Реших да споделя няколко от отзивите, които са ми писали различни хора за книгите ми...
Дневник на писателя
Литературен блог на Кристина Митева
сряда, 18 септември 2024 г.
Някои НОВИ ОТЗИВИ ЗА МОИ КНИГИ И ТВОРБИ...
четвъртък, 6 юни 2024 г.
"ТРУДЕН БОГ" - от Николай Сисоев
Имало едно време един Бог, който някой - всъщност Николай Сисоев - нарекъл Труден Бог. Така Николай нарекъл и първата си книга. За нея ще ви споделя няколко думи сега, и ще цитирам някои особено хубави, точни и поетични места, които открих из страниците... При интерес към книгата - пишете му или направо я поръчайте чрез Еконт:
сряда, 17 април 2024 г.
MEMENTO AMORIS - 9-та моя книга!...
Привет! Една вест споделям днес...
вторник, 9 януари 2024 г.
Поезията на Явора Стоилова е като цъфтяща в сняг роза…
„Розите цъфтят и прецъфтяват,
но ние нивга няма да се
разделим…“
Така пише Андерсен в своята прочута приказка за Кай и Герда „Снежната кралица“… Нима и Животът понякога не е като тази ледена кралица? Забива ледени кристалчета в нечии сърца, а после… После някой, който обича раненото от лед сърце, тръгва да го търси, за да го стопли и върне към Любовта… Единствената реалност, както я наричат понякога.
Поезията на Явора Стоилова е именно като излята от сърцето на Герда, тръгнала смело сред студовете, в името на Любовта. Онази, човешката, топлата, която мечтае да живее и да се радва на розите, да гради дълго и трайно приятелство, по-красиво дори от розите в дворовете на хората…
Самата Явора, кръстена на своя прочут родственик и велик поет
Пейо Яворов, признава, че се е опитала да избяга от сянката му и макар поезията да я съпътства през целия й
живот, дълго време е била посветена на друго изкуство – оперното пеене. За да
няма сравнения, които са тягостно нещо, за всеки от нас… Но когато нещо е в
кръвта ти, в душата ти, когато е твоя съдба и е пределно истинско за теб – няма
как, връщаш се при него. Така и Явора се връща към поезията…
Нейните стихове приютяват като в топъл дом образите на Ева, първата
и архетип на вечната жена, също така – художникът (тъй като Явора е дъщеря на известния
художник Васил Стоилов и майка на художничката Василия Стоилова, отишла си твърде млада от света), който изобразява чрез четките и творбите си онова, което
най-много вълнува душата му в момента… Също така стиховете на Явора са дом и
подслон за Любовта, вечното чувство, свързващо мъжът и жената, родителят и
детето, вечният копнеж… В тази поезия проблясват Ангелско сияние, стремеж към
духовното, към Красотата, към Света на идеите, към Вечността на Душата… В нея
живее и един, чисто човешки, опит да бъдат обединени Мрака и Светлината,
Животът и Смъртта, в името на пребъдващото в нас, отвъд пръстта на Земята и
нейното притегляне, на което са подвластни само нашите тела…
Тържеството на душата е в осмислянето на земните болки, с цел ново стъпало, нов етап по спиралата на Живота. Това, което не ни убива, ни прави по-силни, според Ницше. А прочутият ливански поет Халил Джубран пише следните красиви и обнадеждаващи думи:
"Колкото по-дълбоко дълбае скръбта в душата ви, толкова повече радост може да вмести тя."
Изстрадани, неподправени, изящни в елегантна простота
понякога, друг път – с интересни обрати, плод на интелектуалното начало и
търсене в човека, стихотворенията на Явора са в края на краищата успешен опит
за съхранение на душата, за осмисляне и „сваляне“ на трънения венец от
страдания, короновал човешкия път дотук, за приземяване и полет едновременно! Те
увековечават спомени за кръстопътища, за изгубени или намерени нови пътеки…
Те са триумф на човешкия Дух.
Кристина Митева - CandySays
P.S. Повече за Явора и някои нейни стихотворения можете да прочетете тук:
museumofthegood.blogspot.com/2024/01/blog-post.html
А също и в нейния профил във Фейсбук:
СВРЪХДОЗА ПОЕЗИЯ (нови и стари мои стихове)
Бог рисува красиви силуети,
не, това не сме аз и ти,
а многобройни други души...
