За "Лудост" или за раждането на един писател

За романа „Лудост” или за раждането на един писател

Някога запитвали ли сте се как се ражда един творец? Очевидно, това е раждане, случващо се в някакъв момент или период от живота, по някаква причина и не съвпада с биологичното раждане на човек. Можем да кажем така: Човек сам себе си ражда като творец. Независимо дали става дума за художник, скулптор, певец, музикант, композитор, актьор, режисьор или писател... Независимо дали става дума за Ван Гог, Достоевски, Микеланджело, Вазов, Елин Пелин, Йовков или Калин Терзийски...

И така. Как се ражда един писател? Тази книга, наречена „Лудост” (публикувана след романа „Алкохол”) разказва и за това. И за още много неща. Разказва за любовта, за вината, за болезненото усещане за пропадане в един човек, развиващ зависимост към алкохола, изгубващ пътя и семейството си... И намиращ нови. Нов път и ново семейство... Или по-точна нова любов. И ново призвание.  Не са малко лекарите (а и психиатрите конкретно), които пишат, но малцина може би се отдават единствено на писането от един определен момент нататък (далеч преди пенсионната възраст), отказвайки се от практикуване на медицина, въпреки предхождащите години солидно образование в тази сфера, за което всички знаем, че е най-продължително. 

В романа се разказва и за лудостта. И за една истинска болница – в Искърското дефиле, известна в цяла България. Болница, в която Калин е работил действително. Преди да роди себе си като писател. И да започне новия си живот – на свободен творец. Преди да се събере окончателно със своята любима. Преди и след... лудостта. След опознаването на някои неща, след виждането, чуването, чувстването им – човек никога повече не може да бъде същия. Знаете го и сами, нали? И Калин го знае. И го описва изключително въздействащо – на моменти хирургически-реалистично, на моменти – красиво-поетично, като в унес, какъвто той познава, заради привързаността си в онзи период към алкохола. Тежки неща е видял и преживял несъмнено, като много други българи впрочем. Мрачни неща. Трудни за смилане... За осмисляне. Но е избрал този Път – да роди себе си като творец. Всъщност не само като писател, но и като художник. /Рисува прекрасно!/ Не всеки избира този път. Не всеки се досеща може би, че може да го избере. И не всеки събира сили за това. Защото... Защото този път е Празнота. Бял лист, на който трябва сам да напишеш или нарисуваш нещо. Нещо смислено. Въпреки и насред лудостта на света. В опит да съхраниш себе си, любовта си, душата си.Човешкото...

Най-много обикнах финала на тази книга – толкова искрен, толкова човешки... Описана е така красиво и вярно, и точно, уязвимостта – на твореца, на човека. На всеки творец, на всеки човек... Мислещ и чувстващ. И опитващ се да продължи нататък, въпреки всичко.

Ето го, ще го цитирам целия, защото – както вече казах – обикнах  тези последни редове на романа „Лудост”. За мен са трогателни... /В тях прозира онова „човешко, твърде човешко”, за което пише Ницше./ Ето ги:

ЕПИЛОГ

И така. Беше сутрин и аз бях свободен. Свободен от Болницата, от работата си, от семейството си, от повечето си ангажименти и от повечето си връзки със света.

Лежах си.

Слънцето чудно и меко огряваше оранжево-кафеникавата и топла стая в новия ми дом. Домът на Ив, на нашата любов и на моя нов живот.

Страх ме беше. Беше ми и много приятно, и уютно, и това безкрайно чувство за свобода ме носеше като хартийка в бурен и топъл майски вятър. Страх ме беше толкова много, че сгънах краката си към корема като дете, което иска да се сгуши, за да намали досега си с плашещия външен свят. Страхът явно първо те сграбчва за краката. Затова ги свих. Тая безгрижност носи тонове страх – казах си. Под безгрижието плува тревогата от празнотата и бъдещето. Плува като опасен кит под тънък топъл лед. Да, да. Страх.

Миналото ми беше зад мен и усещах, че повечето ми сили занапред ще отиват в усилията да го забравя. Лудостта оставаше в миналото ми. Не я бях разбрал.

Макар че...

Все още ми се иска да разбера някои неща...

Някои неща.

