат, всички имаме общо и сме свързани... Това е едно от посланията на трилогията „РАЙ”. А другото, най-прекрасното и значимото е това: единствено Любовта може да преодолее всичко. Дори да превърне проклятията в благословии... Тя е най-голямата магия, най-дълбокият смисъл и само тя ни прави вечни.

„Ще се преследваме сред животите. Ще се губим. Ще се забравяме зад ВРАТИТЕ. Но винаги ще се настигаме. И ще си спомняме. Завинаги. Завинаги, Любов моя...”

Ще издам и тази малка „тайна” – това са думите, с които завършва трилогията. Последните думи на последната страница... Красиво, нали...

Радослав смесва минало и съвременност по един толкова естествен и лек начин, че те се преливат едно в друго... като в самия живот. В книгите му присъстват и Бога, и Дявола, и митични създания – като джинове и топаци, хора-ангели и деца на Чистилището, образи-архетипи като Сивата майка, има българска памет, исторически места /неназовани директно, но лесни за отгатване/, народни песни, които са сред най-хубавите или най-болезнените... Но всичко има своя смисъл и дори най-мрачните видения в книгата са някак на място и биват осветени след няколко страници /най-късно/ от начина, по който разказва авторът и от посланието му за Любовта като най-важната движеща сила във всички светове – видими и невидими, познати и непознати... Вечното послание. Най-великото от всички! Това е „религията” на Любовта, която лекува, спасява, променя, осмисля... Носи Живот! Дори и в смъртта... Любовта на душите. А душите ни именно са „пеперудите” – още от древността съществува тази символика. И тук я има – обогатена с нови нюанси, както е най-добре да бъде...

Аз плаках, четейки „Пеперудите”. На няколко пъти потичаха сълзи от очите ми, докато държах тази книга в ръце и я прелиствах... Почувствах душата си пречистена, както след най-хубавите филми и книги, които съм гледала или чела. Мисля, че така бихте се почувствали и вие, ако посегнете към „РАЙ”, в случай, че още не сте...

„ОТСЪСТВИЯ” – В ХРАМА НА ЛЮБОВТА

Обичате ли поезията? Поезията, чиято главна тема е Любовта?

Ако отговорът е положителен – намерете тази книга и я прочетете!

Дори да не обичате поезия – пак я потърсете и я прочетете, стига да ви вълнува темата за любовта като център на човешката душа и да жадувате за думи, изпълнени с пулс, живот и смисъл, а не просто разпилени/подредени произволно по белия лист, както се случва в някои поетични книги... Трябва да призная – самата аз не съм безрезервен почитател на поезията. Не я обичам безусловно, така да се каже. Но след „Отсъствия” /изд. "Фабрика за книги", 2017/ я обикнах много повече! Обикнах я, защото я разбрах (най-сетне) и я приех в сърцето си. Вече не чувствам предишната дистанция към словото, което се опитва да каже много, с възможно най-малко думи...

Николай Владимиров е истински служител в храма на Поезията. И в храма на Любовта. Той е мой връстник – нито млад, нито стар (поне засега) и в разцвета на силите си като човек и личност – отдаден на каузата да вдъхне живот на колкото може повече Поезия и да вдъхнови и други да пишат и четат (колкото може повече) Поезия. Благородна кауза, наистина... Особено в нашето време, а всъщност и във всяко друго! Това е истинско отрицание на животът, „осмислен” само с материални стремежи и придобивки. Това е живот със сърце и душа... Животът на Николай – прелял в тази книга. Имах честта да ми я подари лично, онзи ден, макар бегло да се познаваме, а аз я прочетох веднага – на един-два дъха и... сега ще ви разкажа за нея - за „Отсъствия”, в която се чувства истинското присъствие на автора в така нареченото книжно тяло и това присъствие е покана да влезеш в душата му и да разлистиш раните-страници-стихове-спомени, записани там, за да разкажат за Любовта, която не умира... Или поне не иска да умре.