В небето
една утеха свети,
над плачещата земя -
"Ще свърши тази тъмна съдба".
Обещава Небето -
ще се стопят снеговете,
ще дойде отново пролетта,
но отгоре - създадена от звезди,
не от цветя...
4.01.2024
Мирът е синева,
която кротко се спуска
дори над окървавени поля...
Мирът е океан,
чист и недосегаем
за страдащите...
Мирът е син,
а именно нечии синове
отиват на фронта,
и не се знае кой ще се върне
от червената огнена бездна
и кой никога няма да се върне...
"Никога"...
Най-страшната човешка дума, сякаш.
Но и тя всъщност може да носи покой.
Ако кажем:
"Никога няма да те пратя на война."
*
“При все че съм един, Аз ще стана много”
(древноиндийска мъдрост)
Родени сме и умираме сами.
Но в любовта едно цяло сме били…
Това нашепва мъдростта
на нечии сърца.
Някога – казват - Духът се бил разделил
на безброй малки частици,
за да се съедини в океан отново
чрез нас – отделните капки…
Разпаднал се, за да познае себе си,
да се обикне и пак в цялост да се съедини -
като счупена на хиляди парчета чаша,
която за нов живот може да се възроди.
Духът се разпаднал на безброй парчета,
за да избяга от своята самота,
но всъщност само отредил така
на своите частици още по-голяма самота…
Залутали се те отчаяни,
безполезни като парченце стъкло,
забравило за произхода си от едничка чаша,
блестяла нявга цяла в свойта красота…
И започнали да се порязват,
вместо да се слепват отново в чаша,
защото твърде рядко си пасват, с ръбове остри…
Сякаш не разединил, а счупил се Духът!
И единението във красота,
така трудно е сега…
В чаша, от която да се пие
Живата Вода – Любовта – онази, безусловната…
Едно и също са убиец и новородено дете
за позналото Духа сърце...
Едно и също са насилник и жертва,
дявол и ангел, птицата и човекът без криле...
Но с тази мъдрост трудно се живее
в света - с толкова граници и ръбове остри,
свят на натрошени стъкла,
по които се порязват босите крака на мъдростта.
Боси са те, заради отвореното сърце,
което се моли едновременно и за убиеца,
и за новороденото дете,
за невинното, както и за омърсеното сърце…
Духът се пръснал на безброй частици,
с окървавени от търсене ръбове,
все по-остри и сами…
Орисани да търсят своето единение и светлина.
Но често в плен на мрака,
орисани от своята нащърбена
като счупено стъкло,
остра съдба…
05.01.2003
*
Ангелът в мене
заспива последен,
неуморно бди -
пази всичко тленно
и нетленно от преобръщащи беди,
оставя в ума ми светли следи...
Ангелът в мене
последен заспива,
бесовете
той приспива,
държи ги в плен,
дори уморен...
Ангелът в мен
ми връща крилете,
когато бездни са напред,
и отвред...
Ангелът в мен
последен заспива уморен.
Бог бди над Съня му навярно,
безкрайно...
Над него, над теб и над мен,
във Вселената, пълна със тайни...
октомври 2022
*
АКО СЛЕЗЕ АНГЕЛ НА ЗЕМЯТА...
Ако дойде Ангел на Земята,
и остави горе хармонията, в Небесата,
ще изпита нечовешка болка в Душата,
такава, която за Вселената е непозната...
Биха побелели косите от злато...
Тук, където властват разделението и Смъртта,
слагаща край на земните дела,
и хората вървят през тлен и плът,
в опасен Път,
към онова, което е Отвъд...
И често кървят...
Тук би легнал Ангелът на земята,
в тревите, сред житата,
би вдигнал поглед, пълен със сълзи,
към Необята,
и би започнал да търси...
Забравени биха били пътищата,
хармонията, приятелите верни,
думите, които никога не са скверни,
Бог сякаш също би бил далече,
защото липсва нерядко човечност...
И Ангелът би започнал да кърви
в сърцето си,
с болка непонятна,
в страшна самота,
но би започнал да си спомня -
има тук Работа...
Затова слезе на тази Земя.
