СЪТВОРЕНИЕ

КРАТКА ИСТОРИЯ ЗА СЪТВОРЕНИЕ НА ЕДИН НОВ СВЯТ.

И НА ЕДНО ДЕТЕ...

"Любовта е хармония на Духа. Тя е създала всички организми, всички същества. Тя е родила слънцата. Когато говорим за Слънцето, за звездите, аз гледам на тях като на резултат от дейността на разумни Същества, които са живели преди 25 милиона години или преди 2500 милиона години." 

Учителя Петър Дънов

НОЩТА НА СЪТВОРЕНИЕТО

Слънцето и трите луни на тази далечна планета, наричана най-често Планетата на сътворениет, а също и Алфа, отново се бяха подредили по дългоочаквания от всички в галактиката начин. Този, който позволяваше истинско Сътворение в безкрайни мащаби. Това се случваше много рядко – на около хиляда светлинни години веднъж – да има такава подредба на луните и тамошното Слънце, която да е благословена от Създателя на Всичко – Всетворецът.

Легендата, която обясняваше прочутото явление в галактиката Тринити, бе следната. В един определен момент, който се случваше достатъчно рядко, за да бъде забележителен (и забелязван от всички), централното Слънце на Тринити се подреждаше по такъв начин спрямо другите слънца в галактиката и спрямо луните на една специална планета – Планетата на сътворението, че онези, които бяха на нея в този момент можеха да излъчат импулси – мечти за Сътворение, част от които наистина се осъществяваха, защото биваха благославяни от Всетвореца – сякаш точно тогава Сърцето му се отваряше за мечтите, излъчени от тази планета и чрез Него заживяваха свой истински, собствен Живот. В този рядък и забележителен за цялата галактика момент – Нощта на сътворението – се раждаха нови светове и нови създания, нови видове разум дори... Като семена, носени на крилете на въображението на онези, които ги „виждаха” в сърцата си, те политаха и се разпръскваха из далечните простори на галактиката, носейки нов Живот там, където оставаха и започваха да се развиват. Но това се случваше само с най-чистите пориви на най-искрените сърца... И само на онези, които носеха в съзнанието си най-яркия копнеж за Хармония, Любов и Живот. На онези, които се обичаха и помежду си, отвъд Времето и Пространството. В измеренията на Духа.

 ЛЮБОВТА Е ПЪРВАТА СТЪПКА

КЪМ ЖИВОТА

„Йон и Ана бяха застанали на ръба на огромна черна скала.
- Какво е това под нас? - попита тя.
- Това са световете, Ана - отговори той - Ето, виждаш ли, всичко се върти кръгообразно под нас.
...

- Чуй ме Ана - ти знаеш че ние отчитаме времето и реалността по това, което си спомняме за нас. За всичко, което се е случило ние бъркаме назад в спомените си. Ако не бяха те, ние нямаше да знаем кои сме, следователно, нямаше да ни има. Но след като ние си спомняме всичко,което ни се е случило и можем със същата сила и въздействие да си представим различни неща и случки, които са измислени чрез нашия разум, то тогава къде е разликата между това, което ни се е случило и това, което си представяме. Няма разлика. ...

 - Ана, ела! Аз виждам отвъд смъртта - извика Йон.
Ана скочи и разтвори крилата си. Направи един кръг и потъна надолу. Последното, което се чу беше:
- Почакай! Не мога без теб в нощта.”

Димитър Воев

~

Повърхността на Алфа бе осеяна с току-що кацнали кораби, пристигнали от най-различни краища на познатия и непознатия Космос. В навечерието на Нощта на сътворението тази планета гъмжеше от всякакви създания, на различни нива на еволюция и доста отличаващи се едно от друго, дори по външен вид. Но това не правеше впечатление на никого. Бе напълно обичайно за този свещен момент...