Поезията в тази книга събужда жажда – за още думи, уж познати, но подредени неочаквано, с обрати, които преобръщат нещо и в душата. И отгръщах страниците, четях жадно... докато сърцето ми не се напои с тъга /всъщност тя си бе там, просто стиховете я събудиха.../ и тогава ръката ми се отпусна върху белите листа, върху празното пространство между стиховете и започнах да прелиствам и чета все по-бавно. Сякаш се опиваш с вино, заради „капките” концентриран смисъл, сгъстена тъга... от „голямото междучасие” на живота и любовта, в което рано или късно се озоваваме. И после никога не можем да го забравим...

Ето някои от стиховете, които ми направиха най-силно впечатление... и в които разпознах и своята любов:

свива ми се сърцето

за да не излезеш

никога оттам

~

този, който обича

до края

е винаги

сам

~

любовта ни е

като чаша вода

за мен е наполовина пълна

за теб е наполовина

празна

но жаждата ни е

вечна

~

ако идваш от рая

искам да бъда земята

която е мокра

защото е плакала

че си паднал ангел

но не може да погребе

вечността ти

Вече навярно виждате сами – това е книга за любовта, самотата, смъртта, животът между тях... и копнежът по вечността. Но само по тази, която е безсмъртието на Любовта.

всяка любов има край

само нашата

няма начало

P.S. Можете да се срещнете с автора на премиерата на поетичната книга, която ще се състои на 16 юни, от 19:30 в MAZE – ул. „Христо Белчев” 1, София

събитието във Фейсбук

Накрая искам да посветя на Николай три кратки реда, които бяха вдъхновени от неговите стихове, събрани в „Отсъствия”:

Любовта

превръща

кървящото сърце

в златно

За „Земята под прицел” – ново четиво за любителите на фантастиката

„Земята под прицел” /издателство „МОНТ”, 2016/ е първата книга от предстояща трилогия, наречена „Оцеляване сред звездите”. Авторът е Ангел Брайт – псевдоним на наш съвременник и сънародник.

Ако обичате „света” на енергията, разума и техническите постижения – това е вашата книга! Затова може би ще намери повече (по)читатели сред мъжете, отколкото сред жените, но все пак водещо е любопитството към прогреса и възможностите на човечеството, както във всяка научно-фантастична творба. Повествованието е стегнато и някак „над-емоционално”, ако мога така да се изразя, с много /и интересни!/ обрати и новаторски съчетания от думи и термини – във футуристичен дух. Авторът използва и похвати като смяна в различните глави на главното действащо лице, което ни разказва от своята собствена гледна точка събитията. Така той постига голяма динамика на текста и държи вниманието на читателя будно.

В романа става думи за енергии, различни светове, богове и „простосмъртни”, както и потомци, които носят в телата си гените и на двата вида, и затова може би се сетих за гръцката митология, четейки... Главният герой, който трябва да спаси Земята от „старите богове” е именно такъв потомък, носещ и божествен, безсмъртен ген в себе си – един своеобразен експеримент на неговия „баща”, който е техен противник, опитващ се да се пребори за различно, ново бъдеще, отвъд тяхната консервативна власт и мисъл. 

Разбира се, не е редно да преразказвам творбата, но бих искала да илюстрирам стила, в който е написана, с няколко кратки цитата, които ми направиха по-силно впечатление:

„Изключително място за медитация! Времето изгуби властта си над нас!”

„Остатъкът от живота си щях да посветя на свещената цел – разселването на Разума из Вселената!”

„Маг без предчувствие е слепец.”

Все пак - къде и кога се случват събитията и битките, разказани в тази книга? Отговорът е: във време и пространства, чието единствено ограничение е безкрайното човешко въображение и жаждата за нови открития и живот, отвъд досегашните представи... Разширяващ и надхвърлящ ги... Например – из цялата Слънчева система, а и другаде. Ето, най-добре, един пример от самата творба, за да добиете представа:

„Вечерта на 12 юни 2139 година се наслаждавах на залеза на Слънцето от терасата на мезонета на 4041 етаж на Спейс Тауър Център, който ползвах понякога, когато идвах да си почина в Сан Диего.”