И Бог би се доближил -
"Ангел Мой, поспи... Почини.
И после тук работи.
Няма да оставя в тъма Душата ти..."
И ето - глътка въздух,
и тук има Божествена Земя,
не само Ад, но и Рай,
и само работата няма Край...
Работа, с която всяка Душа
може да благодари на Твореца
за Живота - Съдба,
за Музиката на сферите,
за въздуха, вятъра, водата...
И за бъдните времена,
които чакат Душата.
16 август 2023
***
ПЪТЯТ...
Пътят е път, когато
има човек, който да го извърви.
Пътят е път, когато
има някой, който да го преброди
и преболи...
Пътят е път, когато
под стъпките на пътника
се ражда и твори...
Пътят е път, когато пази в прахта си
извървените следи.
...Пътят е път, когато
е докрай извървян.
В посока – безкрая...
10.07.2010
*
Да позлатиш...
...сълзите си,
и пътя си,
живота си,
сърцето си
да позлатиш...
И не в прах,
а в светлина
да се превърнеш
един ден...
У дома да се завърнеш.
Позлатен.
/около 2016 г./
сряда, 22 ноември 2023 г.
Синът ми стана на 12 години! Споделям и нови свои стихове...
Моят син, Любчо /Любомир/ сам направи тази торта за почерпка за своя празник - 19 ноември! По рецепта, видяна в YouTube :) Желая му от все сърце - Здраве, Радост, Успехи за Душата и в Света, Добри приятели, Красиви моменти и Сбъднати Мечти!!!... Бог да го закриля, както и всички деца!
***
***
ТАКА НИ СЪЗДАДЕ, НАЛИ?
Така ни създаде, Боже, нали? -
Не от пръст или кал, но от пастелни мечти,
и понякога надежда плаха,
че новият ден няма да позволи Животът да се превърне в прах...
В тъмнината на нощта вечно гори най-малката свещ,
дълбоко в сърцето, тя не е восъчна вещ,
а най-трудната за разгадаване тайна -
как Душата живее истински дори и в плътта крайна...
Любовта, където пристан си направи или по-точно избере,
там никнат само най-красиви и уханни плодове,
и там Душата иска да бъде - сега и вовеки,
и зная - Бог този неин копнеж никога не би отрекъл.
Ето, ражда се нова зора, и там - по новата пътека
ще тръгна бавно, бавно, но сигурно към вечността...
Но никога сама, а с някого - ръка за ръка,
защото само така има смисъл да пристигне някъде въобще
човешката Душа.
(23.10.2023)
сряда, 5 юли 2023 г.
Книгите за деца на Петя Петрова - изд. "ИЗРАСТВАНЕ"
Книгите на Петя Петрова са изпълнени с искрена обич към децата, а и към ролята на родителите, и на прародителите дори в живота на растящото в домовете ни бъдещо поколение, което Утре ще „кове“ своя ден, своята съдба, а и съдбата на света.
Всички ние сме брънки от веригата на човечеството, но особено много – от тази на нашия собствен род. И Петя напомня – красиво и талантливо – за тази свързаност в общо цяло! Историите, които тя разказва са наистина увлекателно четиво, дори за възрастен човек, който е останал по детски любопитен към живота и към собственото си развитие. Героите са близки до всеки от нас, можем да разпознаем в тях частици от себе си, макар да са деца на прага на зрелостта – около дванадесетгодишни.
В разказите си Петя напомня за
наистина важните неща в Живота. Като това да умеем да се извиним и да поправим
грешката си; да не се страхуваме да опитваме нови неща и да грешим, докато се
усъвършенстваме; да вярваме в себе си и в другите, и най-вече в Доброто, което
ни свързва; да не забравяме да „броим“ и добрите неща в деня си, не само
случките, които са ни донесли негативна емоция… Да помним и Доброто! Да го
ценим и предаваме нататък… Защото това ни прави не само добри хора, но и ни
кара да израстваме като души, като личности, като… частици от Цялото! И можем
Заедно да го направим по-добро!
В обърканите и смутни времена, в
които живеем и в които децата ни израстват – наистина има нужда от книги като
тези на Петя Петрова, създател на издателство „Израстване“. Сърдечно и
най-искрено ги препоръчвам!
Кристина
Митева,
юли 2023 г., гр. София