~

...Тя чакаше и се оглеждаше малко неспокойно наоколо. Очите й се усмихнаха, когато видя как Той слезе от един кораб и застина в очакване да я срещне. И двамата бяха очаквали този момент много дълго... Сякаш от векове. Дали се познаваха? Или се виждаха сега за първи път и просто се разпознаха по нещо в погледа, в очите?...

Може би бяха изживели хиляди животи заедно, един до друг – и в добро, и в зло. А може и да бяха живели винаги в различни времена и тела, на различни планети и в най-различни краища на Вселената. Или дори в различни, паралелни вселени и реалности...

И все пак се разпознаха по нещо. По някакъв невидим знак и белег, за който и двамата се взираха внимателно около себе си и търсеха. Може би той бе в очите. Най-вероятно... „Прозорците” на душата. Не само в нашия свят, но и навсякъде другаде, където душа живее в тяло за определено време. Във всеки случай имаха нещо общо помежду си. Бяха се раждали и бяха умирали много пъти. И на Земята, и в други светове. Бяха обичали, бяха губили най-ценното в живота си, бяха изживявали бездни от мрак, но се бяха връщали към светлината отново, за да се преродят в по-силни, хармонични и мъдри същества. Бяха усетили изцяло какво е плът и кръв, и какво е Дух, и бяха разбрали как те могат да раждат заедно Живот. Не само телесен, и не само духовен, а пълноценен, смислен, истински живот, какъвто Душата може да живее с хилядолетия, без да се умори от това...

Любовта и съзидателният им копнеж ги свързваха. И още – вярата и мъдростта. Това бе достатъчно. Те можеха да творят заедно – по невидимия белег познаха това. Да обикнеш живота в тяло е най-голямото предизвикателство за една Душа въобще, но те се бяха справили отлично с тази задача. Затова не се бяха върнали при  Всетвореца и не се бяха „разтворили” в Неговата безкрайна Душа, а бяха започнали сами да създават.

Седнаха един до друг и се хванаха за ръце. Започнаха да мечтаят за Сътворение. И да си го представят ясно. Край тях имаше и други такива двойки – много при това. Но коя от тях щеше да създаде  един напълно нов свят и ново същество, което да го обитава – невиждано от Всетвореца и Вселената до този момент – това те не знаеха. А и нямаше да узнаят със сигурност. Щяха да усетят само в най-съкровеното ядро на душите си, ако имаха успех. Щяха да познаят, че наистина са станали Създатели, ако от сърцата им тръгнеше през светове и вселени една нова невидима нишка, която да ги свързва с тяхното Дете.

А Детето е копнеж по Живота. Всяко новородено създание носи белега на Любовта и Мъдростта, които са съществували преди него и са били нужното условие, за да се роди то. Всяко дете носи изначалната невинност на Вселената. И на Бога – нейния Всетворец. Всяко дете носи душа, бистра като утринна роса и сияйна като усмивката на влюбен, който върви към олтара и към своя нов живот и своето щастие. Като всичко най-светло и добро, което не само нашата, но и всички останали Вселени са виждали.

~

...Те бяха затворили очите си. Бяха преплели дланите си. А някъде много далеч от тях, на светлинни години разстояние, потоци космическа енергия и материя започнаха да се събират, уплътняват и сякаш да танцуват заедно. Раждаше се Нов свят. Те призоваваха цялата си сила и мъдрост, най-добрите си намерения и дарби, опитът си от безброй жизнени цикли, както и цялата си Любов и изпращаха мисълта и чувството си, дори цялата си душа към онова далечно и незнайно място, което те сътворяваха сега, само с копнежа си за нов живот и нова обич. За ново утро. И ново Съзидание. Мисълта им летеше и оставяше огнена диря през космическия мрак и вакуум, през Пространствата на различните светове и паралелни реалности – те нямаше да я пуснат да мине през тях, ако не бе кристално чиста. Тя танцуваше в Космоса и следвайки я танцуваха с нея всички онези миниатюрни частици материя, които щяха да оформят Новия свят. Както зародиш се оформя в майчина утроба. Но утробата бе самият Космос. Танцуваха мислите им и копнежа им да бъде създадена нова форма, по-съвършена от предишните, танцуваха и частиците, зареяни в безкрая и отдавна чакащи своя час – да бъдат призовани и да послужат за Сътворение. В себе си те  носеха памет за старите светове и вселени, в чието изграждане и живот бяха участвали преди безброй много години. Но сега бе дошъл момент за раждане на нов свят и за ново начало... Самите частици – клетките на  Космоса - носеха копнежа по съвършенството в себе си, подобно на Душата. Тази красива магия бе вложена в тях от Всетвореца, разбира се.