„Успехите на Марс бяха успехи за цялата Слънчева система. Възникнаха граждански движения за Защита на Сатурн! За оцеляването на красивите му ледени пръстени! Приехме защитата за основателна и тогава започнахме да транспортираме ледените астероиди от „Пояса на Орт”. Много сложна и скъпа задача, която ще забави Марсианския проект.”

Наближава 24-ти май... Всъщност празникът на буквите е след малко повече от денонощие. И в тази връзка – нека дадем шанс на българските автори! На неизвестните такива също. Нека отделим малко от все по-ценното си време и зачетем какво са написали. Да видим на какво са отделили те от своето собствено време – не с цел печалба, а с цел чисто творчество и израз на собствените „видения”, разум, душевност, стремежи... За да имат българските автори бъдеще. Особено важно е то за фантастите, нали знаете... 

За "СВЕТЛИНА ОТ ИЗТОКА" - един светъл пътепис на Наталия Бояджиева, посветен на Китай

Как се разказва на роден език за пътуване до далечна страна с много различна и богата култура? Има поне два начина – сухо, с много факти, които правят четенето по-трудно и тромаво, или пък по-емоционално и лично ангажирано, така че човек да види страната през очите на пътешественика, който я описва, сякаш е до него... В книгата си „Светлина от Изтока”, посветена на 3-годишния й престой в Китай, Наталия Бояджиева е по-близо до втория вариант, но в страниците й няма прекалена емоционалност, а една прекрасна умереност, която прави четенето наистина много леко и приятно, и подбужда към размисъл... Езикът й е поетичен, което донякъде навярно се дължи на факта, че авторката е филолог, но това е и дарба – винаги ценна. Акцентът неизменно е един – самият Китай и неговите жители.

Тази книга мислено пренася читателите си далеч от дома и разказва сладкодумно за безбройните чудеса и съкровища на древната китайска култура. Без да идеализира, но и без да омаловажава нищо. Със стремеж да разбере непознатото и с искрената любознателност на дете, което тръгва на училище. А училището е самият живот за хората с отворени сърца и умове, сред които със сигурност е и Наталия. Както казва самата тя: „Най-ценното на пътуването е способността да преживяваш ежедневните неща като за първи път, да бъдеш в позиция, в която почти нищо не ти е познато. Не правихме детайлни предварителни проучвания, особено за най-прочутите места, именно заради свежестта на впечатленията и изненадата на първопроходеца.” И сякаш и ние, читателите, виждаме заедно с нея Великата китайска стена, многобройните статуи на Буда, разпръснати в най-различни храмове, планини и възвишения с изключително поетични имена, разхождаме се с нея и опознаваме градове, крайбрежия, старинни места, модерни музеи и местни хора... Заедно с Наталия научаваме за червените пликове с пари, които се подаряват на близките хора по празници и за червените булчински рокли, защото този цвят е символ на щастие за китайците, за лунния сладкиш, който си приготвят в средата на есента, за винарските райони, които се учат от традициите на напредналите в това отношение страни и вече им съперничат по успехи, за ходенето на плаж нощем... Докосваме се до душата на Китай.

Този пътепис е като приятелски разговор и затова читателя не се замайва от пъстрия калейдоскоп от факти за отдалечената от нас (не само географски) азиатска страна, а я опознава истински. Бих прочела страници, написани по подобен начин, за което и да е място по света, дори за целия свят! Чрез силата на словото човек може да пътува – и във времето, и в пространството, и да се издига над „праха на ежедневието”, в света, който виждат птиците при полет... 
Освен това книгата е много добре оформено издание, придружено от диск с радио-репортажи, а корицата е дело на дъщерята на авторката - Емилия, която е художник и също е била на това пътешествие до Китай.

