„Имаше такива
дни, в които исках да издърпам времето назад и да стана отново млад и незнаещ.”
Днес искам да ви разкажа за една специална книга - "Дневниците", на Радослав Гизгинджиев.
Тя не е развлекателно четиво.
Тя е поезия от най-висш порядък, макар
на пръв
поглед да
преобладава прозата. Заглавията
на отделните „късове” слово (есета, стихове или друго) са също поезия, сами по
себе си. И говорят много.
Тази книга сякаш руши и изгражда отново. И е като
крайпътна табела – за изгубени в болката и красотата души, които са способни на
любов и на живот, въпреки всичко...
„Спомням си
бъдещето и напълно забравям миналото. Това е като да влезеш в река и да усещаш
водата, като едно живо същество, в което си – може да те отнесе, удави. Това е
като въздуха, който диша от дъха ми.”
Авторът смело
преобръща думите, изразите, сякаш са тежки камъни, под които има нещо важно и ценно, и ги използва по свой,
нов начин,
но това
не е
самоцелно, както е в така нареченото "изкуство за
самото изкуство",
а е
плод на
търсенето и намирането на ярък израз на контрастни чувства
и мисли.
Гениален израз е на едно съзнание, което
вдъхва живот
на разпадащи
се светове,
"съшива" заедно дори противоречащи си
състояния. Радослав, както винаги, заговаря читателя, изважда
навън и най-съкровеното и задава въпроси... на себе си. И на теб...
За мен тази книга е като птица, която лети над бездна и носи на едното си крило доброто, а на другото - злото,
на едното
- ангели, на другото - демони, на едното - живот, а на другото - смърт, земята и небето... И името на тази птица е Любов, защото само и единствено любовта може
да пренесе
всичко над бездната, върху крилете си. Отвъд доброто и
злото... А
коя е
Бездната, ще попитате? Човешкият живот.
Човешката душа. Битието ни. Те са бездната, над която духът може да прелети и пренесе всичко, колкото и да е тежко - чрез любовта, която носи в себе си.
„Ако събираме
в някой съд сълзите си и ги носим на гърба си, дали и крачка можем да направим?
А тези, които
не искат да плачат... Как ли вървят?
Изпитвам
болката на някой друг и никога не мога да разбера коя е моята болка.”
Това е дълбокото в
тази книга,
поне според
мен. В
дълбочината има и мистика, има
метафори, странни образи
и всичко
това е
ирационално, но пределно истинско. Как може да се възприеме? Не
чрез ума,
във всеки
случай. Дори
не чрез
сърцето. А именно - чрез душата. Тази книга е за Бездната в
човешката душа.
Нека смело разперим криле
и прелетим
над нея!
Може и
заедно...
„Любовта се живее с всичките й
пламъци.
В тях изгаряме, за да живеем.
А колкото по-малко изпитваме,
толкова по-малко живеем.”
Нека
сме истински живи! Нали това струва повече от всичко....
Някои
хора отиват в Антарктида, за да разберат къде е пределът на човешките сили, а
други търсят този предел, срещайки се с ветровете и ледовете в душата си.
„Стопли лицето на студения живот,
за да бъдеш Слънцето в Живота на живота си.”
Ето
това е истинска поезия... Поезията на Живота!