 ЛЮБОВТА КЪМ ЖИВОТА

Е ПЪРВАТА СТЪПКА КЪМ БЕЗКРАЯ...

... Детето рисуваше някакви знаци и картини по пясъка. Бе вглъбено в себе си... От време на време вдигаше очи и гледаше вълните, които идваха към него, а после се оттегляха... Като всички вълни. Във всички светове. Но светът, на който то се намираше сега, бе един Нов свят. Съвсем нов. Току-що сътворен. Като самото дете... Но макар да бе само, то не се чувстваше самотно. Усещаше с Духа си присъствието на своите Майка и Баща. Едно фино, невидимо присъствие... Те бяха много Далеч, а То бе тук. Но разстоянието нямаше значение, защото То знаеше, че Те ще бдят над него винаги. Просто знаеше това. И спокойно изучаваше света около себе си. Новия свят... Душата му бе така светла и чиста - като всичко около него. Красотата, която струеше и от детето, и от неговия свят, бе сравнима само със зора - зората на Пътя към съвършенството... Мирът и красотата на Началото са всепоглъщащи. Сякаш безкрайни... И голямата надежда е, че ще останат и ще присъстват и в бъдещия живот, който току-що се е родил. И който има нужда от мир и красота, за да се развива. Майката, Бащата и Детето, впрочем, са също един нов, отделен свят – сам по себе си. Съвършен свят. Както е съвършена светата Троица...

Детето остави рисунките зад гърба си и тръгна по брега. Вълните заличаваха стъпките му в пясъка, малко след като отминеше... То просто вървеше напред. Пясъкът бе приятен за нозете му... От време на време поглеждаше надолу и веднъж видя една мида. Наведе се, взе я в ръце и я отвори. А вътре сияеше бисер. Толкова красив... сякаш събрал в себе си, в миниатюрен вид, паметта на целия океан, и дори на Небето... Детето вдигна поглед нагоре и се усмихна. А после върна бисера на морето и продължи напред.

Цял един нов свят  го очакваше. Животът го очакваше... А вълните все така идваха към нозете му и се оттегляха... Заличаваха стъпките му в пясъка. Но не и неговите първи рисунки. Не и неговата усмивка... Тя озаряваше очите му, защото в сърцето си детето чувстваше как до него вървят и изучават Новия свят неговите Родители. Една невидима нишка ги свързваше. Невидима, но по-здрава от всичко познато. Нишката на Любовта. Която единствена води към Безкрая... Защото Пътят към съвършенството, който Всетворецът разкрива пред някои Души, които изберат да го следват, е именно такъв – безкраен.

...

Тази история може би вече се е случвала. Или пък предстои да се случи... Някъде, някога.

Може би така се е родило човечеството. Или пък това предстои да преживеят някои човешки души в бъдеще...

И всъщност всяко дете е един такъв Нов свят и Нов живот... Детето е една велика Надежда за бъдещето. То е олицетворение на Вярата в Живота.

И първо трябва да е родено от Любовта. В мислите и мечтите на двама.

В копнежа за Сътворение. В копнежа за Безкрай...

Кристина Митева

София, 2015 г.

Това е разказът, с който завършва втората ми книга "Слънчогледите се прераждат в слънца" - ако желаете, можете да си я купите от тук.
А тук можете да намерите линкове към други текстове от книгата, която е доста разнообразна като съдържание, макар и само 116 страници...