Да, светлината се ражда на Изток – факт, който е дал красивото заглавие на тази книга, за която ви разказвам и споделям днес. Но топлотата е това, което свързва хората, където и да се намират по света, в единно човечество. Именно такава топлота има в книгата на Наталия.

„Всяка страна има тъмно и светло лице. Аз избрах да общувам със светлото. В драматургията има предпочитание към така наречения „лош” герой – смята се, че неговият характер е по-противоречив и развитието му – по-интересно за проследяване. Моят интерес обаче е провокиран много повече от добрия човек – не по-малко дълбок и сложен като душевност. Навсякъде има добри хора и аз вярвам, че са много.”

ДНЕВНИЦИТЕ НА ЖИВОТА НИ – ОТВЪД ЧЕРНОТО И БЯЛОТО...

„Имаше такива дни, в които исках да издърпам времето назад и да стана отново млад и незнаещ.”

Днес искам да ви разкажа за една специална книга - "Дневниците", на Радослав Гизгинджиев.

Тя не е развлекателно четиво.

Тя е поезия от най-висш порядък, макар на пръв поглед да преобладава прозата. Заглавията на отделните „късове” слово (есета, стихове или друго) са също поезия, сами по себе си. И говорят много.

Тази книга сякаш руши и изгражда отново. И е като крайпътна табела – за изгубени в болката и красотата души, които са способни на любов и на живот, въпреки всичко...

„Спомням си бъдещето и напълно забравям миналото. Това е като да влезеш в река и да усещаш водата, като едно живо същество, в което си – може да те отнесе, удави. Това е като въздуха, който диша от дъха ми.”

Авторът смело преобръща думите, изразите, сякаш са тежки камъни, под които има нещо важно и ценно, и ги използва по свой, нов начин, но това не е самоцелно, както е в така нареченото "изкуство за самото изкуство", а е плод на търсенето и намирането на ярък израз на контрастни чувства и мисли. Гениален израз е на едно съзнание, което вдъхва живот на разпадащи се светове, "съшива" заедно дори противоречащи си състояния. Радослав, както винаги, заговаря читателя, изважда навън и най-съкровеното и задава въпроси... на себе си. И на теб...

За мен тази книга е като птица, която лети над бездна и носи на едното си крило доброто, а на другото - злото, на едното - ангели, на другото - демони, на едното - живот, а на другото - смърт, земята и небето... И името на тази птица е Любов, защото само и единствено любовта може да пренесе всичко над бездната, върху крилете си. Отвъд доброто и злото... А коя е Бездната, ще попитате? Човешкият живот. Човешката душа. Битието ни. Те са бездната, над която духът може да прелети и пренесе всичко, колкото и да е тежко - чрез любовта, която носи в себе си.

„Ако събираме в някой съд сълзите си и ги носим на гърба си, дали и крачка можем да направим?

А тези, които не искат да плачат... Как ли вървят?

Изпитвам болката на някой друг и никога не мога да разбера коя е моята болка.”

Това е дълбокото в тази книга, поне според мен. В дълбочината има и мистика, има метафори, странни образи и всичко това е ирационално, но пределно истинско. Как може да се възприеме? Не чрез ума, във всеки случай. Дори не чрез сърцето. А именно - чрез душата. Тази книга е за Бездната в човешката душа.

Нека смело разперим криле и прелетим над нея! Може и заедно...

 „Любовта се живее с всичките й пламъци.

В тях изгаряме, за да живеем.

А колкото по-малко изпитваме, толкова по-малко живеем.”

Нека сме истински живи! Нали това струва повече от всичко....

Някои хора отиват в Антарктида, за да разберат къде е пределът на човешките сили, а други търсят този предел, срещайки се с ветровете и  ледовете в душата си.

„Стопли лицето на студения живот, за да бъдеш Слънцето в Живота на живота си.”

Ето това е истинска поезия... Поезията на Живота!