/ аз съм автор на тези снимки на Калин /

Какво ни казва нашият Ангел? Винаги нещо мъдро. Нещо важно.

За „Ариниил” – на Ангел Вълканов

Какво ни казва Ангелът? Винаги нещо мъдро. Нещо важно.

„Ариниил” е книга-диалог между един човек и един ангел, както и книга-пътуване – към по-добрата „версия” на себе си, както е популярно да се казва днес, сред стремящите се към духовно развитие хора. В тази книга един човек, разколебан, отчаян дори, намира нови сили за (по-истински и смислен) Живот чрез разговорите си със своя Ангел-хранител (или Висш Аз, както също можем да се изразим), в случая наречен Ариниил. Срещнат случайно, в труден момент, на една гара... Че къде другаде? Нали в самотата си е най-логично да си говорим с (нашите) Ангели... А вие какво бихте попитали своя, ако утре или още днес ви се яви и имате тази възможност – да разговярате с него? Помислете, за интересен опит бихте могли да „отворите врата” така...

Действието в книгата се развива в България, до красивото ни море, сред красивите ни планини. Но всъщност декорите нямат значение, нито имената, защото сред тези страници най-същественото е интровертния поглед към собствените несъвършенства, колебания, съмнения, недостатъци – поглед, който на пръв поглед е тягостен, но е и (за много от нас) неизбежен, поне на даден етап от нашия човешки живот, който може да продължи кратко, но може и дълго да ни държи в плен, докато се събудим и опомним – за силата, скрита, вложена вътре в нас, изначално. До нея имаме достъп винаги, както и до радостта, до щастието, стига само да помним някои важни правила – духовни закони, нека ги наречем. А ако сме ги забравили – може да дойде някой Ангел да ни ги напомни... Ще цитирам някои от прозренията-послания, изразени просто, кратко, ясно, точно... Формулирани за всички нас – за моментите, в които имаме нужда да си припомним нещо важно. Вечните истини... Ето три – за щастие – от тях:

„Мечтите витаят в пространството между битието и вечността. Те приличат на красив цвят, който все още е безплоден. Когато решиш да осъществиш мечта, ти оплождаш този цвят и от него се ражда един красив плод. Превърни мечтата си в цел и започни да я осъществяваш.”

~

„Твърде много размишляваш за живота. Животът е ДЕЙСТВИЕ, иначе губи СМИСЪЛ и се превръща в СЪЩЕСТВУВАНЕ. Следвай това правило и той никога няма да бъде за теб нито лош, нито добър, той ще е просто животът, който имаш.”

~

„Ако постоянно мислиш за това, което НЯМАШ, как ще намериш време да се радваш на ТОВА, КОЕТО ИМАШ?”

Дали в началото на живота си, заради неувереността все още в собствените сили, присъща на младостта, или пък след преживян „удар от съдбата”, като например развод, загуба на работа или нещо друго, или в края на живота си, когато често сме уморени вече от него и от преживените неща (сред които има и болезнени, винаги) и разколебани понякога – дали сме живели пълноценно – все на някоя житейска „отсечка” от Пътя ни е трудно, отвътре, със самите нас, заради чувство за вина или загуба, и най-вече – заради изгубената понякога връзка със собствената си сила, със собствената си душа, с Източника на Живота, който ни я е дал някога, при раждането ни... Слава Богу – има Ангели. И те са сред нас. Слизат, отиват си, пак се връщат... Припомнят ни за тази вътрешна сила, за верния път, за вечните закони на целия Всемир. Докато един ден самите ние станем (като) Ангели... И Колелото се завърти така, че ние да помагаме на свой ред на изгубилите Пътя си в Живота...

Благодаря ти, Ангеле, че написа (и) тази книга. Много читатели чувстват благодарност и бодрост, четейки подобни страници, целящи да вдъхнат смелост, да събудят личната сила на Човек. Вярвам, че в подобни – лечебни и окриляващи – слова е призванието въобще на Буквите.

P.S. Издател на книгата е „Gaiana – book & art studio”

За финал – още едно красиво и вярно послание (това е и финалът на „Ариниил”):

„ТВОРЕЦ е всеки, който си ВЪРШИ РАБОТАТА,

а не онзи, който мечтае за слава.”

Нека бъдем творци! Работещи.

6 май 2020